Определение № 3968 от 29.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 797/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д., чрез процесуалния си представител адвокат О. П., срещу решение №302 от 09.08.2023 г., поправено с решение № 359 от 07.11.2023г., постановени по в.гр.д.№ 420/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд. Въззивното решение се обжалва в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение № 260028 от 21.04.2022г. по гр.д. №17/2021г. на Кюстендилския районен съд, са уважени предявените от А. В. П. и Л. С. С. срещу касатора Д. Г. Д. искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС - за установяване, че всяка от ищците притежава на основание наследяване от починалия през 1961г. родственик Г. И. Т. по 1/3ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1037 кв.м., находящ се в обл. К., общ. Н., [населено място] махала, м-ст „Т.“, вид територия - урбанизирана, НТП за друг вид застрояване, със съседи ПИ с идентификатор ***; жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 95кв.м., находяща се в същия имот, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, брой етажи - 1, както и находящата се в същия имот селскостопанска сграда с идентификатор ***, с площ от 71 кв.м., с предназначение - селскостопанска сграда, брой етажи - 1, и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху 2/3 ид.ч., по 1/3 ид. ч. на всяка от тях, от описаните недвижими имоти. Постъпили са касационни жалби и от К. Г. Т. и Г. П. Т., чрез процесуалния им представител адвокат Д. З., срещу посоченото решение в частта, в която са уважени предявените от А. В. П. и Л. С. С. срещу касаторите К. Г. Т. и Г. П. Т., заместил по реда на чл. 227 ГПК П. Г. Т., положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците, на основание наследяване от починалия през 1961г. родственик Г. И. Т., върху 1/3 ид.ч. за всяка една от тях от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1037 кв.м., находящ се в обл. К., общ. Н., [населено място] махала „Т.“, вид територия - урбанизирана, НТП за друг вид застрояване, със съседи ПИ с идентификатор ***; жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 95 кв.м., находяща се в същия имот, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, брой етажи - 1, както и находящата се в същия имот селскостопанска сграда с идентификатор ***, с площ от 71 кв.м., с предназначение - селскостопанска сграда, брой етажи – 1, като на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост №36, том I, рег.№710, дело №84/1999г., с който Г. Г. Т. от [населено място] е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1037 кв.м., находящ се в обл. К., общ. Н., [населено място] махала „Т.“, застроен с паянтова жилищна сграда и плевня (навес) при граници и съседи на имота: черен път, собствена нива, имот наследници И. Н. и наследници на К. И., за разликата над 1/3ид.ч. В касационната жалбата на Д. Г. Д. се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат отхвърлени със законните последици. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на практиката на ВКС/такава не се сочи/ по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните.Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да е формулиран конкретен въпрос. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В касационните жалби на К. Г. Т. и Г. П. Т. се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат отхвърлени със законните последици. В приложените към жалбата изложения на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран идентичен въпрос, който според касаторите е обуславящ за изхода на делото и по който се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, а именно: следва ли съдът да обосновава правните си изводи само въз основа на свидетелски показания на свидетелите доведени от ищците - в показанията на които не се съдържат безспорни данни за идентичността на процесния имот, без да е установен начина на придобиване на имота от наследодателя на ищците и без да има опровергаващи заключението на вещото лице по делото писмени доказателства. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касационните жалби - А. В. П. и Л. С. С., чрез процесуалния представител адвокат С. Г., са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори, с които молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че страните са наследници по закон на общия наследодател Г. И. Т., починал през 1961 г. Посочено е, че той е оставил наследници по закон: Ф. Т., починала на 22.07.1983 г. и четирите си деца Г. Т. - син, починал на 5.04.2000 г., наследен от съпругата си Л. Т., починала на 06.03.2005г., както и двете си деца К. и П. Т.; В. Г. И. -син, починал на 16.06.1987 г., наследен от съпругата си Р. И., починала на 03.11.1994 г. и дъщеря си А. В. П.; Й. Г. Х. - дъщеря, починала на 03.12.1998 г., наследена от дъщеря си Л. С. С.; В. Г. Т. - син, починал на 07.12.1998 г., както и Д. Г. Т. - дъщеря, починала на 01.07.1997г., последните двама наследени от братята и сестрите си Г. Т., В. И. и Й. Х.. Претенцията си ищците са онагледили със справка от Кадастрална карта, на която е отразен поземлен имот с идентификатор ***[населено място], с площ 9798кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг вид застрояване - л.64 от делото.По делото е представена скица №15-195959-24.02.2021г., на поземлен имот с идентификатор ***, адрес на поземления имот - [населено място], махала“Т.“, площ 1037 кв.м., предназначение на територията - урбанизирана, за друг вид застрояване, предишен идентификатор ***, номер по предходен план няма, собственик Д. Г. Д., нотариален акт №170, том I., рег.№976, дело 426 от 11.03.2020г., издадена от СВ.Мястото е отразено в границите на имот ***, застроено с две сгради, представени са и скици за сградите заснети с идентификатор ***и ***. Посочено е, че ищците са твърдели, че този имот е идентичен с 1/5 ид.ч. от нива в м.“Д.“, от 3.000дка и 2 ара, цялата от 10 дка. Съгласно разделителен протокол от 1941г. - нива, находяща се в м. „Д.“, цялата с площ 16 дка, разделена на два равни дяла от по 8 дка (описани в т. 4, дял I и т. 4, дял II). В Разделителен протокол от 1942 г. - 1/5 от нива, находяща се в м. „Д.“, с площ 3.2 дка. (цялата 16 дка.) е описана в т. 1 от дял II. Констатирано е, че по договор за покупко - продажба на недвижим имот от 30.09.1947г., Г. И. е придобил правото на собственост върху нива, находяща се в м. „Д.“ с площ 3.2 дка при съседи: К. И., Н. Н., Ц. И., Й. Д. и Й. П. като договорът е подписан от страните и е поставена съдебна марка. По договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.05.1950г., Г. Д./Т./ е закупил неурегулиран парцел от около 300.00 кв.м., в м.“Т. махала“, при съседи: път, И. Н., Г. Д. като договорът е подписан от страните и двама свидетели и е поставена съдебна марка. С нотариален акт №36,том I, рег.№710, дело 84 от 1999г. е признато право на собственост в полза на Г. Г. Т., жител на [населено място] по отношение на дворно място, неурегулирано, находящо се в землището на [населено място], общ.Н., махала „Т.“, с площ 1037 кв.м., застроено с паянтова жилищна сграда и плевня-навес, при граници и съседи - черен път, собствена нива, имот наследници И. Н. и наследници К. И.. С нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №99, том I, рег.№956, н.д.№99/2020г. К. Т. и П. Т. са продали на Д. Д. същото дворно място. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице по приетата в първата инстанция експертиза, за процесната местност, липсва графична част и други уточняващи книжа, поради което е невъзможно точно дефиниране на местоположението на имотите (т.е те могат да се припокриват, да бъдат разположени в непосредствена близост един до друг, или на коренно различни места в границите на местността). Съседите, поради различно местоположение или поради времевия диапазон, не съвпадат, т.е не може да се потвърди пълна или частична идентичност между имотите.По отношение на критерия площ в разпределителни протоколи от 1941 г. и 1942г. е налице сходство - цяла нива от 16 дка, находяща се в м.“Д.“, но въз основа на това съвпадение вещото лице не потвърждава идентичност.По отношение на останалите документи, касаещи площи в размер на 3200.00 кв.м., 300.00 кв.м. и 1037.00 кв.м., е посочил възможно частично припокриване с имота от първия документ.Крайният извод на вещото лице е, че информацията касаеща процесните ПИ в представените документи - разпределителни протоколи от 30.09.1941г., 30.09.1942г., договори за покупко-продажба от 1947 и 1950г., както и констативен нотариален акт за право на собственост от 1999г., не е достатъчна за извеждане на становище относно идентичността на имотите. По делото са събрани гласни доказателства като съгласно показанията на свидетелят В. И. имотът е описан като наследствен, двор от 2 дка, 6 дка градини, къща, плевня, сливарска фурна и фурна за печене на хляб, принадлежал на К. и Г..Заявил е, че целият имот е от 16 дка и е ограден, След 1998г. когато починал В. - неговите 8 дка, са стопанисвани от Л., мъжа й, Б. и А., не е виждал К. да се ангажира с облагородяване на мястото, не знае кога е построена къщата, в къщата е живеел В., Г. е живеел на друго място.През 1990г. в имота е виждал А. и Л..Според свидетеля къщите са построени от дядо И. - баща на К. и Г., площта определя на около 2- 3 дка, мястото е оградено с бодлива тел, не знае за друга къща в [населено място] на този род, а когато З. и Д. купили имота поорязали малко дървета. Свидетелят Й. А., притежаваща имот в [населено място], в съседство с имота за който се води делото, заявила, че къща състояща се от коридор, две стаи, още една стая, е наследствена от Г. и Ф., в къщата живеели В. и Д., В. починал през 1998г., и за имота започнали да се грижат А. и Л., племенници на Г. Т.. А. дори живяла в имота с месеци.Не е виждала в имота Г..Като обитатели на къщата свидетелката припознава В., Ф. и Г..В къщата, която е ползвана, преустройства не са правени - представлява къща, пристройка, плевня, от друга страна фурна за хляб и разграничава от тях останали имоти.Площта на мястото определя на 2- 3 дка, и е категорична че А. и Л. са започнали да посещават имота след смъртта на В., посочила е, че имотът е ограден, с немасивна ограда от бодлива тел, а заградената площ определя на 2.000дка. Свидетелят В. С., съпруг на Л., е описал имота като стара къща и селскостопанска постройка, с фурна отвън, около 2-3 дка заградено място, разграничава от това място друга площ около 10-15 дка, като градина, описва имота като наследствен от Г., след смъртта му в имота продължили да живеят В. и Д..До смъртта на В. и Д. Т., А. и Л. посещавали къщата, но след смъртта на Д. и В. поели поддръжката, състояща се в почистване, поддържане, зеленчукова градина.Никой не е оспорвал това ползване, докато разбрали, че имотът е продаден на Д..Преди смъртта на В. свидетелят направил ремонт и инсталаци в къщата. Докато бил жив В. всяка седмица посещавал имота.К. и П. никога не са посещавали къщата. Свидетелката З. Д., майка на ответника Д. Д., разказала, че в [населено място], в жилище в близост до техния имот е живеела К. Т. и нейното семейство, когато К. тръгнала на училище отишли да живеят в [населено място].А. и Л. според свидетелката не са живеели там, познава и родителите им.Къщата за която става дума според свидетелката е принадлежала на дядото, бащата на А. е починал през 1978г., а майката на Л. през 1987г.В къщата освен това са живеели баба, леля и чичо.След преместването им в Л., бащата на К. е посещавал къщата, както след смъртта на баба Ф. и В..В периода от 1995г. и след смъртта на Г., за имота не се грижел никой, всичко било обрасло и не можело да се влезе там.След смъртта на Ф., В. и Добрина идвали в къщата и се грижели за къщата. В. живеел в махала Т., където е къщата, не е притежавал друга къща в селото. Свидетелката М. С. е заявила, че е разбрала, че Д. е купил от К. къщата на Г.. Имала бегли спомени за бабата и дядото живели в тази къща и споменава за някакво дострояване на къщата от нейния баща. В същата къща откакто помни живеели майката на Г., Д. и В.. Въззивният съд е приел, че представените протокол от 30.09.1942г. обективиращ теглене на жребий, подписан от околийски съдия и секретар, разделителен протокол от 30.09.1942г. и определение за утвърждаване на разделителен протокол, представляват надлежни доказателства за извършена делба и възникнало въз основа на така извършената делба право на собственост в полза на Г. И., по отношение на имотите, съдържащи се в дял втори – 1/5 ид.ч. от нива в м.“До къщи“, от 3 дка и 2 ара, а цялата нива от 16 дка, която е описана в пункт на удостоверението, при съседи:Д. Е., мера и път и от две срещуположни страни дялове първи и трети. Независимо, че вещото лице не се ангажира с извод за идентичност между описания в нотариалния акт на който се позовават ответниците – спорния имот и някои от имотите придобити от общия наследодател, за което без съмнение двата договора, които не удовлетворяват изискването на чл.219 ЗЗД ( отм,обн., ДВ, бр. 268 от 5.12.1892 г., в сила от 1.03.1893г.) сами по себе си не могат да бъдат източник на собственически права, в отсъствие на нотариална форма, то следва да се съобрази факта, че в защитата си по предявения иск ответникът излага твърдения относно застрояване на семеен имот, в който са живеели Д. и В., родственици на страните, а Г. е бил инвалид и поради това не е можел да участва в строителството т.е налице е признание за наследствено правоприемство. Прието е още, че в показанията на свидетелите изобщо не се съобщава за извършено строителство от Г. Т. в [населено място], възприятията на всички свидетели за къщата са като съществувала в мястото постройка, като са категорични, че в мястото са живеели родствениците на страните - низходящи на общия наследодател Г. Т., Д. Т. и В. Т., относно преместването на Г. Т.-наследодател на ответниците К. и П., в [населено място], заедно със семейството му, така също относно посещаването на имота от ищците, по забележимо след смъртта на В. и Д.. Когато един имот е сънаследствен и само някой от наследниците упражнява фактическата власт спрямо останал в наследство недвижим имот, то този наследник е владелец само на притежаваните от него идеални части по наследство и се явява държател по отношение на идеалните части по наследство на останалите наследници. За да се приеме, че този наследник е установил владение и по отношение на чуждите наследствени части, не е достатъчно да е упражнена фактическа власт на целия недвижим имот, а е необходимо да са налице установени факти на активно поведение, с което се демонстрира, че упражняването на собственически правомощия е в пълен обем, че с тях се демонстрира промененото отношение и превръщането на държането във владение за себе си. Инициирането на нотариално производство и снабдяването с нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и демонстрирано спрямо собственика на владяната вещ, а не спрямо трети лица, в т.ч. и нотариуса. В конкретния случай не е установено до момента на продажбата на процесния имот на ответника Д. Д., праводателя на ответниците К. и П. Т., както и те самите да са демонстрирали по някакъв начин отричане на собственическите права на ищците в имота, притежавани от тях по наследство, което да е довело до изгубване на правото на собственост от тях. Въз основа на горното е формиран извод, че на основание наследствено правоприемство ищците притежават по 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот, а останалата 1/3 ид.ч. принадлежи на Г. Т., респ. неговите наследници К. Т. и П. Т.. Извършената с нотариален акт №99, том I, рег.№956, н.д.№99/2020г., продажба на процесния имот е непротивопоставима на действителните собственици. Прието е, че с оглед свидетелските показания, които сочат ответника Д. Д. за ползвател на имота, същия следва да бъде осъден по ревандикационната претенция да предаде владението върху спорните части, като по отношение на К. Т. и П. Т. исковете за собственост са уважени само в установителната им част. С нормата на чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК се ограничава достъпът до касационно обжалване.Преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.В случая и тримата касатора не са обосновали специалното основание по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК .Такова основание за допускане на касационно обжалване е налице когато изводите на въззивния съд са в противоречие с в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съотв. когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране.В случая жалбоподателите бланкетно са се позовали на тези основания и не са развили доводи за наличието на специфичните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали са налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При прочита на мотивите към въззивното решение не се установява същото да е очевидно неправилно поради нарушаване на основни принципи на гражданския процес, явна необоснованост или нарушаване правилата на формалната логика. От изложеното следва, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение