Определение № 668 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2234/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 376/02.04.2024 г. по в.гр.д. № 2742/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 260464/ 14.03.2023 г. по гр.д. № 999/2020 г. на Софийски градски съд, І-6 състав, е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против Р. А. Л. осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за разликата над 35 030,43 евро до 96 122,87 евро – частичен от общо 137 522,26 евро, представляващи непогасена главница по договор за кредит № 315-87/2008 Продукт Нов А. Кредит за покупка, строителство и ремонт. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се тезата, възприета от въззивния съд, че не е спазено разясненото в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС задължение на банката да уведоми длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост преди предявяването на установителния иск по чл. 422 ГПК, което изискване намирало приложение и при осъдителните искове за банков кредит. Излагат се доводи, че правната материя, отнасяща се до заповедното производство, е неотносима към разглежданата в случая осъдителна претенция. Атакува се като некореспондиращо с данните по делото заключението на апелативния съд, че банката не считала кредита за предсрочно изискуем. Подчертава се, че в исковата молба е посочено, че длъжникът е изпаднал в забава, че при настъпила забава кредитът става предсрочно изискуем и с петитума на исковата молба се претендира предсрочно изискуема такава. Горното е в съответствие с константната съдебна практика, че исковата молба при осъдителен иск има характера на покана за изпълнение. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че са погасени по давност вноските, дължими за период повече от 5 години преди датата на предявяване на претенцията, като се излагат аргументи, че по договора за кредит е налице едно общо задължение, което се погасява с изтичане на петгодишна давност от крайния срок за погасяване – в случая 17.12.2039 г., съгласно чл. 2 от анекс № 1/17.12.2009 г. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и присъждане на главницата над 35 030,43 евро до 96 122,87 евро, както и на направените разноски по делото пред ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира съображения за допускане на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че не е спазено изискването по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по свързани със заповедното производство въпроси, според което кредиторът следва да уведоми длъжника за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като в случая е предявен осъдителен иск, по отношение на който това изискване е неприложимо. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. А. Л. оспорва искането за достъп до касационен контрол и депозираната жалба като неоснователни. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против Р. А. Л. осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 96 122,87 евро – непогасена главница по Договор за кредит № 315-87/2008 Продукт Нов А. Кредит за покупка, строителство и ремонт – частичен от иск в пълен размер от 137 522,26 евро, сумата 805,66 лева – разходи по договора за подновяване на договорна ипотека, учредена за обезпечаване на вземанията на кредитора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 24.01.2020 г., до окончателното плащане. В случая въззивният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че същото е валидно и допустимо. От фактическа страна е констатирал, че не се спори, че ответникът Л. е сключил договор за кредит на 09.09.2008 г. с “А. Б.” АЕ, чрез клона си “А. Банка – Клон България” (чийто правоприемник е “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД). Ответникът е усвоил кредит от 142 000 евро и е обезпечил същия с ипотека върху два имота в [населено място]. Погасяването на дълга е следвало да стане с равни месечни анюитетни вноски, като плащането е било забавено, а впоследствие преустановено на 17.08.2010 г. Посочено е, че с анекс от 17.12.2009 г. страните са предоговорили условията по договора, като са се споразумели вземането на банката, включващо редовна главница, просрочена главница, лихва върху редовната главница, наказателна лихва върху просрочената главница, да бъде трансформирано в редовна главница, т.е. налице е анатоцизъм, което е допустимо само при договори между търговци (какъвто ответникът не е). Решаващият състав на САС е счел, че договорката в анекса е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и отношенията между страните са продължили да бъдат регулирани по силата на предходното споразумение между тях, а именно – първоначалния договор. Според изслушаната по делото ССЕ, към датата на последното по делото заседание, размерът на главницата по падежиралите вноски е на стойност 48 742,50 евро – за 169 падежирали месечни вноски, за периода 17.05.2010 г. – 26.03.2024 г. Въззивната инстанция не е споделила оплакването на банката, че разрешенията на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. и разясненията относно предсрочната изискуемост не са относими в производство по чл. 430 ТЗ. За да се претендира плащане на остатъка от целия дълг от кредитополучател в условията на чл. 430 ТЗ следва да се установи, че предсрочната изискуемост е настъпила (когато се иска връщане на целия остатък от дълга), респ. да се установят падежиралите вноски по главницата, ако не е настъпила предсрочна изискуемост за целия остатък от кредитната диспозиция. Изложил е съображения, че в случая, както е преценено и от СГС, банката не твърди, че е обявила на ответника длъжник, че счита остатъка от задължението за предсрочно изискуемо, нито има изявление в тази насока в исковата молба. Това не може да бъде изведено и по тълкувателен път. Банката е претендирала част от общо дължима сума, като така е създала неяснота дали се претендира цялото вземане или само част от него, т.е. не може да се счита, че банката е изискала плащане на целия остатък от кредита. При тези данни решаващият състав е формирал извод, че поради ненастъпилата предсрочна изискуемост, с оглед ненадлежно упражняване на това право от страна на банката, последната има основание да претендира и да получи само главницата по вноските с настъпил падеж – до исковата молба и в хода на производството до последното по делото заседание пред въззивния съд, както е установено от ССчЕ. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност за част от тези вноски, апелативният съд е приел, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. С оглед на това и предвид заключението на експерта е намерил, че погасени по давност на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД се явяват задълженията по главницата за вноските преди 24.01.2015 г., респ. дължими са тези след 24.01.2015 г. до датата на исковата молба, и след нея – до датата на последното заседание (тъй като до този момент е настъпила изискуемостта им по погасителния план). Преценил е, че размерът на дълга в този случай възлиза на 35 030,43 евро за 110 месечни вноски с настъпил падеж от 24.01.2015 г. до 26.03.2024 г., като тази сума се дължи с лихва, посочена в решението на СГС. За дължими са приети и разноските за подновяване на ипотека от 805,66 лева. Настоящият състав намира, че не се обосновава директен достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира да бъде допуснато касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. Доводите на страната срещу формиране на изводите на апелативния съд, че не е обявена на длъжника предсрочната изискуемост на кредитното задължение и не се твърди такава, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК - нарушение на материалния закон, но не и за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От касатора не е поискано допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а такъв не може да бъде изведен от оплакванията на страната служебно от касационната инстанция предвид принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 от ГПК, както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение настоящият състав намира, че не се обосновава допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната отхвърлителна част. По разноските: Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред ВКС, поради което и не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,