Определение № 50077 от 06.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 75 от 11.04.2022г. по гр.д.№ 3/2022г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 7028 от 24.11.2021г. по гр.д. № 134/2020г. на Девински районен съд за отхвърляне на предявените от Ш. Д. Х., Е. А. Х., Д. Д. Х. и А. С. Х. против Р. А. А. искове по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че те са съсобственици в режим на съпружеска имуществена общност по 1/2 ид.част за първите двама и 1/2 ид.част за вторите двама, на реална част от поземлен имот с пл.№ *, от който се образува УПИ * в кв.15 по плана на [населено място], общ.Д., с площ от 95 кв.м., разположена в северната част на имота, защрихована в жълт цвят на приложена скица № 181/13.11.2019г., издадена от [община], при граници: север - пешеходна зона, изток - пешеходна зона, юг - имот на Р. А., запад - улица; и за осъждане на ответника Р. А. да предаде собствеността и владението върху тази част. Касационната жалба е подадена от ищците Ш. Д. Х., Е. А. Х., Д. Д. Х. и А. С. Х. чрез пълномощника адв. Н. П.. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно поради наличие на всички пороци, обуславящи неправилност - чл. 281, т. 3 ГПК. За обосноваване достъп до касационно обжалване се позовават на очевидна неправилност и на основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. С писмен отговор ответникът Р. А. А., чрез пълномощника си адв. Б. М., изразява мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за собственост по чл. 108 ЗС относно реална част от поземлен имот пл. № *, от който се образува УПИ *, в кв. 15 по плана на [населено място], [община], с площ 95кв.м. Частта е обозначена на комбинирана скица към приетото пред въззивния съд допълнително заключение на техническа експертиза, която скица е неразделна част от решението. Спорната част е фигурата, заключена между точките 1,2,3,4 и 5 и обхваща площите, оцветени в жълто и зелено /допълнително оцветено от въззивния съд за яснота/. Твърдението на ищците Д. Д. Х. и Ш. Д. Х., е че тази площ, която се намира на юг от имота им, описан в нот. акт № 112/2019г. на нотариус Ц. П., непосредствено под тяхната плевня, е владяна от техния баща и наследодател Д. А. Х. в продължение на повече от 65 години непрекъснато и необезпокоявано. След смъртта на баща им през 1985г. ищците, заедно със своите съпруги, са продължили владението. През пролетта на 2019г. ответникът е заявил, че площта не е тяхна, премахнал бетонните колове и мрежата, с която е оградено мястото и започнал да го стопанисва. Ищците считат, че са собственици на спорната част по наследяване и давностно владение; че ответникът никога не го е владял преди 2019г.; за имота не са провеждани отчуждителни процедури, не са заплащани имотни или парични обезщетения. От заключенията на приетите няколко технически експертизи, включително пред въззивния съд, заедно със скиците към тях е установено следното: Първият регулационен план на [населено място] е одобрен през 1967г. Спорната част попада в имот, за който няма отразен планоснимачен номер с кадастрални граници и няма записан собственик. По същия план имот пл. № * е записан на бащата на ответника Ц. А., но процесната площ не попада в неговите рамки, а е разположена на запад от имотната граница, която е по отсечката F-E на скицата. На изток от същата граница площите имат кадастрална основа и са заснети имоти. На запад обаче няма заснета кадастрална основа с граници, а само регулационни предвиждания. Част от спорната площ, оцветена в жълто, попада в предвиждане за улица между УПИ * на запад и УПИ * и ІV *- от изток, която улична регулация обаче не е реализирана до осова точка 112, тя е само проект. Останалата част, оцветена в зелено, попада в парцел *, за който няма записване за кой имот е отреден, и чиято източна граница преди 1988г. минава по отсечката В-С. През 1988г. е одобрено изменение на регулационния план от 1967г. Според текста на заповедта се утвърждава частично изменение на ЗРП на кв.21, като се попълва кадастралната основа с изградените стопански постройки, във връзка с което се променя дворищната регулация за парцели *, *, * и * за сметка на терен на АПК. В графичната част на заповедта е видно, че се предвижда площ за озеленяване около стопанските постройки /скица на л. 48 от въззивното дело/, без поставен номер на парцел. Според това изменение източната граница на горепосочения парцел * се измества на запад и минава по отсечката А-D. Следващият кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен през 1992г. и той е действащ. По него е заснет имота на ищците с пл. № *, за него е отреден УПИ *, кв.15. Имотът на ответника е пл.№ * и за него е отреден УПИ *, кв.15. По този план спорната площ попада в парцела на ответника и се намира на югозапад от оцветената в синьо пътека. Тази пътека се появява за първи път в плана от 1992г. В плана от 1967г. тя не е отразена нито в кадастрално, нито в регулационно отношение. Същата пътека по сегашния план е обозначена като самостоятелен имот, материализиран с паянтова ограда откъм имота към ищците и с паянтова ограда и подпорна стена откъм имота на ответника. Мястото, където сега е заснета пътеката, по плана от 1967г. попада както следва: в имот пл.№ *, записан в разписния лист на лицето Р. М. Х. - 10 кв.м., за който е отреден УПИ *, кв.1; в имот пл.№ *, записан на бащата на ответника с 35 кв.м., за който е отреден УПИ *, кв.1; в улична регулация между осови точки 111 и 112 - в имот без кадастрални граници и планоснимачен номер - с 9 кв.м.; и в терена, предвиден за озеленяване, изчертан на графичната част на описаната по-горе заповед № 349/27.10.1988г., в имот без планоснимачен номер - 19 кв.м. Относно същата пътека са представени от ответника копия на заповед № 107/04.05.1978г. на председателя на ГНС-Д. и протокол от 12.05.1978г. на комисията, определена с тази заповед. Заповедта е издадена по повод молба на бащата на двама от ищците - Д. Х., с която иска да се определи мястото, през което да минава пътят за плевнята му, за да се разреши спора му с Ц. А.. Комисията, в присъствието на двамата спорещи, решава: определеният път от комисията на ДЗС да не се загражда от Д. Х. и Ц. А.; Д. Х. да не минава пред къщата на Ц. А. от южната страна с добитък, а да минава по пътя северно от къщата на Ц. А.; добитъкът на Д. Х. през есенно-пролетния сезон да минава под плевнята на Ц. А. само от западна страна към местността „М. Б.“. Според въззивния съд от тези документи не може да се направи извод в чий имот е била спорната площ, какво владение е осъществявано, нито какви са границите на имотите на ищците и на ответника. В заключението на вещото лице С. е разяснено, че от запад на спорната площ и пътеката денивелацията е много голяма, не може да има достъп до улицата от запад по пътеката, като достъпът до плевнята на ищците е възможен само от изток. Затова, доколкото част от оформената пътека попада в имота на ответника, то вероятно спорът е бил дали Д. Х. да минава от южната страна на къщата на ответниковия баща или на север от нея. Същевременно, със строително разрешение от 30.04.1964г. на Д. Х. е позволено да построи плевня върху 48 кв.м. на собствено място, което не е описано с планоснимачен номер на имот или парцел. В строителния протокол от същата дата е отразено, че мястото е неурегулирано място и съдържа 150 кв.м. Тези документи се отнасят до строежа на плевнята /стопанска сграда/ с площ от 48 кв.м., която се намира понастоящем в собствения на ищците УПИ *, на юг от която е и спорното място. При тези данни и обсъждайки показанията на разпитаните по делото свидетели, въззивният съд е стигнал до извод, че спорната площ не е придобита по давност от Д. Х. - бащата на ищците Д. и Ш., съответно не е наследена от тях при смъртта му; нито е осъществено давностно владение от тях самите и съпругите им. Няма категоричност, че фактическата власт на ищците и праводателя им е обхващала изцяло спорната площ, оцветена в жълто и зелено на скицата на вещото лице. Не е ясно дали точно по южната граница на спорната площ е била поставена оградата от мрежа и колове от бащата на ищците. Основен ориентир на свидетелите е именно тази ограда, от нея са запазени само два от коловете и тяхното местоположение е изцяло извън и на север-северозапад от спорното място. Освен това, дори да се приеме, че фактическата власт е упражнявана именно върху спорната площ изцяло, то не е установено началото на давностното владение, осъществявано от бащата на ищците Д. и Ш.. Най-ранен момент, от който би могло да започне владението е 1964г., когато е дадено разрешение на бащата Д. Х. да построи плевнята, на юг от която е спорното място. Преди 1964г. бащата на ищците не е имал причина да се намира там, доколкото няма в близост негова жилищна сграда например. Същевременно, в документите от 1964г. не е поправено съдържанието на бланката в частта, в която е записано, че плевнята се строи на собствено място. Съдът е приел, че не е доказано спорното място, което не граничи с плевнята, а е след пътеката на юг от плевнята, да е попадало в имот, собствен на бащата на част от ищците. Както бе посочено, по плана от 1967 г. имотът със спорната площ е без планоснимачен номер, без кадастрални граници, не е записан на бащата или друг наследодател на ищците, макар че не попада и в имот пл.№ *, записан на бащата на ответника. Същата площ според регулационния план от 1967г. попада в улична регулация /впоследствие в озеленяване/ и в парцел *. Затова, дори владението върху спорната площ да е започнало към 1964г. когато това е неурегулирана територия, то към 1967г., когато спорната площ вече попада в регулация, не е завършен фактическият състав на придобивната давност, а чл. 40, ал.2 ЗПИНМ забранява придобиването на реална част от парцел. За частта от процесната площ, която попада в уличната регулация, впоследствие в озеленяване, няма данни да е принадлежала на ищцовия баща, за да се приеме, че е отнета от него без основание, без да е отчуждена, без да е платено обезщетение. Липсва и основание, по силата на което спорното място по плана от 1992г. е отразено като част от имот на ответника с пл.№ * и част от неговия парцел *. Осъществяваното от ищцовите семейства владение до 2019г. не може да има за последица придобиване правото на собственост върху процесното място, защото то е реална част от УПИ на ответника, а чл.59 ЗТСУ/отм./, както и чл.200 ЗУТ забраняват придобиването по давност на такава част, със съответни изключения, които в настоящия случай не са налице. Липсват и условията на чл.181, ал.3 ЗТСУ/отм./, на който ищците се позовават във въззивната жалба. Само една част от спорното място, владяно от техния баща, е попадало в дворищнорегулационен парцел - оцветеното в зелено - в парцел *, чиято източна граница до 1988г. е минавала по отсечката В-С. Към 1973г. обаче, когато влиза в сила ЗТСУ, считано от 30.04.1964г., не са изтекли 10 години, поради което не може владението върху реална част от парцел * да се трансформира в собственост върху съответната идеална част от същия парцел; а и настоящите искове, според съда, имат за предмет реална част върху сегашния УПИ *. По тези съображения въззивният съд е приел исковата претенция за неоснователна. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Поставените от касаторите правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са: 1/ може ли при действието на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./, реална част от имот, намираща се извън границите на населеното място, за който няма доказателства да е принадлежал на Държавата, да се придобие по давност в продължение на 24 години; 2/ може ли при действието на ЗПИНМ/отм./ и ЗТСУ /отм./, да се придобие по давност реална част от имот, придадена по регулация към съседен дворищнорегулационен парцел. При първи прочит е видно, че двата поставени въпроса взаимно се изключват - спорната част не може да е едновременно извън границите на населеното място и да е придадена по регулация към съседен имот. Първият въпрос се отнася до принципната възможност да се придобие по давност реална част от имот, намираща се извън границите на населеното място, за който няма доказателства да е принадлежал на Държавата. Въпросът се основава на тезата на касаторите, че спорната площ се е намирала извън регулация до изменението на ЗРП през 1988г., която не е възприета от съда. Съдът не е отрекъл възможността да се придобие по давност спорната реална част докато е била неурегулирана, но е установил, че началото на претендираното владение е най-рано 1964г., а през 1967г. територията е включена в регулация, макар и спорната част да не попада в конкретен парцел. Поради това от този момент нататък е отчел забраните на ЗПИНМ и ЗТСУ за придобиване на реални части от парцели. Освен това, мотивите на съда, касаещи забраните на устройствените закони за придобиване на реални части от урегулирани имоти, се явяват допълващи - съдът на първо място е приел за недоказано праводателят на ищците и самите те да са осъществявали владение върху претендираната част, намираща се на юг от плевнята им и то през пътя. Вторият въпрос касае възможността да се придобива по давност при действието на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./ реална част от имот, придадена по регулация към съседен дворищнорегулационен парцел. Въпросът не съответства на фактите по делото, защото не е установено придаване на спорната площ по регулация от имота на ищците към имота на ответника. В тази насока мотивите на въззивния съд, базирани на техническите експертизи, са ясни, но очевидно не са разбрани от касаторите. Позоваването на определение на Върховния касационен съд по гр.д. № 2855/2021г., с което е допуснато касационно обжалване по този въпрос, е несъстоятелно, защото фактическите обстоятелства по настоящето дело са различни. Що се отнася до принципната възможност да се придобива по давност реална част от урегулиран имот при действието на устройствените закони - ЗПИНМ, ЗТСУ и ЗУТ съдът е посочил законовите забрани и е счел, че не са налице предвидените в закона изключения. В практиката на Върховния касационен съд по отношение придобиването на реални части, придадени по регулация, се провежда разграничение, касаещо хипотезите на владение, представляващо право на задържане върху придаваема част, която не е заплатена и не е завзета от собственика на съседния парцел - виж Решение 154 от 21.12.2020г. по гр. д. № 4689/2019 г. на І г.о. на ВКС. Тази хипотеза не е налице по настоящето дело и затова тази практика не е приложима. Не могат да бъдат възприети доводите на касаторите за очевидна неправилност на обжалвания акт поради несъответствие на фактическите изводи на въззивния съд със събраните по делото доказателства и поради несъответствие с приложимите материалноправни норми на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./ към възникналите между страните правоотношения. Мотивите на въззивния съд са последователни и логични. Съдът от една страна е разсъждавал дали е доказано владението на ищците върху спорната част като фактическа власт, осъществявана явно и непрекъснато в продължителен период от време и е отрекъл това. Като втори аргумент е посочил ограниченията на устройствените закони за придобиване по давност на реална част от парцел, каквато се явява процесната площ. Не е видно нарушение на основополагащи правни принципи, нито на правилата на формалната логика. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. В полза на ответника Р. А. А. следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.