Определение № 3428 от 04.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1489/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД срещу въззивно решение № 35/06.02.2025 г. по в. гр. д. № 559/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е отменено решение № 143/11.04.2024 г. по гр. д. № 478/2023 г. на Окръжен съд Русе за отхвърляне на предявения от М. Л. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за разликата над сумата от 40 000 до 70 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 10.02.2023 г., и осъждане на касатора да заплати разликата над 40 000 до 70 000 лв., ведно с законна лихва върху тази разлика, считано от 29.03.2023 г. до окончателното изплащане на главницата.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Поддържа се отклонение от разрешенията, дадени с т. 11 на ППВС № 4/1968 г. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1. Формулира се въпрос, който според касатора е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция, както следва:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следа да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпроса в отклонение не само от задължителната практика, но и от доразвиващата я казуална, обективирана в решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на II т.о., решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на I т.о., решение по т.д. № 807/2011 г. на II т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на I т.о., решение по т.д. № 490/2012 г. и решение по т.д. № 738/2017 г.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено за разликата над сумата от 40 000 лв. до 70 000 лв.

От ответника по касация М. Л. е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол, като в евентуалност се оспорва основателността на същата. Твърди се, че основното оплакване на касатора не е свързано с приложените от съда критерии при определяне на обезщетението, а с правилността на преценката, което е въпрос по същество на спора и не може да рефлектира върху преценката за селекция. Акцентира се, че изложените от жалбоподателя факти са обсъдени от въззивния съд при спазване на процесуалните норми и при предоставени равни възможности за доказване на двете страни. Оспорва се твърдението на касатора, че така определения размер на обезщетението не съответства на съдебната практика при компенсиране на вреди от същия вид. Заявява се теза, че в касационната жалба не се излагат нови доводи или доказателства, които да сочат основателност искането за достъп до касация. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от М. П. Л. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искови претенции с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение в размер 100 000 лв. – частично от 170 000 лв., за причинените му неимуществени вреди вследствие търпени болки и страдания от ПТП, настъпило на 10.02.2023 г., ведно със законната лихва, както и за заплащане на обезщетение в размер 1 019,58 лв. за търпени имуществени вреди от същия деликт.

Въззивният съд е отграничил като безспорно установени предпоставките, ангажиращи отговорността на застрахователя, като е акцентирал на това, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на исковете за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 1 019,58 лв., ведно със законната лихва от 29.03.2023 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва върху обезщетенията от 18.02.2023 г. до 29.03.2023 г. С оглед въведените в жалба оплаквания като спорен във въззивното производство съдът е очертал въпроса за размера на справедливото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Счел е, че определеният от първостепенния съд размер на обезщетението е занижен съобразно доказаните по делото болки и страдания, претърпени от ищеца в резултат от деликтното поведение на застрахования от ответника водач на МПС. Посочил е, че макар първоинстационният съд да е изброил релевантните при определяне размера на обезщетението обстоятелства, не е отчел в достатъчна степен някои от тях, а именно – вида на получените травми, приложеното лечение, възстановителния период, възрастта на пострадалия и социално-икономическата конюнктура в страната към датата на деликта.

Апелативният съд е приел, че получените от ищеца счупвания в областта на глезена и ходилото на левия крак са му причинили значителни по обем и интензитет болки и страдания, като двете травми са наложили незабавна оперативна интервенция и болнично лечение, последвана от още две интервенции за отстраняване на поставени импланти. В период от четири месеца пострадалият е бил предимно на легло в къщи с гипсова шина на крака, придвижвал се е с патерици, като е бил принуден да ползва помощта на своите близки в ежедневните си битови нужди. Съставът е отчел още и това, че възстановителният период е включвал медикаментозно лечение, физиотерапия и рехабилитация, като същият е продължил повече от 6 месеца, а последната интервенция по отстраняване на имплантите е била извършена повече от една година след инцидента. Кредитирайки свидетелските показания, съдът е отразил в мотивите, че към датата на прегледа ищецът е изпитвал все още болки в глезена и ходилото при натоварване. Акцентирал е на младата му възраст към датата на инцидента /23 г./ и активната му спортна дейност, която е поддържала неговата добра физическа кондиция. Ревизирал е дадената от първоинстанционния съд оценка на социално-икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към датата на деликта. С оглед изложеното е приел, че обезщетение в размер на 70 000 лв. е съответно на принципа за справедливост, въведен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и в максимална степен е адекватно да репарира понесените от пострадалия и установени по делото неимуществени вреди, причинени от деликтното поведение за застрахования от ответника водач на МПС.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Поставеният правен въпрос относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълва хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от подробните фактически и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по спорния въпрос, а именно - размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивите на решението не съдържат данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд Велико Търново. В същото време съдът е формирал извода си за конкретната стойност на обезщетението, имайки предвид и икономическата ситуация в страната към 2023 г. Следва да бъде посочено, че въпросът всъщност представлява несъгласие с изводите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД, но в производството по селекция на касационните жалби не може да бъде проверявана правилността на постановеното от въззивния съд решение, възприемането на фактическата обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства. Не могат да се възприемат доводите за необходимост от уеднаквяване на практиката по този тип дела, тъй като е невъзможно прякото съпоставяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди по различните дела, доколкото определянето му е в зависимост от специфични за всеки казус конкретни обстоятелства.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 1 000 лв. Настоящият състав съобрази фактическата и правна сложност на делото, практиката на СЕС и доразвиващата я практика на касационната инстанция.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС