Определение № 3530 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1895/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Сдружение с нестопанска цел „Училищно настоятелство на ОУ „Х. Б.“ – [населено място]“ срещу решение № 310 от 02.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 186/ 2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 5-ти търговски състав. С това решение е потвърдено решение № 46/ 05.12.2024 г., постановено по т.д. № 33/2023 г. по описа на Окръжен съд – Видин, в частта, с която по предявен от [община] иск с правна квалификация чл. 13, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗЮЛНЦ е прекратено Сдружение с нестопанска цел „Училищно настоятелство на ОУ „Х. Б.“ – [населено място]“. С въззивното решение е обезсилено решение № 46/ 05.12.2024 г., постановено по т.д. № 33/2023 г. по описа на Окръжен съд – Видин, в частта, с която е отхвърлен насрещният иск, предявен от Сдружение с нестопанска цел „Училищно настоятелство на ОУ „Х. Б.“ – [населено място]“ срещу [община], за задължаване на [община] да предостави на основание чл. 44 ЗЮЛНЦ вр. § 5, ал. 1 и ал. 4 от ПЗР на ЗЮЛНЦ на сдружението, като юридическо лице с нестопанска цел, определено за извършване на общественополезна дейност, която е същата или близка до целите на Училищно настоятелство, [населено място], поземлен имот с идентификатор 17614.89.13 /номер по предходен план 089013/, находящ се в землището на [населено място] колиби, общ. Бойница, местност „Пешовото“, и производството по делото е прекратено в тази му част, като недопустимо. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, с което е разгледан предявеният в процеса насрещен иск. Касаторът счита, че насрещният иск е допустим, тъй като защитата на вещните права върху недвижими имоти се реализира по общия исков ред пред гражданския съд. В жалбата се прави и оплакване за неправилност на решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за прекратяване на ответното сдружение с нестопанска цел, като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и като необосновано. Касаторът заявява, че изводът на въззивния съд, че е закрито ОУ „Х. Б.“, за подпомагане на което е учредено училищното настоятелство, което се иска да бъде прекратено, не съответства на събраните по делото доказателства. От тях се установява, че заповедта на Министъра на образованието и науката за закриване на училището не е влязла в сила, тъй като след издаването й има спор, който е висящ пред Европейската комисия по правата на малцинствата. Доказва се също, че до момента тази заповед не е вписана в регистър Булстат, където училището все още фигурира със статус „развиващ дейност“. С оглед на това не са осъществени предпоставките за прекратяване на ответното училищно настоятелство. В касационната жалба се поддържа, че за [община] е възникнало задължение по чл. 44, ал. 2, изр. 2 ЗЮЛНЦ да предостави поземления имот в землището на [населено място] колиби на ответното сдружение с нестопанска цел, защото той не е общинска собственост, а е бил собственост на прекратеното Училищно настоятелство, [населено място], чиито цели са били същите като тези на сдружението. Касаторът посочва, че апелативният съд не е разгледал заявените от него във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в това, че докладът по делото и дадените с него указания не са точни. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на обжалваното решение и на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация [община], оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е предявен от [община] иск с правна квалификация чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗЮЛНЦ за прекратяване на Сдружение с нестопанска цел „Училищно настоятелство на ОУ „Х. Б.“ – [населено място]“. Ищецът се позовава на осъществяване на предпоставките за прекратяване, предвидени в чл. 13, ал. 1, т. 3, б. „а“ ЗЮЛНЦ, при твърдения, че сдружението не е учредено по законния ред, поради липса на редовно проведено учредително събрание, както и на предпоставките, предвидени в чл. 13, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗЮЛНЦ, при твърдения, че сдружението, което представлява училищно настоятелство, извършва дейност, която противоречи на Закона за предучилищното и училищното образование /ЗПУО/, доколкото тя не е в полза на училище ОУ „Х. Б.“, [населено място], което е закрито още преди учредяване на настоятелството. Счел е, че този иск е допустим, тъй като за [община] е налице правен интерес от търсената с него защита. Този извод е направен при съобразяване на посочения в исковата молба факт, че ответното настоятелство извършва действия с цел придобиване на недвижим имот, който е бил собственост на прекратеното ОУ „Х. Б.“ и който след неговото прекратяване е преминал в патримониума на ищеца, като за да направи това се основава на регистрацията си като училищно настоятелство, имащо статут на юридическо лице с нестопанска цел. С това поведение ответникът засяга спокойното упражняване от ищеца на правото му на собственост върху имота. Наред с това, съдът е взел предвид и факта, че в рамките на общината несъмнено има регионално управление на образованието, което е задължено да осъществява контрол върху настоятелствата за спазване на разпоредбите на ЗПУО, от което също се извлича правен интерес за предявяване на иска. Въззивният съд е констатирал, че по делото е представен протокол от учредително събрание на ответното настоятелство, който е подписан от 33-ма учредители, като е приел, че от този документ се установява редовното провеждане на учредително събрание. Посочил е, че фактите, установени от показанията на разпитаните в производството седем свидетели, че те не са присъствали на събранието, въпреки че са вписани като учредители в протокола за неговото провеждане, не могат да доведат до извод за липса на надлежно проведено учредително събрание. Това е така, тъй като по делото не е опровергано обстоятелството, удостоверено в протокола, че на това събрание са присъствали още 26 физически лица, а те като брой са много повече от минималния брой физически лица, необходим за учредяване на сдружение, което е определено за извършване на общественополезна дейност, съгласно чл. 19, ал. 2 ЗЮЛНЦ, който е 7 лица. Счел е, че в закона не е поставено изискване към момента на учредяване на училищното настоятелство да съществува училището, към което то се създава, поради което липсата на такова не води до порок в процедурата по учредяване. С оглед на това въззивният съд е заключил, че не се доказва да са осъществени предпоставките за прекратяване на ответното сдружение, предвидени в чл. 13, ал. 1, т. 3 б. „а“ ЗЮЛНЦ. На следващо място, при тълкуване на чл. 309 ЗПУО и чл. 309а ЗПУО въззивният съд е направил извод, че училищното настоятелство може да извършва само дейност за постигане на основната си цел, която е да подпомага училището, към което е учредено. Това условие няма как да бъде изпълнено, ако не съществува съответното училище, поради което и когато настоятелството извършва дейност при липса на училище, за подпомагане на което то се създава, тя противоречи на закона. Съдът е приел, че от събраните в производството доказателства се установява, че ответното училищно настоятелство е учредено към ОУ „Х. Б.“, [населено място], както и че това училище е закрито със заповед на Министъра на образованието и науката. Заключил е, че предвид липсата на данни тази заповед да е обжалвана, тя е влязла в сила един месец след обнародването й в Държавен вестник, т.е. на 26.11.2018 г. Доколкото съгласно чл. 29, ал. 2 ЗПУО общинското училище придобива качеството на юридическо лице от обнародване на акта за неговото създаване, то и прекратяването му ще настъпи с обнародването на заповедта за неговото закриване и влизането й в сила. Счел е, че за пораждане на действието на заповедта за закриване на училището няма значение нейното отразяване в регистър БУЛСТАТ, тъй като това не е относимо към правните й последици, а единствено към изпълнението на едно административно задължение. Като ирелевантни за пораждане на действието на заповедта са преценени и препоръките, съставени от международна организация, на които се позовава ответното училищно настоятелство, които могат да бъдат разглеждани само ако тази заповед се обжалва, което в случая не се установява да е направено. Следователно ОУ „Х. Б.“, [населено място] е закрито на 26.11.2018 г., поради което ответното сдружение от момента на учредяването си, което е след тази дата, осъществява дейност като училищно настоятелство, без да съществува училището, за подпомагане на което то е създадено. Тази дейност противоречи на закона и е основание за прекратяване на училищното настоятелство. Това прави предявеният конститутивен иск основателен, както е счел и пъроинстанционният съд, поради което решението му в тази си част е потвърдено. Въззивният съд е посочил, че в процеса е предявен и насрещен иск от Сдружение с нестопанска цел „Училищно настоятелство на ОУ „Х. Б.“ – [населено място]“ срещу [община], за постановяване на решение, с което на основание чл. 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ общината да бъде задължена да предостави на сдружението, като юридическо лице с нестопанска цел, определено за извършване на общественополезна дейност, която е същата или близка до целите на прекратеното Училищно настоятелство, [населено място], поземлен имот с идентификатор 17614.89.13, находящ се в землището на [населено място] колиби, общ. Бойница. Направил е извод, че този иск е недопустим, защото редът по чл. 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ за предоставяне от общината на имуществото на прекратено юридическо лице с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност, която е близка до целите на прекратения субект, не може да бъде приложен принудително по гражданскоправен път чрез предявяване на иск. Редът, който е приложим, е този, по който общината предоставя за управление имоти – частна общинска собственост. Той е уреден в Закона за общинската собственост и подзаконовите актове по прилагането му и се реализира чрез издаване на индивидуален административен акт, който може да бъде оспорен по административен ред, по който ред може да се оспори и постановен отказ за предоставяне на конкретен имот. С оглед на това и решението на първоинстанционния съд, с което насрещният иск е разгледан по същество, е обезсилено и производството по него е прекратено като недопустимо. На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Софийски апелативен съд в частта, с която в него е направено произнасяне за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният в процеса насрещен иск. Следователно страната поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал защо счита въззивното решение за недопустимо в тази му част, но следва да се съобразят развитите от него съображения в тази връзка в касационната жалба, които са, че предявеният насрещен иск е допустим, тъй като защитата на вещните права върху недвижими имоти се реализира по общия исков ред пред гражданския съд. Когато въззивният съд неправилно е обезсилил първоинстанционно решение като недопустимо, това се дължи на допуснато от него нарушение на съществени процесуални норми, които обезпечават постановяване на допустим съдебен акт /в този смисъл са указанията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Нарушаването на такива процесуални норми представлява порок, който води до неправилност на въззивното решение, но не и до неговата недопустимост. Заявеното от касатора оплакване, на което основава твърденията си за вероятна недопустимост на въззивното решение по предявения насрещен иск, по своята същност е именно такова за допуснато от апелативния съд нарушение на съдопроизводствените правила, регламентиращи възникването и надлежното упражняване на правото на иск, поради което то не може да доведе до недопустимост на постановеното от него решение, а до неговата неправилност, и следователно това оплакване не може да обоснове основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав извърши и служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение в частта, с която с него е обезсилено първоинстанционното решение, при която се констатира, че липсват основания да се направи извод за наличие на този порок, доколкото въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение след като е бил сезиран с въззивна жалба срещу него, която е подадена от надлежна страна и в установения в закона срок за това. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал два въпроса, които са посочени под номер 3 и 6 от него, които са следните: 1) Правният интерес и допустимостта на предявения от [община] иск по чл. 13, ал. 2 ЗЮЛНЦ съставлява ли злоупотреба с право с цел избягване на императивното й задължение съгласно чл. 44, ал. 2, изр. 2 ЗЮЛНЦ да предостави имущество, собственост на прекратено юридическо лице с нестопанска цел, на друго регистрирано на територията на общината юридическо лице с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност с най-близък предмет до този на дейността на прекратеното юридическо лице?; 2) Допустимо ли е обосноваване от съда на правен интерес от предявяване на иск от общината по чл. 13, ал. 1, т. 3, б „а“ и „б“ ЗЮЛНЦ с всяка „житейска ситуация“, ако общината не е установила засягане на имуществената й сфера?. Тези въпроси се отнасят до произнасянето на въззивния съд по наличието на една от предпоставките за допустимост на предявения в процеса конститутивен иск по чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗЮЛНЦ, която е съществуването на правен интерес за [община] от търсената с него защита, като са свързани с въведеното от касатора възражение в процеса, че този иск е недопустим. Произнасянето от въззивния съд по основателността на иск, който е недопустим, е порок, който прави постановеното от него решение недопустимо. Ето защо поставените два въпроса трябва да се разгледат като позоваване от касатора на вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по основателността на предявения иск за прекратяване на ответното сдружение, което е основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. С обжалваното решение апелативният съд е разгледал по същество иска, с който е бил сезиран, който е конститутивен такъв за прекратяване на ответното юридическо лице с нестопанска цел, като той се е произнесъл дали упражненото с този иск потестативно право е възникнало за ищеца само на основанията за това, въведени с исковата молба. Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на предявения от [община] иск са налице всички положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, като липсват процесуални пречки за това. Във връзка с възраженията на ответника по този иск трябва да се посочи и конкретно, че за [община] е налице правен интерес от търсената с него защита. Съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЮЛНЦ правото за предявяване на конститутивния иск за прекратяване на едно юридическо лице с нестопанска цел е предоставено на всеки заинтересуван. Правен интерес от търсената с този иск защита би бил налице, когато правната промяна, която се постига с него, а именно прекратяването на юридическото лице, ще е от значение за конкретни права на ищеца, които той заявява, че са накърнени със съществуването на това юридическо лице, като притежаването на такива права се преценява с оглед на твърденията на тази страна. От твърденията на [община], направени в исковата молба, е видно, че този субект основава правния си интерес от предявяване на иска на факта, че от момента на своето учредяване ответното юридическо лице с нестопанска цел извършва действия с цел придобиване на недвижим имот, който е бил собственост на закритото училище - ОУ „Х. Б.“, [населено място], и който след неговото закриване е предаден на общината, като към момента за него има съставен акт за частна общинска собственост. Ищецът се позовава и на това, че претенциите на ответника за получаване на имота се основават точно на обстоятелството, че той съществува като юридическо лице с нестопанска цел, представляващо училищно настоятелство по ЗПУО, създадено за подпомагане на посоченото закрито училище, което е имало права върху имота. Ответникът счита, че именно статутът му на училищно настоятелство му дава право да получи имота. С това поведение, което се сочи, че е забранено от закона, той смущава упражняването от ищеца на неговите права върху този имот. Ето защо и при уважаване на предявения конститутивен иск и постановяване на правната промяна, към която той е насочен, която е прекратяването на ответното сдружение, ще отпадне основанието, на което то претендира предаването на имота, и така ще бъдат преустановени действията по засягане на правата, които ищецът твърди, че има върху него. Това означава, че за [община] съществува правен интерес от предявяване на конститутивния иск по чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗЮЛНЦ и не може да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. С оглед на това то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя още четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав следва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първите два от формулираните въпроси са: 1) В хипотезата на чл. 44, ал. 2, изр. 2 ЗЮЛНЦ общината е длъжна да предоставя имуществото за извършване на възможно най-близка до целите на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел общественополезна дейност и след като имуществото не е предоставено по реда на чл. 44, ал. 1 ЗЮЛНЦ по решение на съда, допустимо ли е общината да задържа за себе си имущество на юридическо лице с нестопанска цел, след като на територията на общината е създадено юридическо лице с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност с най-близък предмет до дейността на прекратеното юридическо лице?; 2) Императивно ли е задължението на общината съгласно чл. 44, ал. 2, изр. 2 ЗЮЛНЦ да предостави имуществото, собственост на прекратено юридическо лице с нестопанска цел, на друго регистрирано на територията на общината юридическо лице с нестопанска цел с дейност, която е най-близка до тази на прекратеното юридическо лице или това задължение на общината е избирателно?. Всеки от тези въпроси се отнася до задължението на общината, което е предвидено да възниква с нормата на чл. 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ да предостави имущество, предадено й след прекратяване на едно юридическо лице с нестопанска цел, за извършването на общественополезна дейност, която е възможно най-близка до целите на прекратеното юридическо лице, поради което те ще бъдат разгледани общо. По тези въпроси няма произнасяне в обжалваното решение. В него въззивният съд изобщо не е разглеждал по същество предявеният насрещен иск, с който се иска [община] да бъде осъдена да изпълни задължението си по чл. 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ, а е счел, че той е недопустим. С оглед на това и в решението не са излагани съображения за това дали такова задължение е възникнало за общината по силата на посочената правна норма и дали е допуснато неговото неизпълнение. Това означава, че първите два въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Следващият въпрос, формулиран от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: След като защитата на вещни права и споровете за собственост подлежат на разглеждане по общия исков ред от граждански съд и не са обусловени от отразяването на имота в актовите книги на общината, допустим ли е иск от юридическо лице с нестопанска цел срещу общината за установяване по общия исков ред, че общината не е собственик на имот, за който е съставен акт за частна общинска собственост?. Предмет на разглеждане по настоящото дело не е иск за защита на вещно право на собственост. Такъв иск няма предявен, а тези, с които съдът е сезиран имат съвсем различен предмет. Ето защо и поставеният въпрос за това дали е допустимо предявяването срещу общината на отрицателен установителен иск за собственост на имот, за който е съставен акт за частна общинска собственост, не е включен в предмета на спора, по който се е произнесъл въззивният съд. Следователно този въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя и следния въпрос: След като възстановената на училището/настоятелството по силата на специалния ЗСПЗЗ земеделска земя е обявена за лична собственост съгласно чл. 304 и чл. 309в ЗПУО, допустимо ли е без съгласието на Министъра на образованието и науката и след съгласуване с началника на съответното регионално управление на образованието, и преди изтичане на 2-годишен срок съгласно чл. 305 ЗПУО общината да се разпорежда със собственост на училище или училищно настоятелство? Компетентен ли е кметът на общината да се разпорежда с имущество, което е собственост на училище/настоятелство съгласно чл. 304 и чл. 309в ЗПУО?. По така поставения въпрос също няма произнасяне в обжалваното решение, в което не е обсъждано дали по делото е доказано, че [община] се е разпоредила с някакъв недвижим имот. Такъв въпрос изобщо не е включен в предмета на делото по предявените в процеса искове. С оглед на това трябва да се приеме, че и той не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 310 от 02.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 186/ 2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 5-ти търговски състав. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Той обаче не е направил искане за тяхното присъждане в подадения отговор на жалбата, поради което съдът не може да възлага в тежест на касатора направените от него разходи за водене на делото пред касационния съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение