Определение № 50709 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 30.11.2021г. по гр.д.№1472/2021г. на АС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.2б.ЗОДОВ. Жалбоподателят –Прокуратура на РБ,чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението,в частта му с която е уважен предявения иск е дадено разрешение на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят Ш. С. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му с която е отхвърлен предявения иск са разрешение правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка на предпоставките по чл.280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, е като е отменил частично първоинстанционното решение, е постановил решение с което е отхвърлил предявения иск против Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за сумата над 9999 лв. / разлика над уважения частичен иск в размер от 5001г. до размер на 15 000лева./, като е отхвърлен иска и до пълния му размер от 64999 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II- 48/1999 г. по описа на ВОП-София), ведно със законната лихва от 31.03.2017 г. до окончателното й заплащане. Установено е, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Установено е, че на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994г. и през 1998 г. - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници; от тях са разпитани общо 312 души. Ищецът е разпитан в качеството на свидетел по делото от военен следовател при Софийска военна прокуратура. На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил разпитван и е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение. Установено е, че през 2018 г. заедно с още пострадали лица ищецът изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП. Установено е, че с Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.) е обявена политическата и гражданската реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. 517 лица, във връзка е насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, измежду които е и ищецът с имена Е. А. Б.. С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г. категорично е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. „възродителен процес”. Установено е, че с оглед влязлото в сила на 31.07.2019 г. решение №284657 от 04.12.2017 г., постановено по гр.д. № 29947/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 157 състав, с което вредите са обезщетени частично със сумата от 5001 лв. и както съдът вече е изложил в определението си от 01.10.2020 г., искът е допустим доколкото ищецът претендира и настъпилите след влизане в сила на горното решение вреди, които за него са нови вреди и се добавят към вече обезщетените, доколкото увреждащото действие спрямо него продължава-наказателното производство не е приключило и този факт не е спорен между страните. Прието е, че с оглед влязлото в сила между страните решение по частичния иск със сила на пресъдено нещо се ползват следните факти: нарушение на правото на ищеца по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС, което нарушение продължава и към момента, допуснато по наказателното дело от органите на наказателното производство, засягане на неимуществената сфера на ищеца и понесените неимуществени вреди по причина на незаконните действия на органите на досъдебното производство. Въззивният съд е приел, че в настоящото производство следва да бъде доказан и установен само действителния размер на обезщетението над сумата от 5001 лв. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, съдът е взел предвид вида на конкретното ДП, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите. Прието е, че продължилото повече от 30 години досъдебно производство е засилило чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Предвид изложеното, съдът е приел, че справедливият размер на заместващо обезщетение е 15000 лв. отговаря на критериите за справедливост, установени в правната норма на чл. 52 ЗЗД. От този размер въззивният съд е извадил сумата от 5001 лв. - присъдена при уважаване на частично предявения деликтен иск, поради което исковата претенция, предмет на настоящото съдебно производство, е основателна до размера от 9999 лв. (15000 лв. – 5001 лв.), ведно със законната лихва от 31.03.2017г. до окончателното заплащане на определеното обезщетение. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Прокуратурата на Република България, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за точното прилагане принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД при определяне обезщетение за вреди от бавно правосъдие и за съдържаниета на понятието справедливост ,изведено в принцип при определяне обезщетението за вреди от бавно правосъдие. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.Позовава се на т.2 от ППВС4/1964г.,т.11 ТР №3/22.04.2004г. и т.19 ТР1/2001г. ОСГК на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Ш. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е при наличието на влязло в сила решение по частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди от деликт, в което и от мотивите, и диспозитива са определени общият справедлив размер на обезщетението и детайлното съдържание на неимуществените болки и страдания, за които се отнася така посоченият общ справедлив размер на обезщетението, съдът, разглеждащ последващо дело за разликата над уважения справедлив размер на обезщетението, като го намали в пъти, без от ответника да са посочени правопогасаващи възражения(давност, плащане, прихващане) и без да са посочени нови и конретни факти и обстоятелства, за справедливия размер извън вече поддържаните по делото по частичния иск, допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти и възражения, може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на решението, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, щом във въззивната жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни съображения и обстоятелства, които да обосноват това оплакване във въззивната жалба, а в отговора на искова молба също липсват такива, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с право основание чл. 2б ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6§1 ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок, кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС и какво е значението за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществени вреди от нарушаване на това право. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1 т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените и от двамата жалбоподатели въпроси свързани с преценката, която съдът следва да извърши при определяне справедливо обезщетение за неимуществени вреди от бавно правосъдие, а именно длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с право основание чл. 2б ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6§1 ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок, кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС и какво е значението за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществени вреди от нарушаване на това право. В практиката се приема, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното). Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения”, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая съдът е взел предвид факта, че продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи ( пар.82 по делото С. срещу Русия и решението по делото Кемаш с/у Франция пар 60). В конкретния случай въззивният съд правилно не е съобразил фактите от значение за правото на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойноството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, тъй като същите не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016г. по гр.д.№2403/2016г., четвърто г.о. на ВКС). ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че чл. 6 от Конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица ( П. с/у Франция, пар.70). За преките вреди от престъплението ищецът, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес - за което са представени доказателства по делото, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда. В константната практика на ВКС се приема, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Застъпва се разбирането, че при иска по чл.2б на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове, като ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство, като поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2б ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Съгласно установената практика / решение от 02.04.2015 г. по гр. д. №5813/2014 г. на III г. о. на ВКС/ механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът преценява сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Неимуществените вреди по чл.2б ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на делото в разумен срок. Както е прието и с решение от 11.04.2016г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, нормата на чл.2б ЗОДОВ създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 от Кновенцията, като критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона и са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по поставените за разглеждане въпроси от жалбоподателя Ш. М.: допустимо ли е при наличието на влязло в сила решение по частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди от деликт, в което и от мотивите, и диспозитива са определени общият справедлив размер на обезщетението и детайлното съдържание на неимуществените болки и страдания, за които се отнася така посоченият общ справедлив размер на обезщетението, съдът, разглеждащ последващо дело за разликата над уважения справедлив размер на обезщетението, като го намали в пъти, без от ответника да са посочени правопогасаващи възражения(давност, плащане, прихващане) и без да са посочени нови и конретни факти и обстоятелства, за справедливия размер извън вече поддържаните по делото по частичния иск, допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти и възражения, може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на решението, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, щом във въззивната жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни съображения и обстоятелства, които да обосноват това оплакване във въззивната жалба, а в отговора на искова молба също липсват такива, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В задължителните разяснения обективирани в т.2 на ТР по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. В настоящия случай въззивният съд при определянето на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ е съобразил размерът на обезщетението по предходното дело имащо за предмет обезщетение на неимуществени вреди настъпили от същото досъдебно производство и е определил глобална сума, която следва да бъде присъдена на ищеца. В случая въззивният съд е постановил своето решение съответствие със задължителната практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС относно въпросите които касаят правомощията на съдa с оглед задълженията му по чл.12ГПК,чл.236, ал.2 ГПК и чл.235 ГПК относно начина на формиране волята на съда при постановяването на решение си и задължението му да постанови своето решение съобразно приложените и приобщени по делото доказателства. В практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на ТР№1/2001г. ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл.290 ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010г. по гр.д.№1413/2009г., IV-то г. о. на ВКС и от 24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г., 1-во г. о. на ВКС и много други, се приема безпротиворечиво, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да изготви собствени мотиви, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В тази връзка в случая съставът на въззивната инстанция е обсъдил е изложените във въззивната жалба оплаквания касаещи прилагането на материалния закон респективно правилността на обжалваното решение, изготвил собствени мотиви, като при постановяването на решението е направил анализ на събраните пред първата инстанция писмени доказателства и събраните свидетелски показания. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР№1/2013г. ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство, с които в конкретния случай въззивният съд се е съобразил. Практиката на ВКС по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Представената от жалбоподателя практика на въззивни съдилища по приложението на чл.2б ЗОДОВ е неотносима към преценката на касационния съд по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед разпоредбите на чл.78,чл.80 и чл.81 ГПК на страните по делото не следва да се присъждат разноски с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция. Предвид изложените съображения, съдът