Определение № 470 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2245/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 130, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 12855 от 9.Х.2020 г. на „УниКредит Булбанк“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие от САК против определение № 1878 на Софийския апелативен съд, ГК, 14-и с-в, от 26.VІІІ.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 2402/2020 г., с което е била оставена без уважение частна въззивна жалба на кредитната институция срещу онази част от първоинстанционното определение № 29952/18.ХІІ.2019 г. на СГС, ГК, с-в І-16, по гр. дело № 7834/2017 г., с която е била върната искова молба на банката (вх. № 83443/21.VІ.2017 г.), съдържаща претенция с правно основание по чл. 439 ГПК срещу ответниците Ч. Н. Д. - адвокат от АК-Шумен (с л.н. [ЕГН]), действащ лично и като процесуален представител по пълномощие на втората ответница Надежда Сл. Г. от С.. Поддържайки оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, банката настоящ частен касатор претендира за отменяването му, както и за връщане на делото на същия състав на първостепенния съд /СГС/ със задължителни указания: „да допусне поисканото от ищеца изменение на иска чрез преминаване от частичен отрицателен установителен иск /по чл. 439 ГПК/ към осъдителен иск и да продължи съдопроизводствените действия по делото“. Инвокиран е довод, че доколкото провеждането и приключването на принудителното изпълнение в хода на процеса по иска с правно основание по чл. 439 ГПК е по естеството си новонастъпило обстоятелство, независещо от волята на банката ищец, подобно на падежирането на вноски, настъпващо в хода на исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, същото „не е ново и различно“ обстоятелство, на което се основава искът. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба банката неин подател обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г. така и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 99/28.VІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. дело № 667/2011 г. и решение № 89/24.ІХ.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 1885/2013 г., по следните два „взаимосвързани“ процесуалноправни въпроса: 1./ „Допустимо ли е изменение на вида на търсената защита чрез преминаване от установителен към осъдителен иск в хода на исковото производство, в случай на приключил - с влязло в сила постановление за прекратяване изпълнителен процес - и то след завеждане на делото по установителния иск за несъществуване на изпълняемото право?“; 2./ „Съставлява ли подобно изменение на вида на търсената защита едновременно изменение на основанието и петитума на предявения иск, каквото чл. 214, ал. 1 ГПК не допуска или се касае за въвеждане на новонастъпило обстоятелство във връзка с първоначално заявеното основание, което съдът, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, е длъжен да вземе предвид?“ По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК двамата ответници по касация Ч. Н. Д. - адвокат от АК-Шумен (с л. номер [ЕГН]), действащ лично и като процесуален представител по пълномощие на Надежда Сл. Г. от С., в съвместен писмен отговор са възразили както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокиран е довод, че позоваването на банката частен касатор в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на постановките на ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г. е неотносимо към настоящия спор, предвид факта, че предявеният от кредитната институция иск по чл. 439 ГПК е бил надлежно основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, докато горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС е във връзка с производството по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск и касае съществото на спора по него. Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да потвърди прекратителното определение на първостепенния съд по чл. 130 ГПК, въззивната инстанция е идентифицирала като спорен по делото единствено въпросът за допустимостта на първоначално предявения установителния иск с правно основание по чл. 439 ГПК за оспорване на вземането, предмет на издадения в полза на ответницата Г. обратен изпълнителен лист срещу банката настоящ частен касатор: именно с оглед данните по делото за последващо – настъпило в хода на процеса – отпадане на правния интерес на кредитната институция от воденето му, за което обстоятелство на стр. 6 от Допълнителната й искова молба (с вх. № 44752/2.ІV.2019 г. по описа на СГС) се съдържа изричното й признание. Това е обстоятелството, взето предвид от състава на САС в изпълнение на задължението му по чл. 235, ал. 3 ГПК и залегнало в основата на решаващия му правен извод за недопустимост на този иск /по чл. 439 ГПК/. Същевременно, като въпрос, стоящ извън предмета на спора по делото, въззивната инстанция категорично е отграничила останалото неудовлетворено от първостепенния съд искане на банката настоящ частен касатор за изменение на тази нейна недопустима искова претенция в осъдителен иск срещу ответниците Д. и Г. в друг размер – вместо за несъществуването на вземане с главница в размер на 221 024.66 лв., сега за присъждането на сума в размер на 127 377.02 лв., надлежно мотивирайки се, че не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол отказът на първостепенния съд да допусне едновременното намаляване на размера на предявения иск плюс преминаването от отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК към осъдителен. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към посочената точка от тълкувателното решение, че релевантният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакувания негов акт, за възприемането на фактическата обстановка по делото или за обсъждане на събраните в процеса доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че двата, формулирани от банката касатор „взаимосвързани“ процесуалноправни въпроса в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, са с изцяло хипотетичен характер, т.е. попадащи извън предмета на спора по конкретното дело, а оттам, че те не са обуславящи за изхода по него. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от банката частен касатор допълнителна предпоставка по т. 1 на същия законов текст. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение