Определение № 5079 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез пълномощника срещу определение № 1203 от 16.05.2024г. по описа на Софийски апелативен съд, постановено по в. ч. гр. д. № 1071/2024г., с което е оставена без уважение частна жалба на КОНПИ срещу определение № 900084 от 20.02.2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, постановено по гр.д. № 49/2020г. за изменение на решение № 902315/30.12.2022г. в частта за разноските – за осъждане на Комисията за заплащане на държавна такса в размер на 14 118.65лв. В частната касационна жалба се излага оплакване, че определението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалния закон. Твърди се, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество, поради което същата не следва да заплаща държавна такса по предявените искове. Прави се искане да бъде отменено определението и да бъде постановено друго, с което да бъде уважена подадената частна жалба. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал.3 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. „Може ли КОНПИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса, на основание чл. 84, т.1 ГПК, въпреки разпоредбата на чл. 157, ал.2 ЗОНПИ, предвид че съдебно предявеното от Комисията право има характер на публично държавна вземане ?“ и 2. „Налице ли е отношение на обща към специална норма за чл. 78, ал.6 ГПК и чл. 157, ал.2 ЗОНПИ ?“ Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 84, т. 1 ГПК, обективирана в решение № 215/12.10.2017 г. по г.д. № 432/2017 г. на ІV г.о. и определение № 50263/18.07.2023 г. по гр. д. № 1074/2022 г. на III г.о. Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, взе предвид следното: По предявени от КПКОНПИ /ново наименование КОНПИ/ искове с правно основание чл. 153, ал.1 ЗПКОНПИ ОС-Благоевград е постановил решение № 902315 от 30.12.2022г., с което е отхвърлил предявените искове. По молба с правно основание чл. 248 от ГПК първостепенният съд е постановил определение № 900084 от 20.02.2024г., с което е оставил без уважение искането да измени постановеното решение в частта за разноските, като отмени осъждането на КПКОНПИ /ново наименование КОНПИ/ да заплати по сметка на ОС-Благоевград държавна такса. Комисията е обжалвала определението по чл. 248 ГПК, като състав на Софийски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 159 от ЗПКОНПИ /приложим в ред. от преди изм. в ДВ, бр. 84 от 2023г./ разпоредбите на ГПК се прилагат само за неуредените в раздел IV въпроси. Посочил е, че правилата на чл. 154, ал.3 и чл. 157, ал.2 ЗПКОНПИ съдържат правна уредба относно държавната такса за производството пред съд по иск за отнемане на незаконно придобито имущество. Пояснил е, че при подаване на исковата молба КОНПИ не внася държавна такса – чл. 154, ал.3 ЗПКОНПИ и съдът я присъжда с решението в зависимост от изхода на делото – чл. 157, ал.2 ЗПКОНПИ. В този смисъл е направил извод, че неприложимо по препращане от чл. 159 ЗПКОНПИ е правилото на чл. 84, т.1 ГПК. При така изложените изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос се свежда най-общо до въпроса: дължи ли Комисията държавна такса по иска с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ, по който въпрос е формирана трайна съдебна практика на ВКС, според която Комисията дължи държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В тази практика /определение № 2366 от 3.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на IV г.о., определение № 2810 от 3.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2013 г. на IV г.о., определение № 2833 от 4.10.2023 г. по ч.гр. д. № 3948/2023 г. на III г.о., определение № 50293 от 27.07.2023 г. по ч.гр. д. № 1278/2022 г. на IV г.о и др./ е разяснено, че една от разликите между ЗОПДИППД (отм.) и следващите закони - ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от отменения ЗОПДИППД, а по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.) и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото /чл. 75, ал. 3 вр. чл. 78 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3 вр. чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ/. Прието е, че в ЗПКОНПИ не се съдържат разпоредби за освобождаване от дължимата държавна такса на някоя от страните в производството, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора, както и че Комисията не е освободена от заплащане на такса на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а Комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на последното статут на публична държавна собственост, като в тази връзка е съобразено приетото в решение № 3/8.07.2008 г. по конст.дело № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от държавни такси на основание чл. 84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В конкретния случай обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че посочената в изложението практика на САС, СОС СГС и ОС-Велико Търново не представлява практика по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Определението по ч.гр. д. № 318/2012 г. на ВКС е постановено по реда на първия конфискационен закон от 2005г. /Закон за отнемане в полза на Държавата на имущество, придобито от престъпна дейност/, в който липсва подобна правна уредба. Вторият формулиран въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. В заключение: касаторът-ищец КПКОНПИ (сега КОНПИ) дължи, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), заплащане на държавните такси по делото, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК, нито допълнителния критерий. При този изход на делото и на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ Комисията следва да внесе държавната такса по т. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,