Определение № 50064 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3416/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „М.“ О. и „Б. Ф. Инвест“ О. срещу решение № 76 от 02.06.2022 г. по в.гр.д.№ 606 от 2021 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 21099 от 06.08.2021 г. по гр.д.№ 298 от 2019 г. на Кърджалийския окръжен съд за уважаване на предявения от [община] срещу „М.“ О. и „Б. Ф. Инвест“ О. иск по чл.66, ал.1 ЗС за признаване право на изкупуване на пет сгради, изградени в общински имот- предмет на договор за покупко-продажба между „М.“ О. и „Б. Ф. Инвест“ О., обективиран в нотариален акт № 159 от 14.10.2019 г.

В касационната жалба на „М.“ О. се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Необходимо ли е установяване на достоверна дата на обратното писмо при твърдение на страните по сделката, че същата е симулативна ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 626 от 06.12.2010 г. по гр.д.№ 6 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 763 от 04.02.2011 г. по гр.д.№ 356 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 375 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Може ли симулативността на един договор да се доказва с косвени доказателства или е допустимо само пълно доказване посредством обратно писмо, изходящо от двете страни по сделката?

3. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на правния спор да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните ? По този и втория поставени въпроси се сочи противоречие с решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр.д.№ 1934 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60124 от 03.11.2021 г. по гр.д.№ 954 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и др.

4. Необходимо ли е решение на Общинския съвет за изкупуване на построена върху общински имот постройка по чл.66 ЗС при съдебно упражняване на това право ? Материално-правна предпоставка ли е решението на Общинския съвет за изкупуване на построена върху общински имот постройка по чл.66 ЗС за съдебно упражняване на това право ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 60116 от 21.01.2022 г. по гр.д.№ 611 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 11096 от 13.11.2007 г. по адм.№ 3961 от 2007 г. на ВАС.

5. Може ли общината да стане собственик на поземлени имоти на основание чл.2, ал.1, 4 от Закона за общинската собственост /редакция към ДВ бр.34 от 06.04.2001 г./, ако парцелите са оформени едва през 1997 г., тоест отчуждителното производство не е могло да бъде извършено до 01.06.1996 г., каквото е изискването на разпоредбата и на основание пар.7, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗМСМА, ако имотите са били застроени ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В касационната жалба на „Б. Ф. Инвест“ О. се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Кога следва да бъде съставено обратното писмо- преди, едновременно или след извършване на симулативната сделка и има ли промяна в правната му стойност в зависимост от достоверността на неговата дата ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр.д.№ 4813 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 540 от 30.06.1999 г. по гр.д.№ 253 от 1999 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 193 от 28.03.1997 г. по гр.д.№ 1357 от 1996 г. на ВС, ГК, II г.о. и решение № 925 от 20.10.1998 г. по гр.д.№ 1150 от 1996 г. на ВС, ГК, II г.о.

2. Ако с разкриването на привидността ответниците се стремят единствено към осуетяване правото на ищеца на изкупуване, така преследваният резултат забранен ли е или е позволен от закона ? По този въпрос се сочи противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012 г. по тълк.д.№ 5 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

3. Обратното писмо достатъчно доказателство ли е за признаване на симулацията или са необходими и други доказателства на позоваващата се страна и допустими ли са такива за оспорващата страна ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр.д.№ 4813 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о.

4. Може ли нищожността на симулативната сделка да бъде установена от ответниците чрез възражение в дело по предявен иск с правно основание чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС или следва задължително да бъде предявен нарочен иск за това в отделно производство със страни само страните по сделката? По този въпрос също се твърди противоречие с решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр.д.№ 4813 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. Когато сградите, построени в поземлен имот на ищеца, са продадени на цена много по-ниска от действителната им стойност, може ли да се приеме, че договорът е смесен- договор за покупко-продажба, съединен с договор за дарение за частта от продажната цена до действителната стойност на имотите ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

6. Когато е налице смесен договор и продажната цена на сградите е много по-ниска от действителната стойност на същите, то приложимо ли е правото по чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС и ако е приложимо- на каква цена следва да бъде признато правото на изкупуване: тази по нотариалния акт или действителната стойност на имотите ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

7. Приложима ли е разпоредбата на чл.36, ал.1 от Закона за общинската собственост при предявен иск по чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

8. Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за приложението на императивната материалноправна норма на чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В писмени отговори от 29.08.2022 г. и 23.08.2022 г. пълномощникът на ответника по жалбите [община] оспорва жалбите и моли същите да не бъдат допускани до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.66, ал.1 ЗС за недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за изкупуване на процесните 5 сгради, въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че поземлените имоти, в които се намират тези сгради /имот с идентификатор ..... и имот с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място]/ са собственост на ищцовата [община]; че намиращите се в тях сгради /сграда с идентификатор..... със застроена площ от 147 кв.м., сграда с идентификатор ..... със застроена площ от 16 кв.м., сграда с идентификатор ...... със застроена площ от 14 кв.м., сграда с идентификатор ...... със застроена площ от 155 кв.м. и сграда с идентификатор ...... със застроена площ от 112 кв.м./ са били собственост на ответника „М.“ О. и че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 14.10.2019 г., „М.“ О. е продал тези имоти на втория ответника по делото „Б. Ф. Инвест“ О. за сумата 2 000 лв. Тъй като преди продажбата продавачът не е предложил на собственика на земята [община] да изкупи сградите, искът по чл.66, ал.1 ЗС е уважен.

За неоснователно е прието възражението на ответниците, че [община] не е собственик на имотите, в които са построени процесните сгради. Във връзка с това възражение въззивният съд е взел предвид представените по делото два акта за частна общинска собственост от 2001 г. с посочено правно основание за съставянето им пар.7, ал.1, т.3 ПЗР на ЗМСМА и чл.2, ал.1 т.4 от Закона за общинската собственост. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза съдът е приел, че двата имота са били отчуждени още през 1966 г. за комплексно жилищно застрояване и съгласно императивната разпоредба на чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС /редакция към датата на съставяне на акта за общинска собственост от 05.04.2001 г./ и пар.7, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗМСМА са станали общинска собственост.

По възражението на ответниците, че договорът за продажба от 14.10.2019 г. е абсолютно симулативен, въззивният съд е приел, че действително по делото е представено обратно писмо, в което страните по договора от 14.10.2019 г. са направили признание, че този договор „няма основание и по него не е заплатена посочената в нотариалния акт цена, нито същата е дължима“, както и че страните не са целели и не са имали намерение за реално прехвърляне на собствеността на имотите, а единствената цел е била да се създаде представа в трети лица, че „М.“ О. не е собственик на описаните в нотариалния акт имоти. Във връзка с оспорените от ищеца действителност на обратното писмо и достоверността на датата му, съдът е приел, че достоверната дата на това обратно писмо е 12.02.2020 г.- датата, на която то е било представено по настоящото дело, както и по друго дело- т.д.№ 11 от 2020 г. на Кърджалийския окръжен съд. В образувания самостоятелен процес по т.д.№ 11 от 2020 г. твърдяната привидност на договора не е била доказана /делото е било прекратено след встъпване в него като трето лице- помагач на [община]/. В хода на настоящото дело не бил установен реален мотив за сключване на твърдяната сделка. Съдът е приел, че обратното писмо не е противопоставимо на ищеца пълно доказателство за твърдяната симулация. Като е взел предвид, че обратното писмо представлява частен диспозитивен документ, съдът е счел, че оспорването на [община] на валидността на изявленията в него е основателно и е приел, че тези изявления са симулативни. Като краен резултат е прието, че договорът от 14.10.2019 г. не е привиден.

За неоснователно е прието и възражението на ответниците, че искът по чл.66, ал.1 ЗС не може да бъде уважен, тъй като липсвало решение на Общинския съвет за прекратяване на съсобствеността съгласно чл.36, ал.1 от Закона за общинската собственост. Според съда, посочената разпоредба имала предвид административната процедура за прекратяване на съсобственост по чл.33, ал.2 ЗС, респ. чл.66, ал.1 ЗС, но не и предвидения в чл.33, ал.2 ЗС и чл.66, ал.1 ЗС съдебен ред за изкупуване.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на двете подадени касационни жалби, поради следното:

Първият поставен в жалбата на „М.“ О. въпрос /Необходимо ли е установяване на достоверна дата на обратното писмо при твърдение на страните по сделката, че същата е симулативна ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въпросът не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: В него е прието, че договорът от 14.10.2019 г. не е привиден /симулативен/ не защото по делото не е установена достоверната дата на представеното обратно писмо, а защото е доказано, че изявленията на страните по договора в това обратно писмо са симулативни. Приетото от съда напълно съответства на приетото в посочената от касатора практика на ВКС, според която от значение е действителната воля на страните, изразена в документа /договор, обратно писмо или др./, а не кога тя е била обективирана.

По втория и третия поставени в жалбата на „М.“ О. въпроси /Може ли симулативността на един договор да се доказва с косвени доказателства или е допустимо само пълно доказване посредством обратно писмо, изходящо от двете страни по сделката? и Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на правния спор да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС, включително решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр.д.№ 1934 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. В съответствие със съдебната практика и с ГПК съдът е приел, че симулацията може да бъде доказвана и с други писмени доказателства извън обратното писмо, но е уважил иска, тъй като е приел, че по конкретното дело такива други писмени доказателства не са събрани. Неоснователно се твърди, че за доказване на симулацията съдът не е взел предвид представените по делото нотариално заверени декларации на управителите на двете дружества и заключението на съдебно-счетоводна експертиза за липса на плащане на уговорената в договора от 14.10.2019 г. продажна цена. Съдът е взел предвид тези доказателства и правилно е преценил, че дадените от представляващите ответните дружества нотариални декларации не са писмени доказателства по смисъла на ГПК, годни да докажат симулацията, а заключението на експертизата доказва неизпълнение на договора /неплащане на уговорената в него продажна цена/, а не симулативност на този договор. Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като не е обсъдил съдържащо се във въззивната жалба твърдение за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в противоречие между доклада на съда /с дадени указания, че ищецът следва да докаже наличието на решение на Общинския съвет за изкупуването на имотите по чл.36, ал.1 ЗОбС/ и решението, в което било прието, че за уважаване на иска по чл.66, ал.1 ЗС такова решение на Общинския съвет не е необходимо. Видно от съдържанието на въззивната жалба, в нея няма довод за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в несъответствие между приетото в доклада и в решението по отношение разпоредбата на чл.36, ал.1 от Закона за общинската собственост /посочено е само, че първоинстанционният съд неправилно е приложил нормата на чл.36, ал.1 от ЗОбС/, поради което и предвид чл.269 ГПК въззивният съд не е бил длъжен да разглежда и обсъжда в решението си дали такова процесуално нарушение е било допуснато от първоинстанционния съд.

По четвъртата група поставени в жалбата на „М.“ О. въпроси /Необходимо ли е решение на Общинския съвет за изкупуване на построена върху общински имот постройка по чл.66 ЗС при съдебно упражняване на това право ? Материално-правна предпоставка ли е решението на Общинския съвет за изкупуване на построена върху общински имот постройка по чл.66 ЗС за съдебно упражняване на това право ?/ също няма противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС: Посоченото от касатора решение № 60116 от 21.01.2022 г. по гр.д.№ 611 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о. касае случай на прекратяване на съсобственост върху недвижим имот между община и физически лица и е напълно неотносимо към настоящия казус, свързан с упражнено по съдебен ред от общината право на изкупуване по чл.66, ал.1 ЗС.

Що се отнася до посоченото решение № 11096 от 13.11.2007 г. по адм.№ 3961 от 2007 г. на ВАС, независимо от неговото съдържание, то това решение като постановен от административен съд съдебен акт не представлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решение по гражданско дело.

Петият поставен в жалбата на „М.“ О. въпрос /Може ли общината да стане собственик на поземлени имоти на основание чл.2, ал.1, 4 от Закона за общинската собственост /редакция към ДВ бр.34 от 06.04.2001 г./, ако парцелите са оформени едва през 1997 г., тоест отчуждителното производство не е могло да бъде извършено до 01.06.1996 г., каквото е изискването на разпоредбата и на основание пар.7, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗМСМА, ако имотите са били застроени ?/ е напълно неотносим към конкретното дело, по което е прието за доказано, че имотите, в които се намират процесните сгради, са били отчуждени в полза на държавата за комплексно жилищно застрояване още пред 1966 г.

Първият поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Кога следва да бъде съставено обратното писмо- преди, едновременно или след извършване на симулативната сделка и има ли промяна в правната му стойност в зависимост от достоверността на неговата дата ?/ също не е правен въпрос за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изводите на съда в решението. Както бе посочено и във връзка с първия поставен от „М.“ О. въпрос, в обжалваното решение е прието, че договорът от 14.10.2019 г. не е привиден /симулативен/ не защото по делото не е установена достоверна дата на представеното обратно писмо от преди или при подписването на договора, а защото е доказано, че изявленията на страните по договора в това обратно писмо са симулативни.

Вторият поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Ако с разкриването на привидността ответниците се стремят единствено към осуетяване правото на ищеца на изкупуване, така преследваният резултат забранен ли е или е позволен от закона ?/ също не е обусловил изводите на съда в решението. В него съдът не е приел, че единствената цел на ответниците да сключат симулативен договор е била да осуетят правото на ищеца на изкупуване и че този целян от тях правен резултат е забранен от закона, а напротив- прието е, че договорът от 14.10.2019 г. не е симулативен, а отразява действителната воля на страните по него. Поради това няма никаква връзка между обжалваното решение и посоченото като противоречива практика на ВКС Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012 г. по тълк.д.№ 5 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, постановено по въпроса дали със сключване на договор за дарение на идеална част от имот в полза на трето на съсобствеността лице се заобикаля закона и по конкретно разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗС.

По третия поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Обратното писмо достатъчно доказателство ли е за признаване на симулацията или са необходими и други доказателства на позоваващата се страна и допустими ли са такива за оспорващата страна ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напълно в съответствие с приетото в решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр.д.№ 4813 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., в обжалваното решение също е прието, че обратнотно писмо е достатъчно доказателство за доказване на симулацията и други доказателства не са необходими, но с оглед събраните по делото конкретни доказателства е счетено, че изявленията на страните по договора в представеното по делото обратно писмо сами по себе си са симулативни и не отразяват действителната воля на страните по договора.

Четвъртият поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Може ли нищожността на симулативната сделка да бъде установена от ответниците чрез възражение в дело по предявен иск с правно основание чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС или следва задължително да бъде предявен нарочен иск за това в отделно производство със страни само страните по сделката?/ също не е правен въпрос за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Действително, съдът е посочил, че ответниците са били страни по друго гражданско дело с предмет установяване на симулативността на договора от 14.10.2019 г., което е било прекратено, но не е приел, че е недопустимо инцидентното доказване на симулативността на договора в настоящото производство по предявен иск за изкупуване по чл.66, ал.1 ЗС. Напротив, прието е, че в настоящото производството по предявения иск по чл.66, ал.1 ЗС инцидентно може да бъде доказвана нищожността на договора от 14.10.2019 г., но с оглед събраните по делото доказателства съдът е приел, че ответниците не са доказали, че този договор е нищожен като симулативен.

Петият поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Когато сградите, построени в поземлен имот на ищеца, са продадени на цена много по-ниска от действителната им стойност, може ли да се приеме, че договорът е смесен- договор за покупко-продажба, съединен с договор за дарение за частта от продажната цена до действителната стойност на имотите ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението. Въпросът не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Същевременно съдът не е бил длъжен да се произнася по този въпрос, доколкото нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство ответниците не са релевирали възражение, че се касае за смесен договор, а не изцяло за договор за продажба. Освен това, въпросът е такъв, че принципен отговор на него не може да бъде даден, а за да му се отговори, се налага тълкуване на всеки конкретен договор. В конкретния случай, от съдържанието на договора от 14.10.2019 г. е видно, че страните са изразили воля за продажба на имотите, а не за сключване на два договора, обективирани в един нотариален акт: договор за продажба на част от имотите /реална или идеална част от тях/ и договор за дарение- на друга част от имотите. При така изразената в договора воля на страните и при наличието на други доказателства, посочената в договора от 14.10.2019 г. ниска продажна цена на имотите може да обуслови извод за симулативност на уговорената цена, за нищожност на договора поради нарушение на добрите нрави или на друго основание, но не и извод за сключен договор за дарение на част от имотите- предмет на договора.

Шестият поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Когато е налице смесен договор и продажната цена на сградите е много по-ниска от действителната стойност на същите, то приложимо ли е правото по чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС и ако е приложимо- на каква цена следва да бъде признато правото на изкупуване: тази по нотариалния акт или действителната стойност на имотите ?/ е напълно неотносим към конкретното дело, по което не е прието, че договорът от 14.10.2019 г. е смесен.

По седмия поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Приложима ли е разпоредбата на чл.36, ал.1 от Закона за общинската собственост при предявен иск по чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото въпросът не касае неясни правни норми, които се налага да бъдат тълкувани от ВКС.

По осмия поставен в жалбата на „Б. Ф. Инвест“ О. въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за приложението на императивната материалноправна норма на чл.66, ал.1 ЗС във връзка с чл.33, ал.2 ЗС ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посоченото Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. За приложението на относимата към спора норма на чл.66, ал.1 ЗС не се е налагало да бъдат събирани никакви други доказателства, поради което и въззивният съд не е бил длъжен служебно да събира такива.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗОбС, ЗМСМА и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.