Определение № 690 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Некст-2006“ЕООД със седалище в [населено място] чрез пълнощник адв. В. И. срещу решение № 51 от 10.01.2020г по в.гр.дело № 1750/2019г. на Пловдивски окръжен съд, с което в производство по иск на основание чл. 49 от ЗЗД ,предявен срещу Община Пловдив, е потвърдено решение от 13.05.2019г по гр.д. № 6937/2017г на Пловдивски районен съд за неговото отхвърляне изцяло .С исковата молба се претендира сумата от 10 908 лв.обезщетение за имуществена вреда, а именно пропуснати ползи за периода 01.01.2017 г. – 31.05.2017г. ,съизмерими с нереализиран оборот, следствие от неправомерно прекратен достъп до обект – автомивка за леки и товарни автомобили, находяща се на бул. „6-ти септември“№242 в [населено място] ,който обект дружеството е стопанисвало .Ищецът е твърдял ,че за исковия период е бил наемател на автомивката, до която достъпът на автомобили се е оказал незаконно прекратен и ответникът следва да отговаря за вредите поради това ,че при и по повод извършването на строителни и ремонтни дейности на бул. „6-ти септември“ в [населено място] не е обезпечено общественото ползване на автомивката и е прекратен изцяло достъпът на моторни превозни средства до нея. Общината следва да отговаря като възложител на строителните дейности на булеварда ,тъй като не е осъщестила контрол върху работата на дружествата, на които е възложила извършването на строителните дейности – „ЕВН България Топлофикация” ЕАД и „СТРАБАГ - Пловдив ДЗЗД”. Въззивният съд на свой ред е приел решаващото съображение на първоинстаноционния съд за отхвърляне на иска, а именно че след като не е собственик на процесната автомивка, недоказано е останало твърдението на дружеството, че е наемател през исковия период. Изтъкнато е ,че наред с други възражения ответника е оспорил ищецът да има качеството наемател на автомивката -за исковия период .След като подробно са изтъкнати обсъдените от пъроинстанционния съд доказателства в тази връзка - договор от 29.05.2006 с нотариална заверка на подписите между „ВИТА-6” АД /чието наименование е променено на 27.08.2015 г. на „МЕЖДУНАРОДЕН МЛАДЕЖКИ ЦЕНТЪР” АД /и „НЕКСТ-2006” ЕООД, имащ за предмет – предоставяне от страна на наемодателя за временно и възмездно ползване – за срок от 5 години, считано от 29.05.2006 г., на обекти от собствения на наемодателя недвижим имот, представляващ част от УПИ І – комплекс за автоуслуги ,вкл. автомивка с обща площ от 624 кв. в. и две стаи за персонал; анекс № 9/28.05.2013 г. към договора от 29.05.2006 г., посредством който „ВИТА-6” АД и „НЕКСТ-2006” ЕООД са се споразумели, че срокът на договора се удължава до 29.05.2014 г.; договор за наем от 29.04.2014 г., между същите страни с предмет – предоставяне от страна на наемодателя за временно – за срок от 1 година, считано от 30.05.2014 г., и възмездно ползване на автомивка, стая за персонала, стая за оборудване и др., на обща площ 321 кв. м. Анекс от 2015 г.,, че срокът на договора за наем е до 29.05.2016 г.; Анекс /споразумение/ от 29.05.2016 г към договора от 29.04.2014 г.че договорът се сключва за срок от 1 година и влиза в сила от 29.05.2016 г., както и фактури №№ 1000005362/04.01.2017 г. за сумата от 871.85 лв., 1000005403/01.02.2017 г. за сумата от 798.11 лв. и 1000005443/01.03.2017 г. за сумата от 497.25 лв., във всяка от които като доставчик е посочено „МЕЖДУНАРОДЕН МЛАДЕЖКИ ЦЕНТЪР” АД, а като получател – „НЕКСТ-2006” ЕООД, с фактурирани наемни цени съответно за месеците януари 2017 г., февруари 2017 г. и март 2017 г.

Основното оплакване на ищеца като въззивен жалбоподател е в оспорване на извода на първоинстанционния съд, че от представените доказателства не се доказва положението му на наемател. ПРС е посочил ,че разгледаните договори и анекси към тях са частни диспозитивни документи, които са подписани и съгласно чл. 180 ГПК съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от лицата, които са ги подписали. С изключение на договора за наем от 29.05.2006 г., който е с нотариална заверка на подписите, всички анекси и договорът от 29.04.2014 г., в съответствие с чл. 181, ал. 1 ГПК нямат достоверна дата .Фактурите не са осчетоводявани.Дружество не е доказало срещу ответника ,че за исковия период е ползвало на основание сключен с третото лице „ВИТА-6” АД договор за наем описания в исковата молба имот – автомивка, а щом липсва валидно правно основание за ползването на горния имот, то няма как ищецът да е пропуснал да увеличи имуществото си с описаните в исковата молба приходи. Въззивният съд е отхвърлил оплакванията на ищеца по правилността на горните изводи, съответно по довода на жалбоподателя ,че доказателствата не били оспорени от ответника. В решението е изтъкнато, че от ответника е възразено по приложените договори за наем,които са частни писмени документи и нямат достоверна дата по отношение на общината ,след като не са налице обстоятелства по чл. 181, ал.1 ГПК. С изрично възражение от Община Пловдив е оспорен факта, че ищеца има качество на наемател. Именно поради това оспорване ищецът, с допълнителна молба от 10.10.2017г е представил и писмените доказателства, обсъдени по- горе.

В касационната жалба се поддържат оплаквания, идентични с направените пред въззивния съд при обжалване на първоинстанционното решение - съдът не е обсъдил доводите на ищеца и доказателствата в нарушение на чл.235, ал.2 и чл. 236,ал.2 ГПК. Изключил е доказателства, които не са оспорени .Не са били обсъдени приетите по делото експертизи и свидетели. В приложено съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се изтъква противоречие с практиката на ВКС ,основание по чл. 280 ал.1 т.1 от по два процесуалноправни въпроса

1. Има ли задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните, да отговори на оплакванията във въззивната жалаба .Противоречието е с реш.№ 57/2011г на 3-то г.о, реш.№37/2012г на 1-но г.о на ВКС и трайно установената практика на ВКС по въпроса.

2. Когато във въззивната жалба са въведени оплаквания за допуснати от първа инстанция нарушения във връзка с доклада -на чл.146,ал.1 т.5 и ал.2 ГПК ,дължи ли въззивният съд указания за възможността страните да предприемат процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първа инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Противоречието е с практиката на ВКС, отразена в т.2 от ТР №1/2013г на ОСГТК.

В отговор Община Пловдив изтъква липсата на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК .По същество изтъква и множество други основания за отхвърляне на иска, освен посоченото в решението и оспорвано от жалбоподателя.

След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос е формирана трайна практика на ВКС /част от която цитирана/, като въззивното решение не е постановено в противорачие с нея.Невъзприемането на тезата на жалбоподателя ,че във връзка с доказателственото значение на частни писмени документи без достоверна дата за третото лице, освен така направеното от ответника в процеса оспорване на фактите, е необходимо и друго „оспорване“, не сочи на нарушаване на служебното задължение на съда да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на оплакванията във въззивната жалба. На доводите на жалбоподателя въззивният съд е дал отговор,като е изтъкнал правилото на чл.181 ГПК. Обсъждането на писмени доказателства и оценката на частни писмени документи включва и задължението на съда да съобразява чл. 181 ГПК ,когато достоверността на датата спрямо трети лица при частен писмен документ е от значение за правилното прилагане на закона, в случая при спор дали ищецът е пропуснал полза ,подлежаща на обезщетяване като вреда на извъндоговорно основание. Прилагането на тази норма не е равнозначно на изключване на частен писмен документ от доказателствата, както се сочи и обосновава от касатора.

По делото са събрани и доказателства, вкл. заключения на вещи лица, които не са обсъждани решаващо от съдилищата, но посредством тези доказателства е установяван евентуалния размер на обезщетението ,което е от обуславящо значение само при основателност на иска.

Вторият формулиран процесуалноправен въпрос няма обуславящо за изхода на делото значение ,тъй като пропуски, или неправилни указания по доклада в първа инстанция нито са изтъквани от жалбоподателя във въззивната жалба, нито се констатират. При доклада на делото /определение на ПРС от 11.10.2017г/първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е посочил на ищеца да установи твърденията си ,че през процесния период м.1 на 2017г -м.5 на 2017г е стопанисвал автомивка на [улица] по силата на договор за наем.С въззивната жалба не са сочени за събиране други доказателства за съществуването на наемно правоотношение през периода ,освен вече представените по делото в първа инстанция. Тези доказателства, изчерпателно обсъдени, въззивният съд е оценил на свой ред като инстанция по същество. Липсват предпоставките /отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания/ ,за да бъдат давани на страната възможност,или указания за процесуални действия по подлежащите на доказване факти съгласно разясненията в т.2 от ТР №1 /2013г ОСГТК за служебните задължения на въззивния съд.

Ето защо касационно разглеждане не следва да се допуска.

Ответникът е защитаван от юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8 ГПК следва да се определи и присъди сумата 150 лв ,по реда на разноските.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.