Определение № 259 от 22.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 579/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Р. Е. против въззивно решение № 170 от 22.11.2023 г. по гр.д.№ 225/2023 г. на Окръжен съд-Кърджали, с което е отменено Решение № 263/25.06.2023 г., постановено по гр. д. № 1477/2022 г. по описа на Кърджалийския районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от кастора положителен установителен иск за собственост: да се признае за уставновено по отношение на ответника против С. И. Х., с ЕГН [ЕГН], че ищецът е собственик на основание давностно владение на ПИ. № ***, с идентификатор ***по КК на [населено място], общ. Ч., с площ 460 кв.м., ведно с построената в него едноетажна паянтова стопанска сграда с идентификатор ***, със застроена площ 21 кв. м. при граници: североизток - поземлен имот с пл. сн. № ***; югоизток - поземлен имот с пл. сн. № ***; югозапад - общински терен; северозапад – дере, и да бъде отменен нот. акт за собственост по давностно владение № 132/24.04.2018г., том 2, peг. № 12382, дело № 312/2028 г. на нотариус К. Д., с рег. № 020 на НК, с район на действие PC – Кърджали. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на възивното решение поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивна давност и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236 ал.2, чл. 172 и чл. 271, ал.1 ГПК при обсъждане на свидетелските показания. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса: 1.Когато приеме заинтересованост на някой от разпитаните по делото свидетели, следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението, да обсъди показанията на този свидетел и да обоснове защо не им дава вяра? 2.Следва ли при произнасяне с решение съдът да извърши преценка на всички наведени от страните твърдения, правни доводи и представени доказателства, да ги обсъди и да посочи кои от тях приема и цени и защо?. Посочени са решения, на които касатора счита, че въззивното решение противоречи. Ответникът по касация С. И. Х. оспорва касационната жалба и моли да не се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено с изискванията на съдебната практика относно обсъждане на доказателствата и конкретно на свидетелските показания. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищецът, сега касатор, твърди, че е придобил по давност ПИ. № ***, с идентификатор ***по КК на [населено място], общ. Ч., с площ 460 кв.м., ведно с построената в него едноетажна паянтова стопанска сграда с идентификатор ***, със застроена площ 21 кв. м., който започнал да владее от 1964 г. Той е признат за собственик с н.а № 195/03.10.2006 г., том. VI/2006 г. на съседния от запад през път имот с идентификатор ***с площ 850 кв.м., ведно с построените в него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ 62 кв.м. и паянтова стопанска сграда с идентификатор ***със застроена площ 40 кв.м. Ответникът е признат за собственик на съседния на процесния имот от югозапад - ПИ с идентификатор ***с площ 1200 кв.м., ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 100 кв.м. с идентификатор ***. С нот. акт № 132 г., том 2/2018 г. от 24.04.2018 на нотариус К. Д. ответникът С. И. Х. е признат за собственик на процесния имот. Според показанията на св. Н. Е., който живял в друго село в началото на периода, този имот се стопанисвал от ищеца Р., който правел халва в постройката и посадил дръвчетата в имота и обработвал почвата, друг човек в този имот не е влизал. С. Х. /С. Х./ живеел в къщата в съседния имот на този, в който Р. правел халва. В процесния имот, С. не влизал. Когато заминал за Турция продал къщата на С., който преди това живеел в друго село. Р., след като се върнал от казармата, живеел в друго село, а след това бил готвач в Кърджали, но си идвал редовно в събота и недела. Св.Ш. Е. допълва, че след оградата между имотите на С. и Р. има дръвчета, минава дере оттам, а след дръвчетата има сграда. След дерето е къща на два етажа на Р.. Между дерето и оградата на С. има половин декар, където има дръвчета и барака, която Р. направил и където той правел халвата. С. заживял в къщата, където сега живее, през 1991-1992г., не знам точно, но той не влизал в имота между оградата и дерето. Този имот бил на Р. и към С. има ограда с мрежа. Според св.А. К., съседка, от границата между С. и Р. навътре в имота на Р. има река и барака, в която бащата на Р., а след това и той правили халва. След реката нагоре има половин декар на Р., след това е имота на С.. Оттатък реката Р. имал пак имот, в него имало дръвчета и барака. Оградата между С. и Р., откакто се помни, не е местена. С. дошъл в къщата, която била на вуйчо му през 1989г., когато той заминал за Турция. Цялото село знаело, че имота от половин декар е на Р., той берял плодовете от дръвчетата, а когато разрешавал, и комшиите берели плодове. След този имот започвал имота на С.. Въз основа на тези показания на свидетелите, доведени от ищците, РС е приел, че ищецът владее процесния имот от 1963 г. със съзнанието, че е негов, което знаели всички в селото, а това, че процесния имот е записан в разписния лист на чичото на ответника С. Х. не създава права, то е създадено без посочено основание за това. Първоинстанционният съд е приел, че владението на ищеца не е прекъсвано по смисъла на чл.81 от ЗС и по арг. от чл.83 от ЗС, защото никой не е пречил на ищеца да ползва имота, че владението му е било спокойно и явно, защото не е установено и поддържано с насилие и по скрит начин, че е несъмнено, защото се установява, че фактическата власт се упражнява с намерение за своене. Относно субективният елемент, съдът се е позовал на законовата презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като не се отнася за отношения между съсобственици и не е проведено насрещно доказване в обратна насока. Въззивната инстанция, позовавайки се на ТР № 3/29.11.2012г. по тълк.д. №3/2012 г. на ОСГК на ВКС е приела, че констативният нот. акт, издаден през 2018 г., с който ответникът е признат за собственик на основание придобивна давност, доказва правото му на собственост, т.е. легитимира го като собственик, а ищецът, които претендират права върху същия имот и оспорват изводите на нотариуса, е в тяхна тежест да ги оборят. Затова е прието от въззивния съд, че неправилно РС е приложил презумпцията на чл. 69 ЗС. Въззивният съд е обсъдил представените писмени доказатества, че след смъртта на С. Х. съпругата му, упълномощена от трите им деца, е продала неформално имота на ответника С. И. Х., като го е снабдила с пълномощно да се разпорежда с имота, включително и в своя полза и изявление, че наследниците са получили цената за имота. До 1994 г. ответникът е държал имота за чичо си, а след 1994 г. той установил владение за себе си.Този извод съдът е формирал въз основа на представените пълномощни, нотариално заверени в Република Турция, с които С. Х. е упълномощен да продаде, включително и с право да се разпореди в своя полза с имота, записан на името на С. Х. – както съседния застроен имот, така и процесния. Въззивният съд е приел, че показанията на свидетелите А. К., Ш. Е. и Н. Е. не доказват твърденията на ищеца за упражнявано владение в периода 1964-1974 г., тъй като ищецът е живял първоначално в К., където е роден, а след това в Кърджали. Мотивирал се е с това, че св. Ш. Е. има спомени от населеното място, където се намира имота едва от 1978 г., св. Н. Е. е братовчед на ищеца, а св.Р. Ю. е сестра на ответника и двамата са заинтересовани от изхода на спора. Въззивният съд се е позовал на показанията на св. А. К., без родство със страните, която обяснява точно местонахождението на процесния имот и къде се намира границата между имотите на страните и на св. М. М., също без родство със страните, според които С. Х. имал къща с голям двор, в който имало и малко дере, като този имот бил ограден само откъм пътя и този имот след заминаването на Х. за Р.Турция, ответникът купил и сега живеел там и се грижел за двора. Съдът е възприел тези показания, защото кореспондират на писмените доказателства – по плана от 1987 г. процесния имот и съседния имот с къщата са записани на С. Х., а записването е променено въз основа на нот. акт от 2018 г. При издаването на този нот. акт също е издаден официален документ, установяват записването на имота на името на С. Х. и по плана от 1993 г. Тези официални удостоверявания не са опровергани от ищеца, включително и от изявлението на един от наследниците на С. Х. в нотариално заверена декларация с рег.№ 10171/ 2016 г. С тези мотиви е прието, че констатаците на нотариуса в нот. акт от 2018 г. не са опровергани от ищеца, поради което предявеният от него иск е приет за неоснователен и затова решението на РС, с което е уважен е отменено, и по същество иска е отхвърлен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Доколкото и двата въпроса се отнасят до анализа на свидетелските показания и на преценката им във връзка с останалите доказателства, както и за обсъждане на доводите и възраженията на страните, те са включени в предмета на спора. По първият въпрос съдът не констатира противоречие със съдебната практика, цитирана от касатора. Според Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о. заинтересовани свидетели са тези, които имат облага от решаване на делото в полза на посочилата ги страна, като облагата следва да е непосредствена, като само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на показанията им. В случая обаче съдът не е възприел показанията на свидетелите на ищеца не само защото са роднини, но и защото показанията на свидетелите, доведени от ответника кореспондират на писмените доказателства – записването в разписната книга към кадастралният план, който отразява фактическото положение, съгласно Закона за единия кадастър на Народна република България. Затова въззивното решение не е постановено в противоречие и с Решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. Съдът е изложил, видно от мотивите на въззивното решение, защо не възприема свидетелските показания на доведените от ищеца свидетели, позовал се е на свидетели без родствена връзка, поради което решението не е постановено в противоречие с Решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о. и Решение № 194 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г., II г. о. По вторият въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 422 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 805/2009 г., I г. о. и Решение № 173 от 3.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1689/2015 г., II т. о. Видно от изложеното по-горе за съдържанието на мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения относно това какъв е предметът на спора, обсъдил е събраните гласни доказателства във връзка с писмените доказателства, приети по делото, посочил е кои относими към спора факти приема за установени и правните изводи, формирани въз основа на тях. Следователно не е налице противоречие с цитираните решения, т.е. и по втория въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация С. И. Х. следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1200 лв., за които е отразено, че са платени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение