Определение № 2971 от 29.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1915/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Частният жалбоподател „Строй Инвест Билдинг БГ“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Марияна Попова обжалва определение № 337 от 16.06.2026 г. по в.ч.т.д. № 265/2026 г. на Апелативен съд - Варна, II състав, с което е потвърдено разпореждане № 1504 от 27.02.2026 г. по гр.д. № 1874/2025 г. на Окръжен съд – Варна, ГО, XII състав, с което е върната подадената от настоящия жалбоподател срещу определение № 5583 от 11.12.2025 г. по гр.д. № 1874/2025 г. на Окръжен съд – Варна. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че е изпълнил в срок дадените от Окръжен съд – Варна указания във връзка с констатираните по частната жалба нередовности. Счита, че въззивният състав не се е произнесъл по всички наведени в жалбата доводи и съображения и така е нарушил чл.236, ал. 2 от ГПК във вр. с чл.278, ал. 4 от ГПК. Моли да се отмени обжалваното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според частния жалбоподател обжалваното определение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на определението до касационно обжалване: 1.Длъжен ли е въззивният съд да мотивира определението си и да обсъди всички доводи на жалбоподателя и всички относими към спора доказателства? – противоречие с: Определение № 603 от 20.10.2011 г. по гр. д. № 556/2011 г. на ВКС, IV г.о.; постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС; тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС; тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г на ВКС, IV г.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о.; 2.Длъжен ли е съдът да съобрази процесуалните действия на страната, извършени преди постановяване на съдебния акт в съответствие с чл. 235, ал. 3 ГПК? – противоречие с: решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 105 от 20.07.2015 г. по т.д. № 815/2014 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50078 от 14.07.2023 г. по гр.д. № 3262/2022 г. на ВКС, III г.о.; решение № 2 от 09.02.2017 г. по гр.д. № 2947/2016 г. на ВКС, IV г.о.; 3.Към кой момент следва да се преценява отстраняване на нередовността на процесуалното действие на страната? – противоречие с: решение № 60219 от 14.12.2021 г. по гр.д. № 3995/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 52 от 23.04.2019 г. по гр.д. № 2733/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 50216 от 28.10.2022 г. по гр.д. № 573/2022 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50189 от 25.11.2022 г. по гр.д. № 512/2022 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 194 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 877/2023 г. на ВКС, III г.о. По този въпрос се твърди и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по частната касационна жалба „Емадел Груп“ ЕООД, [населено място] оспорва жалбата, като излага съображения за нейната недопустимост и неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че с разпореждане от 24.01.2026 г. окръжният съд е оставил без движение депозираната чрез ССЕВ частна жалба срещу определение № 5583/11.12.2025 г., като на жалбоподателя „Строй Инвест Билдинг“ ЕООД е било указано в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи подписан екземпляр от жалбата, доказателства за внесена държавна такса в размер 7,67 евро по сметка на Апелативен съд - Варна и пълномощно за адв. Марияна Попова, а в случай, че не представи пълномощно - да потвърди извършеното без представителна власт процесуално действие или приподпише жалбата, както и да представи преписи от частната жалба и от подписания екземпляр за връчване. Разпореждането за без движение е било връчено на страната на 05.02.2026 г. В предоставения срок, изтичащ на 12.02.2026 г., страната не е представила доказателства за изпълнение на указанията. На 23.02.2026 г. е постъпила молба от страната, към която е бил приложен подписан екземпляр от частна жалба, адвокатско пълномощно и платежен документ, от който било видно, че плащането на задължението за държавна такса е било извършено на 08.02.2026 г., т.е. в едноседмичния срок, предоставен с разпореждането от 24.01.2026 г. Така въззивният състав е приел, като е споделил и преобладаващата практика на ВКС /определение № 648/07.12.2022 г. по ч.т.д. № 2428/2022 г. на ВКС, I т.о., ТК; определение № 48/05.02.2016 г. по ч.гр.д. № 358/2016 г. на ВКС, III г.о., ГК и др./, че независимо, че страната не е изпълнила задължението си за представяне на документ за внесена държавна такса, предвид носимия характер на задължението, същото се считало за изпълнено с факта на заверяването на сумата по банковата сметка на съда. Значението на представянето на вносния документ било само за проверка и ако съдът, който е върнал жалбата не е могъл да я извърши /тъй като документът не му е бил представен/, то при обжалването на неговия акт, съставът пред който документът е бил представен, следвало да съобрази факта на своевременно изпълнение на задължението. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че страната е внесла дължимата държавна такса в срока по чл. 262, ал.1 от ГПК. Останалите пороци на частната жалба обаче не са били отстранени в изискуемия преклузивен срок. Установено е, че горепосочената частна жалба е била подадена чрез ССЕВ, а текстът й е бил възпроизведен в полето „съдържание“. Електронното писмо било електронен документ за съда, само ако е бил подписан с КЕП по реда на чл. 102ж, ал.2 от ГПК. Изключения от соченото изискване не са били предвидени независимо от системата, чрез която е било подадено писмото. В процесния случай е установено, че същото не е било подписано с КЕП от страна на жалбоподателя и не представлявало електронно изявление до съда по смисъла на ГПК. Към подадената частна жалба липсвало и изискуемото съобразно чл.275, ал.2 вр. чл.261, т.2 от ГПК пълномощно, обективиращо надлежно възникнала представителна в полза на адв. Попова. Констатираните пороци, надлежно съобщени, били отстранени с молба от 23.02.2026 г., т.е. след изтичане на дадения на страната срок. С оглед нормата на чл. 64, ал. 1 от ГПК, е прието, че действията, извършени след изтичане на срока, не са взети предвид от съда. Поради гореизложеното Апелативен съд – Варна е потвърдил разпореждането на Окръжен съд – Варна, в качеството му на въззивен съд. Допускането на касационно обжалване на определенията на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение соченото основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на обжалваното определение. Поставеният от частния жалбоподател първи правен въпрос не обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. Същите касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в определението си всички доводи на жалбоподателя и всички относими към спора доказателства е налице и задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от частния касатор решения, както и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира актовете си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая Апелативният съд подробно е обсъдил доводите и възраженията на страните, правното действие на подадената жалба, нейната редовност, срока за отстраняване на нередовността, извършените действия и техните последици. Липсва основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като даденото разрешение от съда е в съответствие със задължителната и трайна практика на ВКС. Липсва основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на втория формулиран правен въпрос, относно съобразяване на настъпилите в хода на делото факти, от значение за спорното право, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая предмет на произнасянето на съда е отстраняване нередовности на частна жалба в указания от съда срок. Липсва произнасяне в общия исков процес, за да се приложи нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В случая не е налице доказване на факти, с оглед спорното материално право. Предмет на произнасянето на Апелативен съд – Варна е отстраняване нередовности на подадена частна жалба, на основание чл. 278, ал. 4, вр. чл. 262, ал.2, т. 2 от ГПК. В този смисъл, така посоченият правен въпрос не е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е позовал на чл. 64, ал. 1 от ГПК. По отношение на третия формулиран правен въпрос относно момента, към който следва да се преценява отстраняване нередовността на извършено процесуално действие, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. В съдебната практика трайно се приема, че нередовностите на частните жалби следва да се отстранят в дадения от съда срока, като с изключение на задължението за заплащане на държавна такса, останалите действия за отстраняване нередовностите на частната жалба – представяне на пълномощно, подписване на частната жалба, респ. потвърждаване на действия, извършени без представителна власт, е необходимо да бъдат представени в указания от съда срок. Определено е как изтичат сроковете в чл. 63 от ГПК и съответно е предвидено от законодателя и правилото на чл. 64, ал. 1 от ГПК, което е ясно и не се тълкува по различен начин в практиката на ВКС. Сочената от частния жалбоподател практика на ВКС, не може да се свърже с поставения правен въпрос. В случая, касаторът не е обосновал наличие на основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение