Определение № 3160 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3427/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез адв. М. Г., срещу решение № 77/29.04.2025г. по възз. гр. д. № 510/2024г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 308/24.10.2024г. по гр. д. № 26/2024г. на по описа на Окръжен съд – Сливен, с което Г. М. М. е осъден да заплати на К. С. С. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нанесена средна телесна повреда на 25.05.2021г. в [населено място] в заведение „Чамбао“, ведно със законната лихва, считано от 25.05.2021г. до окончателното изплащане на задължението.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът служебно да допусне и кредитира доказателства (вкл. свидетелски показания), без изрично искане от страна, носеща доказателствената тежест, и без да има заявено доказателствено искане от ищеца? Сочи се противоречие с решение № 185 от 16.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4829/2018 г., III г. о.

2.Какви са границите на съдебния контрол при преценката за „справедлив“ размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД, при положение че медицинските данни сочат минимални и временни вреди, а свидетелските показания са на заинтересовани лица? Поддържа се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 51/2010 г. от 23.06.2016г. по гр.д. № 3471/2015 г. на ВКС, IV г.о..

3.Допустимо ли е съдът да приеме за доказани болки и страдания с „висока интензивност“ само въз основа на субективни свидетелски показания на роднини, при липса на медицински данни за такива? Сочи се противоречие с решение № 50 от 02.04.2020г. по гр.д. № 2375/2019 г. на ВКС, IV г.о.

В срок не е постъпил отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязла в сила присъда по НОХД № 861/2022 год. на Районен съд –Сливен, ответникът Г. М. М. е признат за виновен в това, че на 25.05.2021 год. в [населено място] в заведение „Чамбало“ е причинил на ищеца К. С. С., чрез удар в долната му челюст със свита в юмрук ръка средна телесна повреда изразяваща се в счупване на челюст, което затруднява дъвченето и говоренето - престъпление по чл.129 ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

Въз основа заключението на съдебно - медицинската експертиза е прието за установено, че ищецът е постъпил за лечение на третия ден след инцидента и е опериран под местна анестезия в същия ден. Била е установена фрактура на долната челюст вляво в областта на ъгъла и вдясно около зъб 45. Липсвала е значителна дислокация, имало е минимална патологична подвижност на фрагментите. Не са констатирани промени в областта на кожата на лицето и шията с изключение на слабо изразен оток в областта на долночелюстния ръб вдясно. Не са констатирани кръвонасядания и промени в цвета на кожата и лигавиците в устната кухина. Установено е затруднено дъвчене, а при опит за отваряне на устата се усещал специфичен шум. Имало е слабо изразена болка, предимно вдясно, при палпация и притискане на двете зъбни редици. Съотношенията между зъбите на горна и долна челюст са били нормални. Отварянето на устата е било ограничено до 3,5 сантиметра при норма от 4,5 сантиметра. При операцията са поставени осем винта за междучелюстна фиксация. Била е осъществена стабилна междучелюстна фиксация с лигатурна тел. Оздравителният процес от операцията е протекъл в рамките на 48 часа, без усложнения. По време на оздравителния период на фрактурата /оздравяването на счупването на челюстта нормално е за 30-40 дни/, са се увеличили стойностите на плаковите индекси, поради затрудненията по отношение на нормалната устна хигиена. Междучелюстната фиксация е свалена след 30 дни под местна анестезия, като не са установени патологични промени в областта на лицевия череп и шията. Ищецът е изписан клинично здрав. Имал е затруднения в отварянето на устата за около седем дни след премахването на междучелюстната фиксация, което е в нормата. При премахването на междучелюстната фиксация е нямало промени в областта на меките тъкани, а оклузалните съотношения са били в норма. При прегледа от вещото лице е констатирано, че пострадалият е възстановен напълно от прекараната травма още в момента на сваляне на фиксацията на 29.06.2021. През времето на междучелюстната фиксация /което при ищеца е продължило 30 дни/ храненето е силно затруднено, ищецът е нямал възможност за отваряне на устата и за извършване на дъвкателна дейност, поради което храненето е било със сламка, само на пасирани храни. Говорът му също е силно затруднен. Премахването на фиксацията под местна анестезия също е болезнено, а оздравителният процес настъпва в рамките на няколко дни /в писменото заключение са посочени седем дни/. Според експерта болката при ищеца е била със среден интензитет.

Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответника за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд с дадените на ищеца указания с определение от 11.03.2024 год. - за ангажиране на доказателства в подкрепа на твърденията му по исковата молба, чрез представяне на медицинската документация във връзка с проведеното лечение и чрез разпит на свидетели за установяване на твърденията на ищеца за претърпените болки и неудобства. Изложени са мотиви, че с исковата молба не са направени искания за ангажиране на доказателства. Дадените указания са в задълженията и правомощията на съда по чл.146 ал.2 от ГПК за даване указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.

Въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели В. С. С. и С. М. С. /родители на ищеца/ въззивният съд е приел за установено, че след инцидента ищецът имал болки в челюстта, но е търпял. След като направили снимка се оказало, че челюстта е счупена и веднага го оперирали. Наложило се майката на ищеца да вземе отпуск, за да помага на сина си - 40 дни той можел да се храни само със сламка и да приема само пасирани храни и сокове. В продължение на 40 дни ищецът не е можел да говори и да се храни нормално. Първите около 10 дни след операцията имал по-интензивни болки и пиел лекарства. Въззивният съд е изложил мотиви, че показания на свидетелите С. не се опровергават от показанията на свидетелите Ж. С. и П. А. /приятели на ответника/ които сочат, че са видели ищеца в деня на инцидента и на следващия ден. Ищецът бил навън с приятели и според тях изглеждал и се държал нормално. В тази връзка въззивният съд е посочил, че е установено, че два дни след инцидента ищецът е имал болки, но не е предполагал счупване на челюстта и не е посетил лекар. По данните от медицинската експертиза, именно извършената междучелюстна фиксация с осем винта и лигатурна тел е усилило болковия синдром за период около 10 дни, както и след това при свалянето на винтовете и телта, за период от около 7 дни.

При така приетото за установено, въззивният съд е счел иска за основателен. Като се е позовал на разпоредбата на чл.300 ГПК въззивният съд е направил извод, че е установено виновно противоправно поведение на ответника в резултат на което е причинена средна телесна повреда на ищеца.

Въззивният съд е приел, че сумата от 10 000 лв. е справедлив размер по смисъла на чл.52 от ЗЗД за обезщетение на претърпените от ищеца нематериални вреди. За да определи размера на обезщетението, въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени в т. 2 от ППВС № 4 от 23.XII.1968 г., като е съобразил размера на минималната работна заплата към момента на деликта, възрастта на ищеца, който е имал нормален битов и социален живот, обстоятелството, че телесното увреждане, представляващо средна телесна повреда, му е причинило физически и душевни болки и страдания за период около 40 дни след първата оперативна интервенция, отразило се е на нормалния му ритъм на живот, бита и социалния му живот, създало му е проблеми и неудобства при обслужването, храненето и говоренето.

По спорния въпрос, поставен с въззивната жалба, за характера и интензитета на болките на ищеца в оздравителния период, въззивният съд е изложил мотиви, че вещото лице и родителите на ищеца сочат, че той е изпитвал по-интензивни и силни болки около 10 дни след междучелюстната фиксация, през който период е приемал и обезболяващи медикаменти. Дали болките са били със силен или среден интензитет, не би могло да се определи със сигурност предвид обстоятелството, че това е субективно и индивидуално усещане, но съществено е, че ги е имало и за посочените периоди са били интензивни. Предвид на това, че вещото лице, определяйки болките като средни, е уточнило, че не си спомня подробности за процесния случай, съдът е приел, че следва да се вземат предвид и показанията на майката на ищеца, която има най-точни възприятия за начина, по който се е чувствал. Направен е извод, че в периода около 10 дни след първата оперативна интервенция ищецът е имал интензивни, средни до силни болки, като болки с по-висока интензивност е имал и след премахването на междучелюстната фиксация за период от седем дни, а за целия възстановителен период, поради затрудненията при храненето и говоренето, е претърпял съществени ограничения в нормалния начин на живот.

Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, защото не е изведен от решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение не е прието, че служебно са били допуснати доказателства, а е приел, че се касае за изпълнение на задълженията и правомощията на съда по чл.146 ал.2 от ГПК за даване указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.

В посоченото от касатора решение № 185 от 16.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4829/2018 г., III г. о., е прието, че съдът може служебно само да подпомага страните при извършването на процесуалните действия и да дава указания относно доказателствата, при условие, че не се сочат такива. Когато съдът установява факти извън твърдението на страните, решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е неправилно, а когато заедно с това се надхвърлят рамките на търсената защита- тогава, доколкото и докогато се търси, се нарушава и диспозитивното начало в процеса, което води до недопустимост на съдебното решение. В случая въззивният съд е приел, че се касае за указания за ангажиране на доказателства за факти, за които ищецът не е посочил доказателства и съдът е действал в изпълнение задълженията си по чл.146, ал.2 ГПК, т.е. въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с посоченото решение. Освен това според практиката на ВКС /решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр. дело № 1107/2012 г. на ВКС, трето г. о./, вредата е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и в тежест на увредения е да докаже, че е възникнала, но в случай, че не е установен размерът й, съдът разполага с възможността, да приложи чл. 162 ГПК, като го определи по своя преценка. В решение № 227 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 4674/2018 г. на ВКС, четвърто г. о. се приема, че съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен тези за установяване на основанието за възникване на отговорността. Т.е. при влязлата в сила присъда за причинена средна телесна повреда, въззивният съд не е могъл да отхвърли иска или да присъди обезщетение, по- малко от обичайното за конкретното увреждане, предмет на престъплението, дори и ищецът да не бе посочил доказателства за установяване размера на причинените му болки и страдания.

Вторият въпрос е за критериите за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал касаторът. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи тежестта на уврежданeто, възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпило, продължителността и вида на проведеното лечение, продължителността и интензивността на физическите страдания на ищеца. Т. е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а е изложил конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Липсва противоречие между изводите на въззивния съд и посоченото от касатора решение № 51/ 23.06.2016г. по гр.д. № 3471/2015 г. на ВКС, IV г.о. В последното е разгледана хипотеза, различна от настоящата. Бил е разгледан иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и съдът се е произнесъл и по въпроса дали заболяванията на ищеца са в резултат на незаконното обвинение, като при формиране на крайните си изводи съдът се е основал на заключението на съдебно- медицинската експертиза. По настоящето дело се претендират вреди от причинена на ищеца средна телесна повреда, т.е. ищецът несъмнено е търпял физически болки и страдания и при определяне на дължимото се обезщетение въззивният съд се е основал на всички събрани по делото доказателства, като е съобразил, че родителите на ищеца имат преки впечатления от ежедневието му след увреждането.

Третият въпрос не е във връзка с изводите на въззивния съд, поради което и по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е посочил, че болките са били интензивни, а за степента им е съобразил, че експертът е заявил, че не си спомня подробности за конкретния случай и именно поради това, съобразявайки показанията на разпитаните по делото свидетели, е приел, че болките са били с висока интензивност. Въззивният съд не е приел такава степен на болките, въпреки категоричен извод за обратното, направен от вещото лице.

По поставения въпрос не е обоснована и специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото в решение № 50 от 2.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2375/2019 г., IV г. о., на което се основава касаторът, не е разглеждан въпросът за установяване степента на причинени на ищеца физически болки и страдания. Решението по посоченото дело е постановено по предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение