Определение № 3261 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2988/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4552/29.05.2025 г. на община Кърджали, срещу въззивно решение № 71/22.04.2025 г. по в. гр. д. № 80/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Въззивният съд длъжен ли е да се съобразява с мотивите на влязло в сила решение, постановено по друго дело между същите страни, в което са взети предвид всички предходни увреждания на ищцата; 2. Въззивният съд може ли да промени правната квалификация на предявения иск едва с обжалваното решение – без да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и възможност да ангажират доказателства с оглед дадената от него правна квалификация; 3. При ангажиране на деликтна отговорност на община, с оглед преценката за нейната материалноправна легитимация, поради състоянието на тротоарна настилка, страдаща от дефекти, следва ли да бъде установено по делото дали за нейното възстановяване е необходим основен ремонт или ремонт по смисъла на §1, т. 13 от ДР на ЗП; 4. Какъв е критерият за справедливост, влиза ли в обсега на обстоятелствата, определени като релевантни от ППВС № 4/1968 г., присъждането на приблизително еднакви обезщетения за неимуществени вреди по сходни казуси; 5. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва ли обективните факти – стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Ответникът по касация – В. З. Т., чрез процесуалния представител адвокат М. Ч., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1/02.01.2025 г. по гр. д. № 88/2024 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което община Кърджали е осъдена да заплати на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на В. З. Т. 15 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на стъпване и падане на 15.01.2019 г. върху неподдържан тротоар с изкъртени, липсващи/повредени тротоарни плочки и такива силно изметнати от земята, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 15.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над 15 000 до пълния предявен размер от 30 000 лева. Въззивният съд е приел за установено от показанията на свидетеля Л., че на 15.01.2019 г., около 7:00 ч., на тротоара на кръстовището на [улица]до блок „Н.“ ищцата В. Т. е паднала и е откарана в спешна помощ. От заключението по СМЕ съдът е установил, че вследствие на инцидента пострадалата е претърпяла счупване на лява лъчева кост в областта на гривнената става, както и счупване на дястнаота лъчева кост в горния край. Като неоснователно е преценено възражението на ответника община Кърджали, че няма задължение да поддържа процесния участък с оглед чл. 30, ал. 2 от Закона за пътищата, според който дейностите по изграждане, поддържане и ремонт на републиканските пътища в границите на населените места се осъществяват съвместно по взаимна договореност между ИА „Пътища“ и общината. Съдът е посочил, че съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите, крайпътното озеленяване и др. по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. Сходна е разпоредбата и на чл. 48, ал. 1, т. 2, б. „б“ ППЗП, според която в задължение на общините са дейностите по поддържане на тротоарите и крайпътното озеленяване извън платното за движение по републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания. Установено е, че тротоарната настилка в процесния участък страда от дефекти, които застрашават безопасното придвижване на гражданите, като от приетата техническа експертиза става ясно, че на мястото на инцидента има липсващи плочки, част от тях са счупени или напукани, а на повечето циментовото покритие е паднало вследствие на амортизация. Експертът е посочил, че е налице неравност (пропадане на основата) на тротоара, а фундаментът на сигналната уредба е на по-високо ниво от това на тротоара. Тези констатации са потвърдени и от снетия снимков материал към м. юли, 2018 г. от информационната система на Google maps и от установеното от вещото лице, че между 2018-2023 г. липсва промяна на тротоарната настилка. В същата посока са и показанията на свидетеля Л., че ремонт на тротоара до деня на неговия разпит не е осъществен. За неоснователно е преценено възражението, че показанията на свидетеля са ценени в нарушение на изискването на непосредственост, тъй като не са събрани по това производство. Посочено е, че същите са дадени по гр. д. № 84/2023 г. на ОС-Кърджали, решението по което е обезсилено от АС-Пловдив, като производството, образувано след връщане на делото за ново разглеждане, представлява продължението на предходното, респ. няма законова пречка събраните по него доказателства да бъдат ползвани при постановяване на новото решение. Прието е, че липсват преки доказателства за механизма на настъпване на злополуката, но установените неизправности на пътя са в състояние обективно да доведат до спъване на пешеходците, като с оглед получените травматични увреждания /фрактури на китката на лявата ръка и в областта на лакътя на дясната, както и наранявания по лицето/, единствената логична причина е инцидентът да е резултат на спъване по неравната повърхност, залитане и падане върху твърдата тротоарна настилка. При тези фактически констатации съдът е посочил, че община Кърджали не е изпълнила законовото си задължение да поддържа в изправност тротоарната настилка. Чрез виновното бездействие на натоварените от нея лица да приведат тротоара в безопасно състояние са настъпили вреди в правната сфера на ищцата. Установено е, че счупванията на лявата лъчева кост в областта на гривнената става, както и на дясната лъчева кост в горния край са причинили трайно /повече от 30 дни/ затруднение в движението на двете ръце. Вещото лице по медицинската експертиза е посочило, че и към момента ищцата не е напълно възстановена. Тя е продължила да изпитва болки в лявата гривнена става и дясната лакътна става, които се засилвали при натоварване на ръцете и при неблагоприятни атмосферни условия, като наред с това са налице и ограничения в движението на ръцете. Разпитаната свидетелка Н. Т. - дъщеря на ищцата, е разказала, че и двете ръце на майка ѝ са били гипсирани, дясната почти цялата, а лявата малко над лакътя. Свидетелствала е, че ищцата е изпитвала силни болки, не е могла да спи, чувствала се е непълноценна, тъй като не е можела да се храни сама, да се грижи за хигиената си и изцяло е разчитала на свидетелката. Ръцете ѝ са били гипсирани два месеца, а след това още два месеца се е наложило да ходи на рехабилитация. През 2020 г. ищцата пак е паднала на този тротоар, като е пострадала само дясната ѝ ръка, която също е била гипсирана над лакътя. Отбелязано е, че показанията на свидетелката са в съответствие с тежестта на получените увреждания, прогнозируемия от вещото лице срок за възстановяване, а търпените от ищцата страдания и неудобства са обичайни при травми от подобен характер. Противоречието на показанията ѝ с дадените по гр. д. №316/2021 г. на РС-Кърджали, по което е разгледан иск за вреди от подобна злополука, станала на 10.09.2021 г., не могат да обосноват недостоверност на изнесената от нея информация, доколкото с оглед принципа на непосредственост, показанията по второто производство не могат да бъдат обсъждани в настоящото. В заключение съдът е посочил, че 15 000 лева е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед тежестта на получените травматични увреждания и интензитета на претърпените страдания, установени от заключението на вещото лице по СМЕ и показанията на нейната дъщеря. В допълнение е отбелязано, че полученото на 15.01.2019 г. счупване на дясната лъчева кост в горния край представлява самостоятелно основание за репариране на причинените вреди, независимо от присъденото обезщетение по гр.д. №316/2021 г., касаещо идентичен инцидент, претърпян на 10.09.2020 г. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите три въпроса от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са неотносими към решаващи правни изводи на въззивния съд, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. По първия въпрос следва да се посочи, че съгласно постановките в т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. В случая съдът е приел, че уврежданията, за които е присъдено обезщетение по гр. д. № 316/2021 г. на РС-Кърджали, се различават от уврежданията, предмет на настоящото дело /два различни деликта/, поради което последните подлежат на доказване и обезщетяване на самостоятелно основание. Вторият въпрос няма претендираното от касатора значение, доколкото дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск – чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответства на дадената такава от първоинстанционния съд. И двете инстанции по съществото на спора са разгледали предпоставките за настъпване на процесния деликт, вкл. виновното неизпълнение на задълженията на община Кърджали по поддръжка и ремонт на тротоарната настилка в участъка, в който ищцата В. Т. е претърпяла падане /резултат на неравности и липса на тротоарни плочки/. Достигайки до идентичен извод за осъществен фактически състав на иска по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част. Третият въпрос също е ирелевантен, тъй като съдът е приел, че съгласно чл.30, ал.4 ЗП поддръжката и ремонта на тротоарната настилка в процесния участък е задължение на община Кърджали, без значение какъв вид ремонт е необходим и на кого конкретно е била възложена тази дейност. Четвъртият и петият въпроси се свеждат до правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при доказано непозволено увреждане на ищеца. Същият обаче не предпоставя допускане на касационно обжалване, доколкото не е решен в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика, вкл. задължителната такава. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да бъдат: характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалия; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В същия смисъл е и константната практика на ВКС, в която се приема, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице, както и че критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитието на обществото. В настоящия случай въззивното решение е съобразено с цитираната по-горе константна съдебна практика. В мотивите са изложени всички факти и обстоятелства, установени с допустими доказателствени средства, въз основа на които е прието, че ищцата е преживяла силен стрес, болки и страдания при настъпване на увреждането, имала е чувство на непълноценност и безпомощност, съобразени са продължителният период на възстановяване, който въпреки проведените рехабилитации не е приключил напълно, пълната невъзможност за самостоятелно обслужване в ежедневието, с оглед гипсовата имобилизация и на двете ръце, довела до промяна в начина и качество на живот. Следва да се посочи, че като ориентир за възприетото в обществото разбиране за справедливост в сходни хипотези, се вземат разрешенията на съдебната практика, но само при аналогични случаи, които разрешения се разглеждат като израз на общоприетата оценка за обезвреда. Касаторът не посочва сходни случаи, в които присъденото от съдилищата обезщетение за неимуществени вреди драстично да се различава от определения от въззивния съд негов размер. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторът община Кърджали следва да заплати в полза на ответника по касация В. З. Т. сторените в настоящото производство разноски от 1278,23 евро - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.