Определение № 3330 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 71/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 124/09.10.2024 г. по гр.д. № 190/2024 г., с което Окръжен съд – Търговище е отменил решение № 80/30.05.2024 г. по гр.д. № 691/2023 г. на Районен съд – Попово, и на основание чл. 127, ал. 2 СК е предоставил упражняването на родителските права на децата И. И. И., П. И. И. и Т. И. И. на бащата И. Н. И., определил е режим на лични отношения на децата с майката П. К. И. и осъдил майката да заплаща на децата 240.00 лв. месечна издръжка, считано от влизане на решението в сила, като е отхвърлил иска на майката по чл. 127, ал. 2 СК. Решението се обжалва от майката П. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси – материалноправен и процесуалноправен: 1. Какви са критериите, които съдът по спора по чл. 127, ал. 2 СК е длъжен да съблюдава при предоставянето упражняването на родителските права, за да защити интересите на децата? и 2. Има ли задължение въззивният съд и служебно да назначи съдебно-психологическа експертиза, за да установи какво е емоционалното, психологическо и физическо развитие на децата и да защити техните интереси при решаването на този спор? Касаторът счита въпросите обуславящи решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първи в противоречие с ППлВС № 1/12.11.1974 г., а на втория – в противоречие с т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, а и с практиката на Върховния касационен съд по чл. 127, ал. 2 СК. По същество развива всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноски. Ответникът по касация, бащата на децата И. И., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноски в касационното производство. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че през 2012 г. страните са установили съвместно съжителство на съпружески начала, от което имат три деца – дъщеря И., [дата на раждане], и близнаците П. и Т., родени на 20.06.2018 г. През м.юни 2023 г. родителите се разделили. Децата останали в жилището на бащата. Непосредствено след раздялата майката се настанила в жилището на приятелка с малко дете и поради липса на друга възможност, се срещала с децата само през деня. На 01.11.2023 г. майката наела жилище и децата започнали да преспиват при нея в събота и неделя, а понякога – и за по-дълго време. Коледните празници през 2023 г. прекарали с баща си, а новогодишните – с майка си. По време на съпружеското съжителство грижите за децата основно полагала майката, но баща им и тогава се интересувал от тяхното възпитание и развитие. След раздялата грижите основно полагал той, подпомаган от майка си. Майката продължила да се интересува от възпитанието и развитието им. Бащата не възпрепятствал контактите. Нямало е момент, в който майката да изостави децата си, а при раздялата преценила, че докато се установи, за тях е по-добре да останат при бащата. По-голямата дъщеря И. посещавала училище в близост до жилището на бащата. Имала отличен успех, участвала в състезания и извънкласни дейности, показвала високи резултати по български език и литература, печелила награди. Близнаците ходили на детска градина, също в близост до жилището и изградили приятелски отношения с останалите деца. Между децата имало силна емоционална връзка. Разбирали се добре и прекарвали свободното си време заедно. По-голямата дъщеря се чувствала отговорна и се грижила за близнаците. Децата били щастливи. Свикнали с установеното още от раждането им положение – в жилището на баща им, подпомаган от баба им по бащина линия, както и с обкръжението и средата, в която са израснали. Тези обстоятелства останали непроменени след раздялата на родителите. Въззивният съд е отчел, че всеки родител е изявил желание упражняването на родителските права да бъде предоставено на него, че голямата дъщеря, изслушана в 11 годишната си възраст, пред първата инстанция е заявила желание да остане при баща си, и намирайки за неуместно да раздели децата – предвид създадените помежду им отношения, е пристъпил към преценка на техния интерес, решавайки спора по чл. 127, ал. 2 СК при критериите в ППлВС № 1/12.11.1974 г. Намерил е, че всеки от родителите може да осигури добри жилищно-битови условия на живот, но привесът е в полза на бащата, при когото децата живеят в собственото му жилище, за разлика от майката, която е под наем в по-малко жилище, без обособена детска стая, и на която месечните доходи са близо два пъти по-ниски от доходите на бащата. Намерил е, че значение има удобството при придвижването на децата от жилището, в което живеят, до училището и детската градина – те са в непосредствена близост, за разлика от жилището на майката, което се намира в другия край на града, както и създадените приятелски отношения с техни връстници в училището, в детската градина и в съседство. Намерил е, че всеки от родителите се грижи и се интересува от възпитанието и развитието на децата, а те се чувстват обичани и от двамата. Въззивният съд и тук е намерил привес в полза на бащата. След раздялата, подпомаган от майка си, той съумявал да им осигури уюта и комфорта на семейството, да намери подход и баланс към всяко дете, да се справи с ежедневието, с битовите неудобства, готвене, чистене, внимание към децата и празнични развлечения. Като резултат от грижите, полагани основно от него и от бабата по бащина линия, децата са чисти и спретнати. Обгрижвани са и се чувстват обичани. Голямата дъщеря постига успехи в училището, спорта и извънкласните занимания, а близнаците са спокойни в детската градина и другаруват с децата там. По критерия морален лик на родителите въззивният съд е приел, че всеки от двамата притежава необходимия капацитет, но е отбелязал, че по делото са събрани гласни доказателства – чрез разпит на двама свидетели, единият от който бащата на майката/дядото на децата по майчина линия, за случаи, в които тя предпочитала собственото си удобство, излизала в компанията на колега, оставяйки грижите за близнаците на по-голямата дъщеря. Намерил е, че по делото има доказателства, включително писмени признания на майката пред полицейски органи, за случай, в които тя се опитвала да въвлече И. в конфликт между родителите. В присъствието на голямата си дъщеря майката проявила словесна агресия и заплахи към бащата и не могла да овладее яростта си, въпреки че в този момент, уплашена от случая, И. плачела. Добавил е, че по делото не са събрани убедителни доказателства и намира за неверни твърденията на майката, че бащата системно злоупотребява с алкохол. Обобщавайки, че децата се чувстват добре и щастливи при всеки от родителите си, но отчитайки техните интереси при установените привеси за бащата по критериите, възприети в ППлВС № 1/12.11.1974 г., въззивният съд е приел, че на него следва да предостави упражняването на родителските права и е определил режим на лични отношения и дължима от майката месечна издръжка. При тези мотиви във въззивното решение материалноправният въпрос е обуславящ, но начинът, по който съдът му е отговорил, не противоречи, а съответства на ППлВС № 1/12.11.1974 г., а и на практиката на Върховния касационен съд по чл. 127, ал. 2 СК. Както в касационната жалба се пояснява, майката обжалва решението основно защото намира, че след като до раздялата с бащата основно тя се е грижила за децата въззивният съд следвало на нея да предостави упражняването на родителските права, включително като прецени, че двете деца са момичета и трите са в пред пубертетна възраст – близнаците са на 6, а И. – на 11 годишна възраст. Според ППлВС № 1/12.11.1974 г. в такава хипотеза майката е по-пригодния родител да поеме отговорностите по възпитанието и обгрижването на децата. Това е принципно разсъждение в тълкувателния акт, но то не предопределя задължително предоставяне упражняването на родителските права на майката. В раздел II-ри от Постановлението се пояснява, че предоставянето на родителските права се определя съобразно обстоятелствата на конкретния случай. Това означава, че са от значение не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелствата на разглеждания случай. Тези обстоятелства са от най-разнообразно естество. Полът на децата и пред пубертетната им възраст е само едно от примерно изброените критерии в постановлението. Въззивният съд е постъпил точно според указанията на постановлението, тъй като не е отрекъл значението на пола на двете деца, нито възрастта им, но е преценил тези обстоятелства в съвкупност с другите значими за случая критерии. По материалноправният въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Начинът, по който касаторът пояснява повдигнатия процесуалноправен въпрос, а това следва и от развитите касационни основания, с които го свързва, го свеждат до становище, че въззивният съд е бил длъжен служебно да назначи съдебно-психологическа експертиза за установяване на емоционалното и психологическото състояние на дъщерята И.. Тя, изслушана пред първата инстанция, била заявила желание да живее при баща си, но в същото време била заявила, че се чувства добре и с двамата си родители, обича ги и няма притеснения да заживее в жилището на майка си. В раздел I-ви ППлВС №1/12.11.1974 г. е пояснено, че мнението на детето не е задължително за съда, а се обсъжда на общо основание, като се вземат пред вид комплекса на онези обстоятелства, изразяващи интересите на децата, които съдът е длъжен да защити. Точно така е постъпил и въззивният съд, като е приел за ненужно при събраните доказателства, включително намирайки, че създадената силна емоционална връзка и близост между децата, изключва с решаването на спора по чл. 127, ал. 2 СК те да бъдат разделени, да изслушва нова експертиза при задачи, обясняващи мнението на едното и то при изразено основно желание да остане и занапред да живее с баща си заедно с близнаците. И по този въпрос решението не противоречи, а съответства както с Постановлението, така и с т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. И по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, включително според разясненията в ТР № 3/27.06.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. ОСГК на ВКС, в тежест на касатора са сторените от ответника по касация разноски. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът