Определение № 1638 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 671/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С. Б. И. обжалва Решение № 1155/14.11.2024 г. по в.г.д. № 1210/2024 г. на АС-София. С него е отменено Решение № 96/22.12.2023 г. по т.д. № 107/2022 г. на ОС-Враца в частта за уважаване на предявения от касатора срещу „БУЛ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му Б. С. Б., настъпила на 26.12.2021 г. в резултат от пътно-транспортно произшествие, като искът за тази сума е отхвърлен, а първоинстанцинното решение в частта относно отхвърлянето му до сумата от 150 000 лв. (до която е обжалвано) е потвърдено.

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд неправилно не е кредитирал изслушаните свидетели – брат и сестра на починалия, сочещи на здрава емоционална връзка със сина му към датата на събитието, а вместо това се е позовал на доказателства относно отчуждението между двамата, съществувало в предходен период. Наред с това касаторът сочи като необсъдено обстоятелството, че се е завърнал в България във връзка със смъртта на сина си и че е финансирал погребението и направата на надгробен паметник. Обобщава, че изводът на съда относно връзката му с починалия му син е формирана без съвкупен анализ на доказателствата относно преживяната от него непосредствено след научаване на загубата психическа болка, продължаваща и понастоящем. Счита, че при определяне на справедливото обезщетение следва да се съобрази качеството му на биологичен баща на починалия, което само по себе си предполага интензивен характер на страданията от загубата, както и обстоятелството, че починалият е бил здрав мъж в работоспособна възраст. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чийто отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „БУЛ ИНС“ АД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. Б. И. срещу „БУЛ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 200 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му Б. С. Б., настъпила на 26.12.2021 г. при пътно-транспортно произшествие, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, ведно със законната лихва от 20.03.2022 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел, че са доказани елементите от фактическия състав на деликта и на отговорността на застрахователя, като е счел, че дължимото на ищеца справедливо обезщетение за вредите от смъртта на сина му възлиза на 60 000 лв. предвид установените отчуждени отношения между двамата. Сумата е присъдена в цялост без отчитане на допринасяне от починалия.

Във въззивното производство двете страни са въвели като спорни въпросите относно действителното претърпяване на вреди от ищеца (по жалбата на ответника) и относно размера на справедливото за тях обезщетение (по жалбата на ищеца). За да отговори на тях, въззивният съд е анализирал показанията на изслушаните в първата инстанция свидетели – брат и сестра на починалия и приемните му родители, като ги е съпоставил с данните за настаняване на починалия за отглеждане извън семейството, обективирани в постановените в тази връзка съдебни решения (имащи в свидетелстващата си част характер на производни доказателствени средства). При тази съпоставка и след отчитане на възможната заинтересованост на свидетелите съдът е приел за доказано, че до 14-годишна възраст (до 2010 г.) починалият е живял заедно с баща си, след което поради трайно неполагане на грижи за него от страна на родителите му (бащата е отглеждал починалия и другите си деца в къща без ток, вода и вещи от първа необходимост) той е настанен по съдебен ред в семейството на баба си и дядо си; през 2011 г. поради здравословни причини, засягащи възможността на бабата да отглежда внучето си, Б. е преместен в център за настаняване от семеен тип, като в производството по настаняването му бащата не е участвал и не е взел становище; през 2013 г. детето е реинтегрирано в семейство на професионални приемни родители и според мотивите към решението за настаняване Б. е изразил нежелание да контактува с родителите си, защото са го изоставили; през 2015 г. е постановено решение за окончателно настаняване на детето в приемното семейство, като в мотивите му е посочено, че Б. не контактува с биологичните си родители и последните са се дезинтересирали от него.

При така установените факти съдът е счел за неизпълнена доказателствената тежест на ищеца да установи по безспорен начин връзка с починалото лице, основана поне на минимална грижа и емоционалност, съответстващи на родителската му роля, а напротив – от проведеното насрещно доказване е прието, че ищецът е изоставил сина си и че това състояние е имало траен характер към датата на събитието. Поради това, позовавайки се на т. 2 от ППВС № 4/1961 г., въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът няма право на обезщетение.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Включват ли се в кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето им, родители, които не са били особено близки с починалото дете, но въз основа на доказателствата не може да се направи извод за липсата изобщо на отношения между тях?

2. Следва ли когато определя кръга от материално легитимирани лица, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дете, във връзка с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съдът да решава въпроса за негативни преживявания, даващи основания за присъждане на обезщетение, конкретно - за всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото?

3. Следва ли правото на обезщетение на родител на починало дете при ПТП поради неабсолютния си характер, при наличие на конкретни факти за емоционална връзка, да се тълкува в полза на застрахователя?

4. Липсата на типичната житейска връзка между родител и дете основание ли е да се приеме, че родителят не търпи съответстващите ú значителни по интензитет и продължителност?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства?

Първият, третият и четвъртият въпрос почиват на твърдението на ищеца за наличие на макар и неинтензивна връзка между него и починалия, каквато обаче е отречена от въззивния съд (чиито фактически изводи са за липса на каквито и да е отношения, а не за връзка с нисък интензитет), и поради това не могат да се счетат за обуславящи.

Дори обаче тези въпроси да бъдат сведени до критериите за определяне на дължимото обезщетение при смърт на дете, когато отношенията му с преживелия биологичен родител не са имали типичното за тази връзка развитие (както е приел въззивният съд), за тях не би бил удовлетворен и допълнителният селективен критерий. Съдът не се е отклонил от посоченото от касатора Постановление № 4/1961 г. на Пленума на ВС, според което неимуществените вреди на лице, намиращо се в пряка родствена връзка с починалия, не могат да се предполагат само от биологичното родство и се опровергават, ако родителят е изоставил детето си. В тази насока са и мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС, които потвърждават, че „правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД“. Като е не е дал приоритет на биологичната връзка между ищеца и починалия, а е съобразил липсата на ангажирани от ищеца доказателства за емоционални отношения с траен характер преди смъртта, въззивният съд е спазил посочената тълкувателна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД.

Не се установява и противоречие с цитираното от касатора Решение № 349/12.06.2024 г. по к.гр.д. № 3632/2023 г. на ВКС, ГК, ІV отд., доколкото то е постановено при друга фактическа обстановка – между починалия и ищеца е имало връзка, макар не особено силна, и разрушаването й в резултат от смъртта е причинило на преживелия доказани според съда страдания. Второто казуално решение, на което касаторът се позовава, пък е неотносимо, защото касае хипотеза на вреди, претърпени от сестра на починалия, но и там отново е приета за доказана особено силна емоционална връзка, както и е допълнено, че „обратно - при недобри отношения и отчужденост, няма как да съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били подобрени, и … да се заключи, че са били понесени вреди от загубата“. Следователно обжалваното решение не се явява постановено в противоречие с критериите за справедливо обезщетяване на вреди от смърт на близък, изведени и от казуалната практика на ВКС.

Вторият въпрос е обуславящ за решаване на спора, доколкото при иск по чл. 432 КЗ преценката относно правото на обезщетение всякога следва да е конкретна и да почива на събраните по делото доказателства. И тук обаче въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с това изискване, а е съобразил конкретни факти, счетени от него за установени, и е извел от тях не абстрактни фактически изводи, а изводи относно съдържанието именно на връзката между ищеца и починалото му дете. Дали те са правилни, е въпрос с фактологичен характер и отговорът му предполага анализ на доказателствата, поради което несъгласието на касатора с тях не може да е основание за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият процесуален въпрос има характер на правен, тъй като е насочен към изясняване на задълженията на съда, обуславящи решаването на всеки съдебен спор, и може да получи абстрактен отговор. С това общият критерий е удовлетворен. Не се установява обаче противоречие с практиката на ВКС при решаването му от въззивния съд, вкл. с цитираната от касатора (Решение № 445/02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на ВКС, ГК, IV отд., Решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, ГК, IV отд.), според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Така е сторил и въззивният съд – обсъдил е двете групи свидетелски показания (тези, които доказват връзка между ищеца и сина му, и тези, които я опровергават), изложил е аргументи защо кредитира вторите (поради съответствието им с данните в мотивите към решенията за настаняване и поради непосредствения характер на впечатленията), отчел е заинтересоваността на всички свидетели (произтичаща от родствената връзка, съответно от наличието на съдебни дела с ответника), аргументирал е от кои конкретни факти стига до извод за отчужденост, както и е формирал правни доводи относно изпълнението на тежестта на доказване, възложена на ищеца, съответно за неотносимостта на доказаните отношения, съществували до 2011 г., но са допълнени мотиви и относно тяхното непълноценно според съда съдържание.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е посочил, че поставените от него въпроси са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тази предпоставка обаче не е налице – всички въпроси касаят приложението на ясни или разяснени по тълкувателен път норми (чл. 52 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ГПК), практиката по приложението на които не е изгубила своята актуалност в резултат от промяна на обществените отношения или на законодателството. Поради това касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,