Определение № 3719 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. С определение № 2688 от 30.05.2024 г., постановено по настоящото дело, съдът е спрял производството до приключване на производството по тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че разясненията, които ще бъдат дадени по въпроса, включен в предмета на това, а именно: „Приложими ли са разпоредбите на чл. 78 ГПК в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК?“, са с обуславящ характер за производството по селекция на касационната жалба. По горното тълкувателно дело е постановен тълкувателен акт – Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГК, поради което са налице предпоставките на чл. 230, ал. 1 ГПК за служебно възобновяване на производството по делото. По постъпилата частна касационна жалба настоящият състав на ВКС, Tрето гражданско отделение намира следното. Частната касационна жалба на И. Д. П., чрез адв. Т. Х. К.-К., е подадена против определение № 313/11.03.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 205/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. Насрещната страна по жалбата не е взела становище. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на обжалването, ВКС, състав на трето гражданско отделение, приема следното: С атакуваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 167/23.01.2024 г., постановено по гр. д. № 2897/2022 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което е оставена без уважение молба с вх.№ 24511/19.12.2023г. с правно основание чл. 248 ГПК, подадена от И. Д. П., чрез адв. Т. Х. К.-К., за изменение на постановеното по делото решение № 1481/05.12.2023 г. в частта за разноските. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че случаите и условията при които възниква правото на разноски по производствата е винаги предмет на изрична уредба в ГПК или в друг закон, съдържащ процедурни норми относно осъществяването по съдебен ред на материални права или правно защитени интереси. Установил е, че производството по чл. 127, ал. 2 СК има характер на спорна съдебна администрация с функцията да охранява интересите на детето, а не тези на родителите му, и то по начин, по който правата му да получат посредством съдебната намеса редовно и относително удовлетворение чрез авторитетно санкционирано наложено изпълнение на задълженията им. Изложени са съображения, че нито СК, нито ГПК предоставя правото на родителя, подал молбата за разрешаване на въпросите за титулярството относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режимът на личните отношения с него и издръжката му, да получи присъждане на разноските, понеже другият родител е бездействал. Въззивният състав е посочил, че поводът за завеждане на делото е посочен в закона и той е само фактът на непостигнато извънсъдебно съгласие между двамата родители по тези основни за благосъстоянието на детето въпроси, без оглед на това каква е причината за непостигането – субективна или обективна. Констатирал е, че е без значение за допустимостта и уважаването на молбата какво е личното поведение и отношение на всеки от тях, като то е от значение само за това по какъв начин ще бъде уважена /как ще се разрешат въпросите/. Изтъкнато е също така, че съдебното решение в крайна сметка ползва не само детето, но и родителите, доколкото дава модела, съдържанието и рамките, в които/при което ще се изпълняват задълженията им по чл. 125 и чл. 143 СК. При тези съображения е формиран извод, че правната логика не допуска да носят помежду си отговорност за разноски съобразно съответствието на съдебно постановеното с желанията и исканията им – и обратното, независимо дали е имало същински спор или е нямало поради отсъствието на ответника /какво е в настоящия случай/. Изложено е, че дори и да се приеме за оправдано за този вид производство на спорна съдебна администрация да се прилагат общите правила за исковото производство по чл. 78, ал. 1 – ал. 3 ГПК, като се вмени отговорност за разноски на родителя, който е отказал да разговаря за постигане на споразумение, то в случая по делото нито се твърди, нито се доказва подобен отказ. Прието е за недопустимо по съображения за справедливост чрез правоприлагане по „аналогия“, изведено от думата „спор“ да се стига до „дописване“ на процесуалния закон. Посочено е още, че няма как да има спор при трайно отсъстващ родител и съответно няма как той да „признае“ исканията по чл. 127, ал. 2 СК, щом не знае за делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (инкорпорирано в частната касационна жалба) страната поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е със следното съдържание: „Дължат ли се разноски в производство по чл. 127, ал. 2 СК, в това число при уважен иск за издръжка?“. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 362 от 11.10.2017 г., постановено по гр. д. № 3227/2017 г. на III г.о., определение № 306 от 04.09.2017 г., постановено по гр. д. № 2722/2017 г. на III г.о., определение № 680 от 23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 355/2018 г. на IV г.о., определение № 252 от 25.09.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 3895/2015 г. на II г.о., определение № 914 от 28.04.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 1453/2023 г. на IV г.о. и определение № 168 от 11.05.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3469/2020 г. на IV г.о. Касационен контрол ще следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по наведения от жалбоподателя въпрос досежно дължимостта на разноски в производство по чл. 127, ал. 2 СК, в това число при уважен иск за издръжка. Същият формира общо основание за селекция на частната касационна жалба, защото, както се посочи по-горе, е обусловил произнасянето на въззивния съд в обжалваното определение. В последното е формиран извод, че при процесния вид производство на спорна съдебна администрация не намират приложение общите правила за отговорността за разноски по чл. 78, ал. 1 – ал. 3 ГПК. Поставеното питане формира и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Както вече се изтъкна в настоящото определение, релевантният въпрос е разрешен с приетото ТР № 3 от 27.06.2024 г. по т. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС. С него е дадено обвързващо тълкуване, че в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно, като при пълно уважаване на молбата, намира приложение правилото за присъждане на разноски съобразно изхода на спора и разноските се възлагат на ответната страна. Отделно от горното, в мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че определянето на издръжката, в случаите когато е част от производството относно упражняването на родителските права, няма самостоятелен характер. В настоящия случай въззивното определение не е съобразено с така даденото разрешение от Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС по въпроса, предмет на тълкувателното дело. С оглед горното разрешение на поставения правен въпрос в задължителната тълкувателна практика на ВКС, основателни са оплакванията в частната касационна жалба, че в нарушение на закона и необосновано въззивният съд е приел, че претендираните от ищцата разноски не следват да бъдат присъждани, макар предявените искови претенции да са уважени изцяло. Както се посочи по-горе, този извод на втората инстанция е в противоречие с цитирания тълкувателен акт, поради което обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено, а постановеното от първостепенния съд решение № 1481/05.12.2023 г. бъде допълнено (доколкото липсва произнасяне относно разноските за адвокат, дължими от насрещната страна) в частта за разноските като в полза на И. Д. П. следва да бъдат присъдени сторените в първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер. Те възлизат на 500 лева и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие (л. 76 от делото пред първата инстанция), като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, ВКС, състав на III г. о.,