Определение № 233 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1980/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Д. И., чрез адв.Ф. Р. срещу решение № 260038/10.03.2021 г. по в.гр.дело № 502/2020г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 260554/17.09.2020 г. по гр.дело № 2260/2019 г. на Варненския окръжен съд и вместо това е отхвърлен иска на И. Д. И. срещу Н. Д. И. с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор, сключен на 15.02.2010 г. с нотариална заверка на подписите рег. № г. на Нотариус рег. № на НК, с който Н. Д. И. се задължил да продаде на И. Д. И. следния недвижим имот: 1/2 идеална част от недвижим имот, намиращ се в населено място, местност „Е.”, ул.””, №, представляващ вилна сграда със застроена площ по скица от кв.м. и Р. по данъчна оценка от 120 кв.м., представляваща имот с идентификатор по КК и кадастралните регистри, брой етажи три, заедно с припадащата се ид.ч. от правото на строеж върху дворното място, върху което е построена сградата, представляващо ПИ с идентификатор, а по нот. акт парцел в кв. по плана на вилна зона В. за сумата 50 000 лв., платена при сключване на договора, като погасен по давност и е осъден И. Д. И. да заплати на Н. Д. И. сумата 3050 лв. разноски по делото за двете инстанции. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението са формулирани въпросите:1. Въпросът съдът уточни и конкретизира както следва: за приложение на правилата за тълкуване на договорите по чл.20 от ЗЗД за изясняване на изявената, а не предполагаема воля на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС.2. Възможно ли е съдът да извърши тълкуване на употребен в договора израз или дума, представляваща правен термин и да приеме, че терминът е употребен вместо друг термин, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се и очевидна неправилност на решението. В изложението се поддържа, че с обжалваното решение са дадени разрешения, решавани по различен начин от ВКС, противоречиво разрешавани от съдилищата и, че въпросите са от значение за развитие на правото. Поддържа се нарушаване на материалния закон, поради необоснованост. Сочи се очевидна неправилност. Според жалбоподателя налице са всички материалноправни предпоставки за обявяване на предварителния договор между страните за окончателен. Твърди се, че при направеното тълкуване на разпоредба на договора се е стигнало до неправомерен резултат – облагодетелстване на недобросъвестната по делото страна. Жалбоподателят излага аргументи, че въззивния съд е направил изключително изненадващо тълкуване на закона, неналагашо се от представения предварителен договор за покупко-продажба, че е потърсил действителната обща воля, изразена в клаузата за срока, като е казал, че страните очевидно са имали предвид момента, в който ще отпадне действието на възбраната като начало на срока по договора, а не формалното й заличаване по персоналната партида на ищеца в Службата по вписванията. Поддържа се, че на тълкуване подлежат неясните и двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД. Според жлабоподателя целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите, като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Твърди, че тълкуването е извършено в противоречие с дадените разрешения по казуси, повдигнати пред ВКС и са цитирани решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Д. И., чрез адв. Т. Т. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно осн. чл.19 ал.3 от ЗЗД за обявяване на предварителен договор, сключен между страните Н. Д. И. от населено място-продавач и И. Д. И. от населено място купувач на 15.02.2010 год, за окончателен. Прието е, че предварителният договор има тази особеност, че с него не се прехвърлят вещни права, а възниква задължение между страните една спрямо друга, да встъпят в окончателен договор при определените в предварителния договор съществени условия. Приел е, че договорът е сключен в предвидената в закона (чл.10 ал.1 от ЗЗД) писмена форма и е породил облигаторното си действие между страните. Въззивният съд е приел, че за да може да изпълни насрещното си задължение да прехвърли правото на собственост върху посочения в предварителния договор имот, ответникът трябва да притежава това право към уговорената дата. Приел е още за установено от представените писмени доказателства, че с нот.акт №, том, рег. №, нот.дело № / год ответникът Н. И. е придобил по силата на договор за дарение от своя баща Д. И. С. 4/6 ид.ч. и от брат си И. Д. И. 1/6 ид.ч. от процесния имот с идентификатор. Впоследствие с договор за покупко-продажба, сключен под формата на нот. акт №, т., рег. №, нот. дело № ответникът Н. И. продал на Б. Х. М. 4/6 ид.ч. от същия имот. Последният от своя страна с нот.акт №, т., рег.№, нот.дело за покупко-продажба, прехвърлил собствеността върху същите 4/6 ид.ч. от имота на А. Й. И. – баба на страните. След нейната смърт на 06.01.2013 год. този имот е преминал в наследство у Д. И. С., който е починал на 06.01.2018 год. и е оставил за свои наследници двамата си сина – страните по делото. Прието е, че на основание наследяване ищецът и ответникът са придобили по 2/6 ид.ч. (по 1/3 ид.ч.) от процесния имот. По този начин ответникът, притежаващ 1/6 ид.ч. от имота, заедно с наследените 2/6 ид.ч. от него, е станал собственик на 3/6 ид.ч., респ. 1/2 ид.ч. от имот, намиращ се в населено място, местност „Е.”, ул. „” №, представляващ вилна сграда със застроена площ по скица от 70 кв.м., гаражно и складово помещение зад гаража, първи етаж – три стаи, сервизни помещения, тераса, втори етаж – три стаи, сервизни помещения и тераса, представляваща имот с идентификатор, заедно с 1/2 ид.ч. от правото на строеж върху дворното място, върху което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор. Изведен е извод, че ответникът е собственик на имота, предмет на предварителния договор, с което е осъществена първата предпоставка за основателност на иска с правно осн. чл. 19 ал.3 от ЗЗД. Съдът е приел, че договорът съдържа уговорки относно всички съществени елементи на окончателния договор, както изисква разпоредбата на чл. 19 ал.2 от ЗЗД. Подробно е индивидуализиран недвижимият имот, предмет на договора, посочена е покупната цена, чието получаване е потвърдено от продавача. Прието е, че задължението за прехвърляне на правото на собственост е отложено със срок, определяем с изтичането на един месец след заличаване на възбраната, наложена върху собствения на ищеца имот в населено място, м. „Е.” №. Прието е още, че тази уговорка наистина е непълна по отношение на описанието на възбранения имот, но според съда не всяка непълнота означава липса на предмет, както е твърдял въззивникът Н. И.. В тази насока са изложени аргументи, че посочената клауза не е част от предмета на сделката, а служи единствено за определяне на срока за изпълнение и че даденото описание позволява да се идентифицира имотът. Прието е за установено от приложената справка от Службата по вписванията, че в същото дворно място, намиращо се на административен адрес В., м. „Е.”, ул. „” № ищецът И. Д. И. притежава в съсобственост с ответника 1/2 ид.ч. от дворно място от 600 кв.м. с идентификатор и 1/2 и.ч. от самостоятелен обект с идентификатор. Този имот той е придобил чрез дарение от А. Й. И. и Д. И. С. и именно върху него, според съда е наложена възбраната, допусната с определение № 8299/23.05.2007 год. по ч.гр.д. № 4085/2007 год. на В. като обезпечение на бъдещ иск. Като е тълкувал общата воля на страните съдът е направил извод, че именно заличаването на тази възбрана са имали предвид, отлагайки сключването на окончателния договор. Приел е, че тази клауза има значението на срок, който предпоставя изискуемостта на задължението за сключване на окончателния договор. Посочил е, че според начина, по който е формулиран, срокът е относително определен, т.е. поставен е в зависимост от бъдещо събитие, което е определяемо, а именно – заличаването на вписаната възбрана върху имота на ищеца. Обсъждайки възражението на ответника-въззивник за погасяване на иска по давност, съдът е приел следното: Прието е, че правото да се иска сключване на окончателен договор не е уредено изрично в закона и поради това към него трябва да се приложи общият давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Приел е, че давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо и в този смисъл тя е своеобразна санкция за бездействащия кредитор. Въззивният съд е приел, че обезпечението е отменено с определение № 1125/31.07.2014 год. по ч.гр.д. № 4085/2007 год. на В., влязло в сила на 22.08.2014 год. Приел е още, че от този момент е отпаднало основанието, поради което възбраната е била наложена и е станало възможно ищецът да поиска заличаването й на осн. чл. 31, ал.2 от Правилника за вписванията. Това е направено по-късно, като едва на 04.09.2019 год. заличаването е било вписано в Службата по вписванията. Относно действителната обща воля, изразена в клаузата за срока съдът е приел, че страните очевидно са имали предвид момента, в който ще отпадне действието на възбраната, а не формалното й заличаване по персоналната партида на ищеца в Службата по вписванията. Прието е, че както е изтъкнал въззиваемият - И. И. отмяната на обезпечението е акт на съда и от постановяването му до фактическото заличаване на възбраната изминава определен период от време. Прието е, че в случая от 22.08.2014 год., когато е влязло в сила определението на съда, до 04.09.2019 год., когато е вписано заличаването на възбраната, са изтекли пет години, което излиза далеч извън рамките на разумните срокове. Прието е още, че ищецът не би могъл да се ползва от собственото си бездействие през толкова дълъг период от време. С оглед на това съдът е приел, че изискуемостта на насрещното задължение за сключване на окончателен договор е настъпила на 22.09.2014 год. - в едномесечен срок след влизане в сила на определението за отмяна на обезпечението, а до датата на предявяване на иска - 14.11.2019 год. са изтекли повече от пет години. При тези съображения е изведен извод, че предявеният иск по същество е основателен, но погасен по давност, поради което първоинстанционното решение, с което искът е уважен е отменено и вместо това предявения иск с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД е отхвърлен. По правните въпроси: Настоящият съдебен състав приема, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 35/31.03.2020 г. по т.дело № 118/2019 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практика на ВКС, изразена в решения, постановени от състави по чл.290 ГПК, според която на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. Клаузата на предварителния договор касаеща срока за сключване на окончателен е тълкувана съобразно критериите на чл.20 ЗЗД – във връзка с другите клаузи и в смисъла, който произтича от договора, изхождайки от неговата цел. Следователно по този въпрос не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът е формулиран общо и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в настоящия случай. Поради посоченото въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Дори и да се приеме, че въпросът е правен жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл.20 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Останалите доводи в изложението на жалбоподателя И. И. касаят правилността на въззивното решение и поради това не представляват правни въпроси. За да е правен въпросът следва същият да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по настоящото дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Преценка на доводите в изложението на жалбоподателя И. за неправилност на въззивното решение Касационният съд следва да извърши само ако се допусне касационно обжалване. Както се посочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по всеки от формулираните въпроси от жалбоподателя не са установени. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба Н. И. следва да се присъди сумата 800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение