Определение № 2319 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4547/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 2302 от 04.05.2023 г. по в. гр. д. № 3198/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 163 от 10.01.2022 г. по гр. д. № 40910/2021 г. на СРС и вместо него е постановено ново решение, с което жалбоподателят - ответник е осъден да заплати на ищците С. А. П.- В. и М. А. П., на основание чл. 59 ЗЗД, на всеки един от двамата, сумата 24 223 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на притежаваните от тях по 1/14 идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с пл. № ... в кв.... по плана на [населено място], м. „...“, с площ от 3 873 кв.м., за периода: 10.09.2015 г. - 10.09.2018 г.. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, тъй като по делото е останало недоказано от ищците в какво се състои обогатяването на Столична община от ползването на процесния имот. Поддържа, че по делото не са ангажирани доказателства общината да е допуснала трети лица да извършват търговска дейност в процесния имот и да е събирала такси от тях заради това. В допълнение поддържа, че процесните вземания са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото вземанията за наем, както и други периодични плащания се погасяват с изтичане на тригодишен давностен срок. Поради това счита, че предявените искове са неоснователни и моли те да бъдат отхвърлени, а евентуално моли за намаляване на присъденото обезщетение като прекомерно завишено. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът за неоснователно обогатяване, въведен с разпоредбата на чл. 59 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неоснователно обогатяване и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти?“ и 2. „При определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира?“, за които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 5 от Постановление № 1 /28.05.1979г на Пленума на ВС, решение № 267/20.01.2014г. по гр. д. № 13/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 91/15.04.2014г. по гр. д. № 6541/2013 г. на ВКС, III г.о. и решение № 202/08.04.2009 г. по гр. д. № 6205/2007 г. на ВКС, I г.о.. Ответниците по касационната жалба – С. А. П.- В. и М. А. П. подават отговор на същата, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законния преклузивен срок и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което тя е допустима. Не са налице обаче основания за допускане на исканото касационно обжалване. За да уважи предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е намерил, че ищците се легитимират като наследници по закон на починалия на 11.12.1947 г. И. П. Ш., както и че със заповед № РД-57- 564/10.07.1993г. на Кмета на Столична Община и решение от 1998г. по гр.д. №405/1998г. на Софийски апелативен съд, влязло в сила на 28.12.1998 г., е възстановено правото на собственост на наследниците на Ш. върху общо 3 832 кв.м. от процесния поземлен имот, намиращ се в границите на ... на [населено място]. Приел е за установено, че със заповед № РД- 57- 564/10.07.1995г. на Кмета на Столична голяма община и заповед №РД- 57- 358/01.12.1999г. на Областния управител на София е наредено отписване от актовите книги за държавна собственост на район „...“, АДС №1229/13.01.1953г., и предаване на наследниците на И. П. Ш. на владението върху недвижими имоти с площ съответно от около 1 420 кв.м. и 2 412 кв.м., находящи се в м. „...”. От приетото и неоспорено заключение на техническата експертиза е счел за установено, че процесният поземлен имот е идентичен на имотите, описани в цитираните по-горе заповеди на Кмета на столичната община и на Областния управител на София, като имотът е попадал изцяло в УПИ ... - за парк в кв.... по актуалния регулационен план на м. „...“, одобрен със заповед № 209/30.06.1970 г. и Заповед № РД- 09- 2 - 46/06.03.2000 г. и се намира изцяло в границите на „...“ в [населено място]. Съобразно гореизложеното въззивният съд е намерил, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, намиращ се на територията на реализираното мероприятие „...“ в [населено място], при заявените в исковата молба квоти. Ищците в качеството им на собственици не са били обезщетени от Столична община по реда на ЗОС, не са получили друг равностоен имот, нито им е била заплащана наемна цена за процесния период. От представената от ответната община справка за отдадени под наем площи от терена на парка е счел за установено, че общината може да реализира доход от процесния имот. Същевременно е намерил, че ищците не са в състояние да ползват имота си, доколкото предназначението му, като част от площта на парка, е ограничено досежно начина на ползване и задоволява обществени нужди. Затова е заключил, че ответната община се е обогатила неоснователно за сметка на ищците, като обогатяването се изразява в спестени средства, които би заплащала за ползването на имота, а ищците са се обеднили поради това, че не са получавали средства от ползването на собствения им имот, от което са лишени. Въззивният съд е приел като основа за определяне на обезщетението, което се дължи на ищците, средната пазарна наемна цена за имоти от типа на процесния. Посочил е, че размерът на дължимото обезщетение по средни пазарни цени, определено от вещото лице по приетото заключение на допълнителната техническа експертиза, възлиза на сумата от 24 223 лв. за 1/14 идеална част, каквито са квотите в съсобствеността на ищците. Поради това е уважил предявените искове за горепосочената сума. Поставените от касатора правни въпроси касаят критериите, които следва да бъдат съобразени при прилагане на принципа на неоснователно обогатяване съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД. Същите са обуславящи за изхода на спора, т.е. осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол, но не са разрешени в противоречие със сочената от касатора практика на ВС и ВКС. Съгласно последната /ППВС № 1/1979 г., решение № 409/20.06.2012 по гр. д. № 1411/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 204/05.09.2013 г. по т.д. № 1158/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 55/03.04.2014 по гр. д. № 5712/2013 г. на ВКС, III г.о. и др./, включително цитираната от касатора, лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правноирелавнтно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Това е така, доколкото обогатяването на ответника по предявения иск по чл. 59 ЗЗД може да се изразява както в увеличаване на актива /придобиване на права/ или намаляване на пасива /погасяване или намаляване на задължения/ на имущественото му състояние, така и в спестяване на разходи. Същевременно обедняването на ищеца може да намери формата на намаляване на неговото имущество /намаляване на актива или увеличаване на пасива/, както и на пропуснати от него наемоподобни доходи, които би получил при отдаване на имота под наем. Обедняването на собственика и обогатяването на ползващия се от вещта се определя от една и съща сума - средномесечния пазарен наем за съответния период за имоти от същия вид, при отчитане на обема, характера и предназначението на конкретния имот и произтичащите от това ограничения за ползването му. Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на лицето дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Въззивният съд в атакуваното решение се е произнесъл изцяло в съответствие с горецитираната трайно установена съдебна практика, приемайки че е налице обогатяване от страна на Столична община, изразяващо се в спестен наем, който би плащала за ползване на процесния имот, като обедняването на собствениците и обогатяването на ответника се съизмерява с една и съща сума - средния пазарен наем за имота за процесния период. В съответствие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решаващият съд е приел, че за уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД е ирелевантно обстоятелството дали ответната община е реализирала печалби от осъществяване на търговска дейност и дали е отдавала имота под наем, защото е достатъчно да се установи, че имотът се ползва без правно основание и по този начин се ограничава възможността на собствениците да упражняват правата си. Поради неосъществяване на релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси, не следва да бъде допускано исканото касационно обжалване. При този изход на касационното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците сторените разноски за хонорар за един адвокат пред ВКС, възлизащи на сумата 4 980 лв., за всеки от двамата ищци. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение