Определение № 649 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 71/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. Ш. срещу решение №157 от 11.10.2019 г. по гр.д.№150/2019 г. на ОС Кърджали. С обжалваното решение е потвърдено решение №54 от 12.04.2019 г. по гр.д.№439/2018 г. на РС Момчилград, в частта, с която е признато за установено, че Н. Х. Ш. дължи на Държавен фонд „Земеделие“ сумата от 5 040 лв., главница по договор №09163013 от 14.12.2009 г. за предоставяне на кредит на животновъдите за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти, анекс №01 от 26.11.2012 г., анекс №02 от 29.11.2013 г. и анекс №03 от 25.11.2014 г. към договора, както и сумата в размер на 1 535.30 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода от 26.11.2014 г. до 26.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.03.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№166/2018 г. на РС Момчилград. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Нищожни поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД ли са договорите и анексите към тях, сключени от подчинени длъжностни лица на директора на ДФ „Земеделие“ при липса на законова делегация за това. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация Държавен фонд „Земеделие“ не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 14.12.2009 г. между ищеца ДФ „Земеделие, представляван от изпълнителния директор и ответника физическо лице, като земеделски производител, е сключен договор №09163013 за предоставяне на кредит на животновъдите за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти, съгласно който, на основание чл.12, ал.1, т.2 и ал.2, т.1, б.„б” от Закона за подпомагане на земеделските производители и решение на УС на фонда от 03.09.2009 г., на ответника е предоставен кредит за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти в размер на 5 040 лв., с краен срок за възстановяването му до 10.12.2011 г., като сумата е преведена от ищеца на ответника с бюджетно платежно нареждане от 23.12.2009 г. Посочил е, че с анекс №1/20.10.2011 г., сключен между страните въз основа на подадено от ответника заявление за разсрочване, срокът за връщане на главницата по кредита е уговорен до 26.11.2012 г., с анекс №2/12.06.2014 г. срокът за връщане на главницата по кредита е уговорен до 29.11.2013 г., а с анекс №3/12.06.2014 г., този срок е договорен до 25.11.2014 г., като не се спори, че ответникът не е върнал на ищеца дължимата главница, а поддържа в отговора на исковата молба, че договорът и анексите към него не са подписани от съответните представители на ДФ „Земеделие”, посочени поименно в индивидуализиращата част на стр.1 от договора и анексите, а са подписани от неизвестни лица със запетая, поради което счита, че същите са нищожни на основание чл.26, ал.2, пр.2 – липса на съгласие за тяхното сключване. Установил е, че ищецът не оспорва подписването със запетая, като в тази връзка представя 3 броя заповеди от съответния изпълнител директор на ДФ „Земеделие”, с които се делегират правомощия на съответния за релевантния период заместник изпълнителен директор на ДФ „Земеделие” за сключване и подписване на договора и анексите към него, от които се установява, че всеки от документите е подписан от съответния за периода заместник изпълнителен директор на ДФ „Земеделие”. При така изяснените обстоятелства е счел, че формиралият се спор по делото се свежда до въведеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на процесния договор за кредит и анексите към него, на основание чл.26, ал.2, пр. второ от ЗЗД – поради липса на съгласие за тяхното сключване, като във въззивната жалба липсата на съгласие за тяхното сключване е обвързано и с позоваване на липса на представителна власт за сключването и подписването им, но това оплакване, респ. възражение за нищожност е неоснователно, поради следното: процесният договор и анекси към него следва да се разглеждат изцяло на плоскостта на облигационните отношения, които са възникнали между страните с подписването им, респ. и с последиците от неизпълнението му, които също са облигационни по своя характер, в какъвто аспект – като съществен елемент от фактическия състав на двустранната сделка – договор за кредит, следва да се разглежда и възражението за нищожност на договора в хипотезата на липса на съгласие при сключването му. Изложил е съображения, че за да се отрази на съставомерността на сделката, липсата на съгласие трябва да е налице към момента на сключване на договора и да бъде съзнателно, респ. същото е налице когато няма две насрещни, съвпадащи си волеизявления, или ако те не се отнасят за един и същи предмет. Намерил е, че в случая предмет на договора е предоставяне на кредит на ответника, в качеството му на земеделски производител, в размер на точно определена сума за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти, като е безспорно, че както волеизявленията на двете страни по процесния договор съвпадат, така и касаят един и същи предмет на договора - последното е видно от предприетите от страна на заемодателя действия по изпълнението му – сумата по кредита е предадена на кредитополучателя, който от своя страна се е задължил да я възстанови при определените в договора, респ. анексите условия и срок, в т.ч. срокът за възстановяване на кредита е удължаван въз основа на заявление от кредитополучателя. Изразил е становище, че такива твърдения – за липса на съвпадащи се волеизявления, или за различен предмет, във връзка с посочените хипотези, при които една двустранна сделка е възможно да е сключена при липса на съгласие, не са въведени от ответника, а въведеното такова, че договорът и анексите към него са подписани със запетайка от неизвестни лица, от името на изпълнителния директор, представляващ ДФ „Земеделие”, не може да доведе до противен на направения извод. В тази връзка е посочил, че от събраните доказателства се установява, че договорът за кредит и анексите към него са подписани от съответния към датата на подписването заместник изпълнителен директор в обема на възложените му със съответни заповеди правомощия на основание чл.11 от УПДФЗ. По отношение на изложените в жалбата съображения, че липсата на съгласие води съответно до липса на представителна власт е приел, че в случая е налице смесване от ответника на самостоятелните състави, единият от които касаещ нищожността на двустранния договор в хипотезата на чл.26, ал.2, пр. второ от ЗЗД - сключен при липса на съгласие, а другият – на чл.42 от ЗЗД – сключен договор от лице, действало като представител, без да има представителна власт. Посочил е, че по въпроса какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът, е налице произнасяне с ТР №5/2014 г. от 12.12.2016 г., постановено по т.д.№5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въз основа на което следва и извод, че неизправната страна по договора, каквато в случая е ответникът, който не е изпълнил задължението си да върне заетата сума в договорения срок, не може да черпи права от собственото си виновно поведение, намесвайки се във вътрешните отношения между представителя и представлявания, още повече, че със самото предявяване на иска, предмет на настоящото производство, несъмнено е постигнато и тяхното потвърждаване, тъй като се търси изпълнение на договора от страна на неизправния длъжник /а и никъде в отговора на исковата молба ответникът не прави изрично твърдение за липса на представителна власт/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, формулираният от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правен въпрос не е обусловил правната воля на съда. На първо място със същия се предпоставя възприето от въззивния съд становище, че липсва изрично предвидено в нормативен акт делегиране на правомощия от страна на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ на подчинените му зам.директори /каквото обаче не е изразявано в мотивите/, а от друга страна в решението не се съдържа обсъждане дали процесният договор за кредит, сключен съобразно разпоредбата на чл.12, ал.7 от ЗПЗП /в ред. към ДВ бр.14 от 2005 г., преди въвеждане на изискването отношенията между фонда и получателите на кредити, да се уреждат с административни договори или административни актове/, има характеристиката на административен договор, в която хипотеза би се поставил въпрос за наличие или липса на предвидена в нормативен акт възможност за делегиране на компетентност. В този смисъл и тъй като при постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС, вкл. и задължителната /наличието на която изключва и бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, по отношение пороците на двустранния договор в хипотезите на чл.26, ал.2, пр. второ от ЗЗД - сключен при липса на съгласие и по чл.42 от ЗЗД – сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изложеното и тъй като при постановяването на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,