Определение № 4316 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2726/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. А. М., против решение № 2015 от 03.04.2025 г. по гр. д. № 13400/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 15841 от 03.10.2023 г. по гр. д. № 6148/2022 г. на Софийски районен съд с отхвърлен иск по чл. 109 ЗС. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Формулира следните въпроси: 1. Въззивният съд мотивирал ли е решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изложил ли е фактически и правни изводи по същество на спора и произнесъл ли се е по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, респ. приложил ли е относимите материалноправни норми; 2. Допуснато ли е от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи поради необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства; 3. Длъжен ли е ищецът по иск по чл. 109 ЗС да доказва пречене в случаите, в които неоснователните действия се изразяват в извършване на строителство в нарушение на строителните правила и норми; 4. Приложима ли е защитата по чл. 109 ЗС, когато по делото не е доказано, че с посочените в исковата молба действия се пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, и 5. Може ли чрез негаторен иск да се търси защита срещу въздействия, които създават психически дискомфорт на ищеца, нарушават установена с нормативен акт забрана, но не засягат пряко имота на ищеца. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касационната жалба М. Ж. Ж. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е оспорила наличието на основания за допускане до касационен контрол и поддържа валидност, допустимост и правилност на обжалваното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, приподписана е от представител с редовно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Р. М. против М. Ж. иск по чл. 109 ЗС за осъждането й да преустанови неоснователните си действия, с които създава пречки за упражняване правото й на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 12, находящ се в [населено място],[жк],[жк], [жилищен адрес] като възстанови предназначението и състоянието на апартамент № 16 отпреди извършването на строително-ремонтните дейности. Искането е обосновано с твърдения за противоправни действия на ответницата, изразяващи се в предизвикване на течове по тавана на банята и в коридора, по стени и гардероби, намиращи се в коридора, и шум от електроуреди, вследствие на извършени през пролетта на 2021 г. неправомерни строително-ремонтни дейности в собствения й апартамент № 16. Във връзка са предизвикания теч е била образувана преписка по застраховка на ответницата, като на 23.04.2021 г. е съставен протокол със застрахователя ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, в който са описани вредите и последиците от засягането на имота. Ищцата поддържа, че поради невъзможност за уреждане на възникналия спор, е поискала проверка от Дирекция за национален строителен контрол – София. Извършената на 24.08.2021 г. проверка е установила, че вследствие на предприетите ремонтни дейности ответницата е променила предназначението на стаите, както и е осъществила подмяна на ВиК елементи, като е дадено предписание за възстановяването на първоначалното състояние на помещенията в апартамент № 16. За тези дейности е уведомен управителят на етажната собственост и е отправено искане до Столична община за извършване на последваща проверка. Твърди се, че с извършения от ответницата ремонт на апартамент № 16, в нейния апартамент № 12 е предизвикан теч, който е нанесъл вреди, а и системното използване на електроуреди, произвеждащи шум и препятстващи нормалното ползване на дневната й стая, съставлявали неоснователни действия, с които й се пречи да упражнява правото си собственост в неговия пълен обем. Ответницата М. Ж. в срока по чл. 131 ГПК е оспорила иска като неоснователен. Изложила е съображения, че поради лошото състояние на придобития от нея на 12.03.2020 г. апартамент № 16, в същия са извършени ремонтни дейности, които имат характера на ремонтни дейности по смисъла на чл. 151, ал. 1 ЗУТ. Твърди, че след появата на процесния теч в банята на ищцата, от нейна страна са били предприети незабавни ремонтни действия за отстраняването му, и при извършено на 02.08.2021 г. в апартамент № 16 високотехнологично обследване не е била установена влага, насочена към апартамент № 12. Поддържа, че макар в имота да е извършено преустройство, то не е свързано с промяна на предназначението му, а предвид своя обем, характер и вид, строителните дейности съставляват „текущ ремонт“ по смисъла на § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са собственици на съседни имоти, като жилището на ответницата е разположен над това на ищцата в жилищна сграда. Прието е също, че ответницата е извършила в апартамента си ремонт, вследствие на който през м. 04.2021 г. се е появил теч в жилището на ищцата, за който теч и е изплатено обезщетение от застрахователя ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“. Направените оплаквания, че не са уважени доказателствените искания на ищцата по чл. 190 от ГПК за задължаване на ответницата да представи разрешение за строеж за извършен основен ремонт и съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението, както и искане за допускане на експертиза, въззивният съд е приел за неоснователни. Изложил е съображения, че в исковата и в уточнителната молба липсват твърдения ремонтните дейности на ответницата да са засегнали конструктивни елементи на сградата или да са довели до нарушения на строителните норми. Взето е предвид, че според ищцовите твърдения противоправното поведение се изразява единствено в предизвикване на течове и наднормен шум от електроуреди. В тази връзка съдът е посочил, че евентуалните процесуални нарушения на първоинстанционния съд при събиране на доказателствата е следвало да бъдат релевирани с доказателствени искания пред въззивната инстанция, каквито ищцата не е направила нито във въззивната жалба, нито впоследствие в съдебно заседание. Съобразено е също, че по инициатива на самата ищца по делото е приобщена преписка на Столична община, от която се установява, че за извършените от М. Ж. дейности в апартамент № 16 не са одобрявани строителни книжа и не са издавани разрешения за строеж. Въпреки това общинските органи са констатирали, че извършените работи не засягат конструктивни елементи на сградата и попадат в хипотезата на чл. 151 ЗУТ. Въззивният съд е заключил, че след като самата ответница не твърди да се е снабдила с разрешение за строеж или със съгласие от етажните собственици, същата не може да бъде задължавана да представя несъществуващи документи по реда на чл. 190 ГПК. При постановяване на решението си въззивният съд се е ръководил от приетите по делото и неоспорени от страните експертни заключения, свидетелски показания, както и от събраните по искания на ищцата писмени доказателства, съдържащи се в преписката, предоставена от Столична община, за извършена проверка по сигнал. Във връзка с оплакванията за забавата при изготвяне на допуснатите експертизи, съдът е посочил, че забавянето се е дължало на обективни причини, свързани с намирането на специалист с необходимите специални познания. Изложил е съображения, че с негаторния иск се цели търсенето на защита срещу действия, които създават трайно или продължително, а не еднократно пречки на собственика да упражнява в пълнота правата си. Ако се касае за еднократни и краткотрайни пречки, то защитата следва да се осъществи по реда на деликтната отговорност, а не чрез иск по чл. 109 ЗС. В тази връзка е взето предвид, че от констативния протокол и писмото от 01.09.2021 г., приобщени с преписката на Столична община, се установява, че кухнята в апартамент № 16 е преустроена в детска спалня, а в дневната е обособен кухненски бокс с монтирани кухненска мивка, печка и хладилник. Общинските органи изрично са посочили, че чрез извършените от ответницата (като собственик на апартамент № 16) строителни работи не се засягат конструктивни елементи на сградата, каквото засягане не се и твърди или доказва от страна на ищцата. Констатирано е, че макар в писмото на Столична община да се сочи, че дейностите на ответницата попадат в обхвата на чл. 151 ЗУТ (т. е. за тях не се изисква разрешение за строеж), в същото се споменава отправено предписание за възстановяване на първоначалното състояние на помещенията. Същевременно въззивната инстанция е приела за установено, че по делото липсва приобщено такова предписание, отправено от общинската администрация до ответницата. Въз основа на този анализ съдът е приел, че действията на последната не съставляват промяна на предназначението на апартамент № 16 и са в съответствие с нормативната уредба. В тази насока е съобразена и легалната дефиниция в § 5, т. 41 от ДР на ЗУТ, съгласно която „промяна на предназначението“ на обект или част от него представлява „промяната от един начин на ползване в друг съгласно съответстващите им кодове, представляващи основни кадастрални данни и определени съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър и нормативните актове за неговото прилагане“. По арг. от § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ жилището представлява съвкупност от помещения, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Подчертано е, че сами по себе си данните от приобщената преписката за извършеното от ответницата преустройство (което не се и отрича от нейна страна) не създават пречки на ищцата да упражнява правото си на собственост върху процесния апартамент № 12. Въззивният съд е направил извод, че извършеното от ответницата преустройство не е довело до промяна на предназначението на жилището, доколкото с изменението на начина на ползване на отделни помещения в апартамент № 16 не се променя предназначението му да служи за задоволяване на жилищни нужди. Изложено е, че отделните помещения в едно жилище не представляват самостоятелни кадастрални единици и съответно нямат собствени идентификационни кодове. В тази връзка съдът е посочил, че видно от приложенията към Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, само самостоятелните обекти в сграда, изброени в чл. 23 ЗКИР, притежават уникален идентификатор и могат да имат различно предназначение. На основание на тези съображения въззивната инстанция е приела, че в случая се касае за извършено вътрешно преустройство в рамките на притежавания от ответницата самостоятелен обект, което не рефлектира върху обема на упражняваното право на собственост на ищцата. Съдът изцяло е кредитирал заключението на термографската експертиза, според което към датата на извършеното обследване не са били налице следи от съществуващи течове и влага нито в апартамент № 16, нито в апартамент № 12. Посочено е също, че в хода на съдебното производство ищцата не е твърдяла и доказвала след извършване на термовизионното обследване да са възникнали последващи течове от апартамент № 16 към апартамент № 12, които да бъдат съобразени като новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Съдът е установил, че изводите на термографската експертиза изцяло кореспондират с показанията на св. Д. Ж., от които се установява, че след настъпилия в апартамент № 12 през м. 04.2021 г. теч е извършен ремонт в апартамент № 16, при който от ВиК са подменени пломби, като след това нови течове в жилището на ищцата не са се появявали. Констатациите на вещото лице съответстват и на показанията на св. М. Г., извършил ремонта в апартамент № 16, който сочи, че след подмяна на уплътненията не е имало нови неизправности и същият не е бил викан за последващи ремонтни дейности. Същевременно показанията на св. Р. В., с когото ищцата се намира във фактическо съпружеско съжителство, за наличие на теч и към датата на исковата молба (09.02.2022 г.) и към датата на разпита (02.11.2022 г.), съдът е приел за изолирани от доказателствената съвкупност и не ги е кредитирал. Въззивният съд е обсъдил и заключението на съдебно-техническата експертиза за замерване на шум, като е съпоставил експертните изводи със свидетелските показания. Въз основа на това е прието, че в хода на производството не се установява ответницата да създава шум, с който да пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост. Посочено е, че вещото лице е установило също така, че при различни комбинации от изследваните източници на шум не се достигат нива над максимално допустимите стойности. В съдебното заседание експертът е уточнил, че за определяне на шума от няколко уреда не се прави механично събиране на отчетените стойности, а показателите се изчисляват съгласно утвърдена математическа формула. Тъй като направените в заключението изчисления не са били оспорени от страните и никоя от тях не е поискала извършването на ново изследване, въззивната инстанция е приела за преклудирани, а и за неоснователни оплакванията, релевирани едва с въззивната жалба, относно неконкретизираната формула. Вещото лице е констатирало също, че при апартамент № 12 е налице нисък шумов фон (разбиран като шум, идващ от източници, различен от изследваните уреди – арг. от § 1, т. 11 от Наредба № 6 от 2006 г.), от който се създават неприятни усещания. Посочил е обаче, че доколкото не се констатира чрез уредите в апартамент № 16 да се преминават установените от законодателя норми, не може да се приеме, че ответницата предизвиква шум, чрез който да пречи на ищцата да използва жилището си по предназначение. Съдът е заключил, че показанията на ангажираните от ищцата свидетели не разколебават заключенията на неоспорената експертиза, тъй като тези лица възпроизвеждат единствено субективни възприятия, които не намират подкрепа в останалия доказателствен материал по делото. Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че от страна на ищцата не е проведено пълно и главно доказване, че към датата на подаване на исковата молба, а и към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция ответницата продължила да предизвиква течове и да създава наднормен шум. Поради това съдът е приел, че предявеният негаторен иск е неоснователен, и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивното решение при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос с предвиденото в процесуални закон значение, т. е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с това касаторът трябва да обоснове наличието и на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна негова неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулираните от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първи и втори въпроси, обосновани с твърдения за игнориране на доказателства от въззивния съд, както и със задължението му да обсъди всички събрани по делото доказателства, са обуславящи изхода на делото, поради което за тях е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тях обаче е налице съответствие, а не противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. В практиката трайно е застъпено разбирането, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си за мотивиране на акта, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените в обжалваното въззивно решение изводи, въз основа на които съдът е обосновал този за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС, са изведени въз основа анализ и преценка на събраните при съблюдаване на съдопроизводствените правила доказателства (писмени доказателства, свидетелски показания и заключения на вещи лица). Тези изводи са в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, че не всяко въздействие върху имота може да обоснове основателност на негаторния иск по чл. 109 ЗС, а само онова пряко или косвено посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което го засяга неоснователно. Наличието на неоснователно действие не зависи само от това дали има позитивна административна санкция или не, когато се касае до наличие на разрешителен режим за извършване на определени действия, а и от това дали действието реално пречи на нормалното ползване на собствения на ищеца имот съгласно предназначението му. Поначало само фактът на извършване на строително-ремонтни дейности в съседния имот не може да послужи като безусловно основание за уважаване на негаторния иск, без ищцата да е доказала, че с действията си ответницата препятства пълноценното упражняване на правото й на собственост, и то в контекста на чл. 50 ЗС. Целта на производството по чл. 109 ЗС е да бъде преустановено неправомерно поведение на ответника, но само в рамките, до които чрез него се уврежда правната сфера на ищеца. Отделно от това е взето предвид, че с негаторния иск се цели търсенето на защита срещу действия, които създават трайни или продължителни, а не еднократни пречки на собственика да упражнява в пълнота правото си, какъвто е настоящият случай. По следващите два въпроса (трети и четвърти), свързани с това дали ищецът по иск по чл. 109 ЗС е длъжен да доказва пречене, е налице задължителна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Съгласно приетото в т. 3 на ТР № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, за уважаване на иска с правно основание чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че преченето не се доказва при такова нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Като пример за такова нарушение е посочено превишаване на определените в националното законодателство нива на шум, което по естеството си пречи за нормалното ползване на собственото на ищеца жилище. В тези случаи нарушението е от такова естество, че предполага наличие на пречене. При положение, че няма „пречене“, негаторният иск губи своя предмет. В настоящия случай в съответствие с така установената практика са и направените от въззивния съд изводи за липса на пречене чрез твърдените от ищцата въздействия, доколкото въз основа на събраната доказателствена съвкупност по делото е прието, че извършените строителни дейности не засягат конструкцията на сградата, предизвиканият от ремонта теч е трайно отстранен, а нивата на шум от експлоатацията на електроуредите в ответния имот са в рамките на нормативно допустимите стойности. Затова по тези въпроси не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по петия формулиран от касатора въпрос, доколкото чрез иска по чл. 109 ЗС не може да се търси защита срещу въздействия, които не засягат обективно правото на собственост и създават единствено субективен психически дискомфорт. За да е основателен негаторният иск, ищецът трябва да докаже, че е собственик на имота и че ответникът с неоснователни действия му създава реални обективни пречки да го упражнява в пълен обем. Ако чуждото поведение не се отразява материално на състоянието или ползването на имота, а засяга само личните усещания (психически дискомфорт), липсва вещноправният елемент на посегателството (решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 388/2012 г. на ВКС, I г.о.). Предвид гореизложените съображения липсват и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, които дори не са обосновани от касатора. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 800 лева, равняващи се на 409.03 евро и представляващи уговорено и заплатено от нея адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.