Определение № 50094 от 14.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 486/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ срещу решение № 653/03.11.2021г. по т.д. № 616/2021г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав. С него е потвърдено решение № 260015/02.03.2021г. по гр.д. №63/2020г. на Пернишки окръжен съд, Гражданска колегия, 2 състав, в частта, с която НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение „Рахила А.“ АД на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 28 783 лв., представляваща възнаграждение за оказана болнична медицинска помощ по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №140253/25.02.2015г. над договорения лимит за месец януари 2017г., ведно със законната лихва от деня на подаването на исковата молба – 29.01.2020г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 8371,06 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 01.03.2017г. до 29.01.2020г. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че превишаването от болницата на установения лимит в резултат на осъществена по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора. Твърди, че тези изводи на съда са неправилни, необосновани и породени от погрешно тълкуване на законовите разпоредби в областта на задължителното здравно осигуряване. Поддържа, че задължението за заплащане на осъществената от изпълнителя медицинска дейност е ограничено по обем, определен на месечна база, конкретизирана по клинични пътеки в приложение № 2 към договора. Поддържа още, че регулираното заплащане на стойността на извършената медицинска дейност не нарушава правата на здравноосигурените лица и достъпа им до медицинска помощ. В тази връзка счита, че закупуването на неограничени по обем здравни услуги /надлимитни такива/ с ограничени и предварително рамкирани /бюджетни/ средства е икономически неосъществимо, поради което нормативната уредба предвижда правила за изпълнение на разходната част на бюджета на НЗОК, за които няма основание да се считат за стоящи в противоречие с конституционните разпоредби. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател обосновава приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като поставя следния въпрос: „Постигнатото между НЗОК и изпълнителя на болнична помощ съгласие по договора за оказване на болнична медицинска помощ /сключен по реда на чл.59 ЗЗО/ относно реда и начина на заплащане на оказаната на здравноосигурените лица медицинска помощ противоречи ли на императивната правна уредба, гарантираща осигуряване на гражданите на Република България на достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване?“. Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение „Рахила А.“ АД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на валидно сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 140253/25.02.2015г. изпълнителят „МБАЛ Рахила А.“ АД се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, на здравноосигурени лица по § 2, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015г. и на лицата по § 7, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение №5 към член единствен на Наредбата от 24.11.2004г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, а възложителят НЗОК се е задължил да заплати дейностите съгласно Постановление №94/24.04.2014г. на Министерския съвет за приемане на методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 от ЗЗО – Методика за остойностяване на дейностите в болничната помощ приложение № 2А към чл.2 и Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ приложение № 2Б към чл.2, както и съгласно Договор № РД-НС-01-2/29.12.2014г. за приемане на обемите и цените на медицинската помощ за 2015г. между НЗОК и Българския лекарски съюз. Констатирал е, че с писмо с изх. №531/20.02.2017г. болницата е уведомила НЗОК, че за месец януари 2017г. е реализирала болнична медицинска помощ за спешни хоспитализации по клинични пътеки за 81 пациенти на стойност 51 907 лв. над определената в приложение № 2 месечна стойност. По спорния въпрос за дължимостта на надлимитните суми въззивният съд е съобразил разпоредбите на чл.52, ал.1 от Конституцията на РБългария, чл.2 и чл.81 от Закона за здравето, чл.2, чл.4, чл.46, чл.55 и чл.55а от ЗЗО, както и чл.7 и чл.21, ал.1 от Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ. Изложил е съображения, че процесният договор, като сключен в хипотезата на чл.59 от ЗЗО, изключва каквито и да било преддоговорни отношения между страните по смисъла на чл.12 от ЗЗД и напълно игнорира действието на принципа на свободата на договарянето, прогласен в чл.9 от ЗЗД. Приел е като принципно вярно твърдението, че НЗОК е длъжна да следва бюджетната дисциплина, заложена и гарантирана от Закона за бюджета на НЗОК, но е изтъкнал, че същото следва да бъде обсъдено при съобразяване с признатото от Конституцията право на гражданите да имат здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ. Намерил е, че определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска дейност, явно противоречи на два от прогласените в чл.5 от ЗЗО принципи, въз основа на които се осъществява задължителното здравно осигуряване – пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ, както и води до сериозно ограничаване на гарантирания в разпоредбата на чл.4 от ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ. Приел е, че стриктното прилагане на нормата на чл.22 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ, в редакцията й, действала към исковия период, за много случаи би означавало отказ от предоставяне на болнична помощ, каквато болничното заведение, с оглед своя капацитет, материална обезпеченост и наличие на медицински специалисти и достатъчен персонален състав в конкретния период, е могло да осъществи. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че за изпълнителя на договора не е съществувала правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, на каквото и да е основание, включително и поради изчерпване на средствата от разпределения му лимитиран бюджет, поради което превишаването на установения лимит в резултат на осъществената по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора. Тези аргументи решаващият съдебен състав е подкрепил с позоваване на практиката на ВКС, обективирана в решение № 169/16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на ВКС, II т.о. Счел е за неоснователно възражението на НЗОК за недължимост на претендираните суми поради липсата на индивидуален договор между страните за процесния период, като е посочил наличието на допълнително споразумение от 17.05.2016г. за продължаване действието на договора и на анекс от 13.02.2017г. за подписване на приложение № 2 за заплащане на дейностите, извършени през месец януари 2017г. Изтъкнал е, че доколкото документите са подписани от представител на възложителя и истинността им не е оспорена от ответника в надлежния процесуален срок, те се явяват несъмнен акт на знание и съгласие за това, че договорът е продължил да обвързва страните и през месец януари 2017г. Съобразявайки представените от ищеца писмени доказателства и неоспореното заключение на комплексната финансово – счетоводна експертиза, въззивният съд е заключил, че исковите претенции по чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.59 от ЗЗО и чл.86, ал.1 от ЗЗД са основателни. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая поставеният от касатора въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото обхваща реда и начина на заплащане на цялата оказана от болницата медицинска помощ, предвиден в договора за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №140253/25.02.2015г. и дали е налице противоречие на този ред с императивна правна уредба. В случая предмет на спора е дължимостта на надлимитните дейности, като решаващият извод на въззивния съд е, че превишаването на установения лимит в резултат на осъществената по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора. Поради това въпросът не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело, по аргумент на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, с оглед съображенията в изложението, че формулираният въпрос касае задължението на НЗОК да заплаща извършени от болничните заведения надлимитни дейности, то не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По въпроса дали съществува задължение на НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и дали са действителни уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 169/16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на ВКС, II т.о., на което се е позовал в мотивите си въззивният съд. Прието е, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите на Приложение №2, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 от ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл.4, ал.1, т.2 от Закона за бюджета на НЗОК и Националния рамков договор. Тя обаче няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 от ЗЗО при превишение на месечния лимит. Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово – отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО. Наличието на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, изключва наличието на селективното основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд