Определение № 297 от 28.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1997/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ф. И., [населено място], против решение № 806/15.04.2020г. по в.гр.д. № 4552/2019г. на Апелативен съд –София, с което е потвърдено решение № 5589 / 22.07.2019г. по гр. д. № 16663/2017г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен искът му по чл.557, ал.1, т.1 КЗ против Гаранционния фонд за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 05.10.2016г., в [населено място], по вина на лице, управлявало неидентифицирано МПС, заедно с претенцията за законна лихва върху сумата от 10 000 лева за периода от 05.10.2016г. до 18.01.2017г., както и в частта за възложените му разноски. С касационната жалба се твърди, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага становище, че при определяне на размера на дължимото обезщетение е нарушен принципа на справедливостта и от там чл.52 от ЗЗД, както и чл.51, ал.2 ЗЗД, поради липса на принос на пострадалия към вредоносния резултат. Посочва, че лекият автомобил е ударил велосипедиста в задната гума, като не е спазил необходимата дистанция така, както изисква ЗДП, като ищецът–настоящ касатор, не е очаквал удара и губи контрол над велосипеда. Сочи, че във връзка с получените от него наранявания - счупване на дясна ключица, не е могло да се осъществи извършване на операция и последващо лечение, с оглед извършваните и досега химиотерапии, поради злокачествени образувания на правото черво, за което има представено експертно решение на ТЕЛК и отразяване в СМЕ. Ответникът по жалбата и по делото, Гаранционен фонд, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно - медицинска експертиза, съдът е приел за установено, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил следните травматични увреждания: счупване на дясната ключица и 3-то ребро вдясно. Вещото лице е констатирало, че по делото няма представени документи за проведеното лечение, но по принцип, при такова счупване се провежда консервативно лечение с поставяне на имобилизираща ортеза „осморка“ за 30 дни, след което се провежда рехабилитация; лечението на счупването на 3-то ребро е консервативно - покой и прием на обезболяващи. Най-често след такъв вид счупвания по принцип остава ограничение в обема на движение на раменната става. През периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания за период от около 2 месеца, като през първите 20 дни болките са били с по-голям интензитет. Механизмът на получаване на уврежданията е падане настрани върху дясната раменна област и дясна гръдна половина и отговаря на падане от велосипед или падане от собствен ръст. Въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на св. П. решаващият състав е приел за установено, че свидетелят е присъствал на инцидента с ищеца - на катастрофата, случила се с него в началото на октомври 2016г. и именно покрай катастрофата се запознал с него. Тогава свидетелят бил на опашка за дюнери и гледал към мястото на удара, което било на около 20-25 м от него. Свидетелят е посочил, че ищецът е бил на моста, колата е завила, ударила ищеца и го съборила на тротоара. Автомобилът извършвал ляв завой, а В. бил на средата на моста и бил ударен отдясно. Възрастен човек се опитал да го вдигне, но не успял. Не дошла линейка, а свидетелят завел ищеца в болница, като се оказало, че той има пострадали ребра и ключица. От заключението по изслушаната по делото автотехническа експертиза, неоспорено от страните и което и въззивният съд е възприел като обосновано с оглед данните по делото - писмени и гласни доказателства, е установен механизма на ПТП, а именно, че неустановеният лек автомобил е навлязъл върху моста от западното платно за движение на [улица]в [населено място]. За да достигне до този извод, вещото лице е съобразило, че [улица]в [населено място] се състои от две платна за движение: източно и западно, като между тях е река Енинска. Движението по източното платно за движение е с посока от юг към север. Движението по западното платно за движение е с посока от север към юг. В района на местопроизшествието двете платна за движение се съединяват чрез мост, построен над реката. Движението на пътните превозни средства по моста е двупосочно. Пътните превозни средства извършват завой наляво само, когато навлизат върху моста от някое от платната за движение на [улица]или от [улица], като последните преди това пресичат източното платно за движение на [улица], или когато излизат от моста към някое от платната за движение на [улица]или към [улица]. С оглед на това и след като е съобразил показанията на разпитания по делото свидетел, експертът е приел, че неустановеният лек автомобил е навлязъл върху моста именно от западното платно за движение на [улица]. Неустановеният лек автомобил е извършил завой наляво, след което е настъпило ПТП с велосипедиста, който е паднал на дясната си страна. Вещото лице е посочило още, че тези събития биха се случили, ако ищецът е управлявал велосипед по средата на платното за движение на моста, но в пътната лента за движение на неустановения лек автомобил, и с посока, насрещна (противоположна) на посоката на движение на неустановения лек автомобил. Ако велосипедистът се е движел близо до дясната граница на своята пътна лента, когато е бил върху средата на дължината на моста, неустановеният лек автомобил вече би приключил маневрата завой наляво, но контакт не би могъл да настъпи поради това, че разстоянието между двамата е голямо. ПТП не би настъпило и ако водачът на неустановения лек автомобил беше възприел велосипедиста, движещ се в лявата част на неговата (на автомобила) пътна лента. Съобразявайки опасната зона за спиране на неустановения автомобил, вещото лице е приело, че водачът на неустановения лек автомобил е имал възможност да спре преди мястото на настъпване на ПТП. В заключението е обобщено, че велосипедистът би избегнал настъпването на ПТП, ако се беше движел в дясната за него пътна лента и не беше навлизал в пътната лента за насрещно движение. Тъй като според записа в констативния протокол за ПТП с пострадали лица водачът на велосипеда е паднал върху дясното си рамо в резултат на задействане на спирачната система на велосипеда, той би избегнал настъпването на ПТП, ако не беше изгубил контрол върху управлявания от него велосипед. С оглед установеното относно характера и тежестта на увреждането на на пострадалия, който на близо 50 години е получил две телесни увреждания - счупване на дясната ключица и на 3-то ребро вдясно, както и с оглед претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, вкл. характера и продължителността на лечението (по принцип, предвид липса на документиране на такова), в това число периодът на интензивни болки; ограниченията, които дефинитивно пострадалият е търпял през лечебния и възстановителния период в битов и социален план, прогнозата за здравословното състояние (също принципна), както и при съобразяване на икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия, въззивният съд е счел, че обезщетение в размер на 20 000 лева отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД. За да потвърди първостепенното решение, решаващият състав също е приел наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Въз основа на събраните доказателства е достигнал до извода, че пострадалият е допринесъл за ПТП, а и за собственото си увреждане. Изводът на вещото лице от А., че ПТП щеше да бъде избегнато, ако пострадалият като велосипедист не бе изгубил контрол върху управлявания от него велосипед, е приет за хипотетичен - само с оглед отразеното в констативния протокол за ПТП, съставен след настъпването му. Съдът е приел за доказано възражението за съпричиняване, тъй като пострадалият не се е движил в дясната за него пътна лента (възможно най - близо до дясната граница на платното за движение, както изисква чл. 80, т. 2 ЗДвП), а в пътната лента на насрещното движение. От възприетото заключение на вещото лице по А., изготвено и въз основа на свидетелските показания на очевидец на ПТП, е установено по делото, че ПТП не би настъпило и ако велосипедистът се е движел близо до дясната граница на своята пътна лента. Съответно въззивният състав е заключил, че и поведението на пострадалия е част от причинния процес на настъпилото с него вредоносно събитие, поради което определеното обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване. Въззивният съд като е изходил от допуснатите от участниците в ПТП нарушения, е намерил, че в разглеждания случай приносът на пострадалия към вредоносния резултат е равен на този на делинквента, поради което определеното като справедливо обезщетение следва да се намали с 50 % или до размера от 10 000 лева, колкото е присъден от първоинстанционния съд. В изложението към касационната жалба са поставени следните правни въпроси: „1/ Материалноправният въпрос относно приложението по чл.52 ЗЗД и 2/ Допустимо ли е приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поддържа, че въззивният акт е постановен в несъответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. и т.7 от ППВС № 17/1963г. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпяните от ищеца неимуществени вреди, несъмнено е значим за крайния изход на делото и обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Неоснователно е обаче позоваването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за обезвреда за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС №4/23.12.2968г., както и от множество постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищеца морални болки и страдания, като обстойно ги е анализирал. В конкретния случай размера на обезщетението е определено въз основа на преценка на всички данни по делото – обстоятелствата относно деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и икономическите условия. Вторият въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, също не може да обуслови касационния контрол. Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице задължителна практика на ВКС, съобразно която приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно да е създал предпоставки и/ или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай в нарушение на правилата за движение по пътищата пострадалият не се е движил в дясната за него пътна лента (възможно най - близо до дясната граница на платното за движение, както изисква чл. 80, т. 2 ЗДвП), а в пътната лента на насрещното, с което е допринесъл за настъпване на вредоностния резултат при ПТП. В противовес на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че приносът на увреденото лице е само предполагаем, въззивният съд въз основа на доказателства по делото е приел, че той е доказан при условията на пълно главно доказване, като решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не намира проявление. С оглед изложеното, обжалваният акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд