Определение № 494 от 01.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 213/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, представлявана от юрисконсулт Н. К., срещу решение № 167 от 18.08.2022г. по в.гр.д. № 131/2022г. на Окръжен съд – Кюстендил в частта, с която е потвърдено решение № 260489 от 21.12.2021г. по гр.д. № 660/2021г. на РС – Кюстендил в частта за прогласяване на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД нищожността на клаузите на параграф IV от Допълнително споразумение от 18.06.2009 г. към Договор за кредит HL 32991/2008 г., както и на чл.3, чл.5, чл.6, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.9 и чл.10 от Допълнително споразумение от 16.07.2010 г. към същия договор, както и в частта, с която касаторът „Юробанк България” АД е осъден да заплати на А. Т. С. сумата 10 059,29 лева, явяваща се изплатена от ищеца на ответника без основание въз основа на нищожни клаузи от сключения между тях договор, ведно със законната лихва, считано от 09.04.2021г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваните от него части е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Излага съображения за неправилно уважаване на иска по чл.55, ал.1, предр.1 ЗЗД при ангажирани безспорни доказателства за наличието на плащания на погасителни вноски по процесния банков кредит, извършени от трети лица, и липсата на доказателства, че именно ищецът е предоставил паричните средства на третите лица за внасяне на суми за погасяване на неговия кредит. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е приел за валидни и надлежни допуснатите от първоинстанционния съд три последователни изменения на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК в пряко противоречие с императивните процесуални норми, регламентиращи предпоставките за тяхната допустимост. В тази връзка сочи, че първото изменение на иска с молба от 28.10.2021г., касаещо увеличаване размера на осъдителния иск от 5 000 лева на 13 749,85 лева е допустимо, но второто и третото изменения, касаещи едновременното изменение на основанието и петитума на установителния иск чрез въвеждане на нови договорни клаузи, които да бъдат предмет на преценка за валидност от съда, както и едновременно с това изменение на основанието и петитума на осъдителния иск чрез въвеждането на ново основание – евентуално допускане на неразрешен анатоцизъм при предоговаряне на кредита, и предявяване на негова основа на нов размер на иск от 4 294,61 лева, се явяват недопустими поради липса на предвидените в чл.214, ал.1 ГПК предпоставки. Твърди, че изменението на иска относно заявяване на нов петитум за прогласяване нищожността на клаузите на параграф IV от допълнително споразумение от 18.06.2009г. и клаузите на чл.3, чл.5, чл.6, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.9 и чл.10 от допълнително споразумение от 16.07.2010г. е направено несвоевременно, като изводът на въззивния съд в обратния смисъл е неправилен. Навежда и доводи за допуснато нарушение на чл.146 ГПК, тъй като първоинстанционният съд не е включил в доклада си новопредявеното основание на иска.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Реализиран ли е кондикционният фактически състав по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за ищец, който е предявил осъдителна реституционна претенция за връщане на суми, представляващи недължимо платени части от погасителни вноски по договор за кредит поради констатирана неравноправност на договорни клаузи, по който договор същият е кредитополучател, в хипотезата, когато конкретни погасителни вноски са направени от трети лица, които не са свързани с кредитното правоотношение, и в този случай кой е материалноправно активно легитимиран да получи претендираните суми или на кого се дължи тяхното връщане – на кредитополучателя, от чийто патримониум те не са излезли, или на третото лице, което реално е обедняло вследствие на евентуално установеното неоснователно имуществено разместване, независимо че плащането се е отразило в правната сфера на ищеца? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 60152 от 15.06.2021г. по гр.д. № 3755/2020г. на ВКС, III г.о., решение № 60080 от 16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр.д. № 973/2021г. на ВКС, III г.о., определение № 141 от 23.02.2010г. по ч.т.д. № 528/2009г. на ВКС, III г.о.

2. Налице ли е допустимо изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК, когато с исковата си молба ищецът е предявил отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на точно определени клаузи от договор за кредит /в конкретния случай касаещи едностранното определяне на приложимия по кредитното правоотношение ефективен годишен лихвен процент на възнаградителна лихва/, кумулативно обективно съединен с осъдителна претенция за реституция на получените от кредитора без основание суми от недължимо надплатени лихви, но в съдебно заседание заявява ново основание както на установителниия, така и на съединения с него с него осъдителен иск, чрез посочване на нови договорни клаузи, чиято нищожност се претендира да бъде прогласена /касаеща добавяне/капитализиране на изтекли договорни лихви към редовна главница и начисляването на възнаградителна лихва върху тях, квалифицирани евентуално като неразрешен анатоцизъм/, и съответно – нов петитум за прогласяване нищожността на тези новозаявени клаузи и връщане на суми поради неоснователно обогатяване в различен от първоначално предявения размер и с различен произход – от евентуално неразрешен анатоцизъм, т.е. при едновременно изменение и на основанието на исковете, и на техния петитум, при положение че не са налице условията по чл.147 ГПК? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 87 от 14.07.2011г. по т.д. № 688/2010г. на ВКС, I т.о. и решение № 63 от 28.05.2011г. по т.д. № 490/2010г. на ВКС, II т.о.

3. Съставлява ли предявяване на чуждо право пред съд от ищеца по смисъла на чл.26, ал.1 ГПК завеждането на осъдителна претенция за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в хипотезата, когато имущественото благо или сумата, чието връщане се претендира поради начална липса на основание за нейното предаване/плащане, е предадена/платена от трето лице, а не от ищеца, независимо че плащането е постъпило/се е отразило в имуществената сфера на последния за погасяване на негов дълг? Твърди се произнасяне по поставения въпрос в противоречие с решение № 140 от 17.11.2020г. по гр.д. № 4530/2019г. на ВКС, III г.о., решение № 60152 от 15.06.2021г. по гр.д. № 3755/2020г. на ВКС, III г.о. и пешение № 60080 от 16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на ВКС, I т.о.

Касаторът поддържа, че по поставените въпроси е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация А. Т. С., представляван от адв. Б. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основание за допускане на касационен контрол, тъй като по първия въпрос не е налице противоречие със сочената практика на ВКС, вторият въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като не е предприето едновременно изменение на основанието и петутима на предявените искове, а третият въпрос също не е от значение за крайния изход на спора и посочената във връзка с него практика е неотносима. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за прогласяване на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД нищожността на клаузите на параграф IV от Допълнително споразумение от 18.06.2009 г. към Договор за кредит HL 32991/2008 г., както и на чл.3, чл.5, чл.6, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.9 и чл.10 от Допълнително споразумение от 16.07.2010 г. към същия договор, е недопустима поради липса на предмет.

С първоинстанцционното решение е признато за установено по иск на А. Т. С., че клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.8, ал.2 и чл.13 от договор за потребителски кредит HL 32991 от 30.01.2008г., сключен между страните, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП, но не е разгледан иск за прогласяване нищожността на посочените клаузи от допълнителните споразумение към договора и не е постановен диспозитив по такъв иск, поради което такъв иск не е разглеждан и от въззивния съд.

С оглед на това касационната жалба в тази част се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че с обжалваното пред него първоинстанционно решение са уважени предявените от А. С. установителни искове по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143 ЗЗП и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, като е прието, че клаузите на чл. 3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13 от договора са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и клаузата на чл. 8, ал. 2 от договора също е нищожна.

Приел е за неоснователно възражението за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с допускането от страна на съда на три последователни изменения на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК. В тази връзка е констатирал, че с молба, находяща се на л. 231 от делото на първоинстанционния съд, ищецът е направил искане за изменение на петитума на исковата молба, заявявайки допълване на първоначалните искания с нови такива за нищожност на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД като противоречащи на закона и на клаузите от параграф IV от Допълнително споразумение от 18.06.2009 г. към Договор за кредит HL 32991/2008 г., както и на чл.3, чл.5, чл.6, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.9 и чл.10 от Допълнително споразумение от 16.07.2010 г. към същия договор. Констатирал е още, че с молба, находяща се на л. 232, ищецът е направил искане за изменение на размера на исковата претенция, като е увеличил цената на иска със сумата 8749,85 лева или искът следва да се счита за предявен за 13 749,85 лева, а с молба, находяща се на л. 315, ищецът отново е направил искане за изменение на размера на исковата претенция, като е увеличил цената на иска със сумата от 4294,61 лева или искът следва да се счита за предявен за 18 043,46 лева. Констатирал е, че в съдебно заседание на 02.12.2021 г. съдът с две последователни определения е допуснал изменение на предявения осъдителен иск, първоначално на 13 749,85 лева, а след това на 18 043,46 лева. При тези факти въззивния съд е намерил, че исканията за изменение на исковете са заявени своевременно, като искането за изменение на петитума на исковата молба с допълване към първоначалните искания с нови такива касае иска с правно основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД, но съдът не се е произнесъл по това искане, т.е. то не е допуснато. Посочил е, че срокът за увеличаване на осъдителния иск е до приключване на устните състезания, поради което исканията за изменение на иска с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД са направени своевременно, в предвидените в чл. 214, ал.1 от ЗЗД срокове. Изтъкнал е също, че при произнасяне по иск за връщане на даденото без основание по договор, сключен с потребител, съдът дължи служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.

Въззивният съд е изложил съображения, че плащането на погасителните вноски от трето лице е от значение само във вътрешните отношения между третото лице и ищеца и е без правно значение за настоящия спор.

Намерил е за частично основателно направеното от банката възражение за изтекла погасителна давност, като е приел, че общият пет годишен срок по чл.110 от ЗЗД тече от момента на получаване на плащането, че исковата молба е подадена на 09.04.2021г., а претенцията обхваща вземания за извършени плащания при начална липса на основание, първото от които според заключението на съдебносчетоводната експериза е направено на 25.03.2008 г. Поради това е достигнал до извод, че към към момента на завеждането на исковата молба е изтекъл петгодишният давностен срок за вземанията по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за надплатени суми за периода от 25.03.2008 г. до 09.04.2016 г., които съгласно допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза възлизат в общ размер на 6078,85 лева. Приел е, че е погасено по давност и вземането за надплатени лихви върху капитализираната главница.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузите на чл. 3, ал.5, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и чл. 13 от договор за потребителски кредит като неравноправни. Намерил е, че посочените разпоредби от договора не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, като от събраните доказателства не се установява страните по процесната сделка да са обсъждали която и да било от клаузите и да са постигнали изрично съгласие по отношение на нея. Посочил е, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13 от договора предвиждат възможност на банката едностранно, без изрична уговорка за това с кредитополучателя, да променя размера на базовия лихвен процент, с оглед на което да измени и размера на възнаградителната лихва и съответно месечната анюитетна вноска, но не са посочени условията, при които банката може да извършва промяна на базовия лихвен процент. Намерил е, че не става ясно и каква е методологията, при която ще се допуска изменение на лихвата, и дали тя е доведена до знанието на кредитополучателя. Взел е предвид, че в договора не е предвидена възможност за кредитополучателя да го прекрати при промяна без предизвестие от страна на банката на лихвения процент, поради което е достигнал до извод, че посочените клаузи са неравноправни и на основание чл.143, т.10 от ЗЗП.

По отношение на възражението за прихващане между евентуално присъдените на ищеца суми с вземанията на банката за неплатена, но дължима главница, въззивният съд е посочил, че предмет на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е цялата надплатена сума, а не само надплатената лихва, поради което не може да се направи компесация с дължимата главница. Отбелязал е и че вземането на ответната банка не е конкретизирано и по размер. Поради това е достигнал до извод, че доколкото в случая вземанията на страните не са безспорни, то не са налице предпоставките на чл.103, ал.1 от ЗЗД, поради което прихващане не може да настъпи.

Във връзка с извода на първоинстанционния съд за наличие на анатоцизъм въззивният съд е посочил, че с процесните анекси дългът на ищеца е преструктуриран чрез капитализиране към главница на изтекли и неизплатени лихви. Позовал се е на формираната практика на ВКС, изразена в решение № 66 от 29.07.2019 г., по т. д. № 1504/2018 г. на ІІ т. о., според която уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ само при уговорка между търговци, каквото качеството ищецът не притежава.

Въззивният съд е приел, че нищожността поради тяхната неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за потребителски кредит от 30.01.2008г. обуславя извод за неоснователно получени от кредитора суми. Позовал се е на счетоводна експертиза, чието заключение е възприел, според което за целия период на договора надплатената сума е 13 749,85 лева, а сумата, заплатена върху капитализираните с анексите към договора лихви, е 4 293,61 лева или общо 18 043,46. Приел е, че с тази сума банката неоснователно се е обогатила. Посочил е, че за периода от 25.03.2008 г. до 09.04.2016 г. вземанията на ищеца са погасени по давност и е основателен искът за периода от 09.04.2016 г. до предявяване на исковата молба - 09.04.2021 г. Приел е, че платената без основание сума за посочения период е 7671 лева, а надплатената сума върху капитализираните лихви съгласно анексите към договора е определил в размер на 2388,29 лева, или общо 10 059,29 лева. Поради това е достигнал до извода, че искът с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е основателен до посочения размер.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Вторият, формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, е свързан с допустимостта на направените от ищеца изменения на предявения иск и е относим към допустимостта на обжалваното въззивно решение. Тъй като касационната инстанция дължи и служебна проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение, следва да се произнесе по изложените доводи, без да е необходимо да се обсъжда дали формулираният въпрос удовлетворява основния и допълнителните критерии на чл.280, ал.1 ГПК.

Доводът на касатора за допуснато от въззивния съд изменение на предявените установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД при липса на предпоставките на чл.214, ал.1 ГПК с оглед едновременното изменение на основанието и на петитума на предявените искове не съответства на конкретните факти по делото. Действително с молба, представена в съдебно заседание на 28.10.2021г., ищецът е направил искане за изменение на предявения иск, като бъдат прогласени за нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като противоречащи на закона – чл.143, т.3, т.10, т.12, т.13, т.18 и т.19, чл.144 и чл.146, ал.1 и ал.2 ЗЗП, и на клаузите на параграф IV от допълнително споразумение от 18.06.2009 г. към Договор за кредит HL 32991/2008 г., както и на чл.3, чл.5, чл.6, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.9 и чл.10 от допълнително споразумение от 16.07.2010 г. към същия договор, но първоинстанционният съд не се произнесъл по това искане и не е постановил определение за допускане на така поисканото изменение, както и с решението си по същество на спора не се произнесъл по иск с такъв петитум.

С молба, представена в съдебно заседание на 28.10.2021г., ищецът е направил искане за изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, като е увеличил цената на иска със сумата 8749,85 лева до пълен предявен размер 13 749,85 лева, а с молба, представена в с.з. на 02.12.2021г., ищецът отново е направил искане за изменение на размера на исковата претенция, като е увеличил цената на иска със сумата 4294,61 лева, представляваща капитализирани лихви за периода от датата на сключване на договора за кредит до датата на завеждане на исковата молба, до пълен предявен размер 18 043,46 лева. С постановени в това съдебно заседание две определения първоинстанционният съд е допуснал исканите изменения. Тези процесуални действия на ищеца са предприети в предвидения в чл.214, ал.1, изр.3 ГПК срок. Неоснователен е доводът на ищеца, че с поисканото второ изменение на осъдителния иск е изменено едновременно основанието и петитума на иска, тъй като са въведени твърдения за нищожност на клаузи, каквито не са изложени в исковата молба. С исковата молба е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за суми, които са заплатени на ответника на основание съдържащи се в сключения между страните договор за потребителски кредит нищожни клаузи. При така предявения иск изложените допълнителни доводи за нищожност на конкретни клаузи от допълнителните споразумения към договора между страните не представлява изменение на основанието на предявения иск – извършено при начална липса на основание плащане. Следва да се посочи още, че при произнасяне по иск за връщане на даденото без основание по договор, сключен с потребител, съдът дължи и служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора, поради което наведените от ищеца допълнителни твърдения за такива клаузи не представлява изменение на основанието на предявения осъдителен иск.

Първият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените от касатора решение № 60152 от 15.06.2021г. по гр.д. № 3755/2020г. на ВКС, III г.о., решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр.д. № 973/2021г. на ВКС, III г.о. и определение № 141 от 23.02.2010г. по ч.т.д. № 528/2009г. на ВКС, III г.о. не дават отговор на поставения въпрос, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка. Не е налице противоречие и с решение № 60080 от 16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на ВКС, I т.о. Даденото в него разрешение е във връзка с претенция за връщане на заплатени на основание неравноправни клаузи по договор за банков кредит суми в хипотеза на плащане, извършено от страна по договора, която няма качеството на потребител и не се ползва от потребителска защита, и предявена претенция за връщане на сумите от друга страна по договора, която не е извършвала плащания по него. В случая част от плащанията по договора са извършени от трети за правоотношението лица по сметка на ищеца с цел погасяване на конкретни месечни вноски по кредита, което е обусловило и извода, че тези плащания са за сметка на ищеца и са рефлектирали в неговата имуществена сфера. С оглед различните факти, при които е постановено и които са обусловили даденото в посоченото решение на ВКС разрешение, то се явява неотносимо и не може да обоснове извод за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно решение № 400 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1756/2014г. на ВКС, IV г.о. изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил, освен ако кредиторът има интерес от личното изпълнение на длъжника. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника /съгласно чл. 74 ЗЗД третото лице се суброгира правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни, или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнил без да има интерес от това/, но тези отношения нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. В съответствие с така формираната практика е даденото от въззивния съд разрешение, че при предявения иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД плащането на погасителните вноски от трето лице са от значение само във вътрешните отношения между третото лице и ищеца, като това обстоятелство е без правно значение за настоящия спор. С оглед наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, искането за допускане на касационен контрол на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД е неоснователно.

Формулираният трети процесуалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. В случая ищецът е изложил твърдения за възникнало в негова полза вземане за връщане на заплатени на ответника суми на основание нищожни клаузи от сключен между него и ответника договор за кредит, т.е. с исковата молба ищецът е предявил свое право. Хипотезата на чл.26, ал.2 ГПК предполага изложени в исковата молба твърдения, че предявилият иска ищец не е носител на спорното право, а негов носител е друго лице, каквито твърдения в настоящото производство не са навеждани, поради което въззивният съд не е излагал съображения във връзка с приложението на чл.26, ал.2 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение