Определение № 1379 от 18.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1364/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от страни в производството срещу въззивно решение № 239 от 09.12.2024 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по в.гр.д. № 226 по описа на съда за 2024 г. Ищцата П. С. К., ЕГН: [ЕГН] обжалва въззивното решение в частта му, с която след отмяна на постановеното от Окръжен съд – Сливен първоинстанционно решение № 43 от 09.02.2024 г. по гр.д. № 346 по описа на съда за 2021 г., в неговата част, с която е осъдено „Дженерали застраховане“ АД да й заплати сумата 80 000 лв. - обезщетение за претърпените душевни болки и страдания от смъртта на нейния брат Т. С. Т., настъпила при ПТП на 02.12.2020 г. ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяване с извънсъдебна претенция - 11.12.2020 г. до окончателното изплащане, както и законната лихва върху главницата, считано от 01.01.2021 г. до окончателното изплащане, по същество същият иск е отхвърлен за сумата от 50000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В частта му, с която искът на К. е отхвърлен за сумата над 50000 лв. до 80000 лв. по главницата, със съответните лихви върху същата сума, въззивното решение, като необжалвано по касационен ред, е влязло в сила. Като необжалвано е влязло в сила и отхвърлителното първоинстанционно решение по този иск за разликата над 80000 лв. до общо предявения размер от 100000 лв. по главницата, със законните последици. Ответникът „Дженерали застраховане“ АД обжалва същото въззивно решение в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на родителите на загиналия при същото ПТП Т. Т. – С. Т. Т. и Р. И. Т. сумите от по 80 000 лв. на всеки от тях – обезщетение за претърпените душевни болки страдания вследствие смъртта на техния син, настъпила при ПТП на 02.12.2020 г. /освен доброволно, извънсъдебно заплатените им от застрахователя обезщетения в размери от по 120000 лв. по главниците/, ведно със законната лихва, съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ, считано от датата на уведомяване с извънсъдебна претенция 11.12.2020 г. до окончателното изплащане, законната лихва върху главницата, считано от датата на която изтичат 15 работни дни, съгласно чл. 497, ал. 1, т. 1 от КЗ - 01.01.2021 г. до окончателното изплащане, както и е осъден застрахователят – ответник да им заплати и законната лихва върху вече изплатените главници в размер на по 120 000 лева за всеки, представляваща сумата в размер на по 11 134.22 лева за всеки, дължаща се на основание чл. 429, ал. 3 от КЗ за периода от 11.12.2020 г. до датата на изплащане - 09.11.2021 г., и на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 от КЗ на всеки от тях, законната лихва в размер на по 11 402.28 лева, считано от 01.01.2021 г. - денят следващ изтичането на 15 работни дни от уведомяване на ответника до окончателното погасяване на вземането - 09.11.2021 г. С решение № 55 от 18.03.2025 г. по в.гр.д. № 226/2024 г. на Бургаски апелативен съд е оставена без уважение молба по чл. 250 ГПК на „Дженерали застраховане“ АД за допълване на въззивното решение № 239 от 09.12.2024 г. с произнасяне по въззивната жалба на дружеството в частта относно акцесорните искове за лихва и възраженията на молителя относно тях, като срещу това допълнително решение касационна жалба не е подадена. По жалбата на ищцата П. С. К.: В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се подробни съображения относно размера на застрахователното обезщетение, претендирано от касатора. Като неправилни се оспорват изводите на въззивния съд във връзка с преценката му по чл. 52 ЗЗД относно липсата на дълбока и трайна емоционална връзка между сестрата и починалия й брат, която според касатора е изключителна и извън обичайната за този вид родствени отношения. Твърди се, че в резултат на неговата смърт при сестра му - настоящ касатор, са настъпили болки и страдания, сериозни и изключителни по интензитет и продължителност. Според касатора въззивният съд не е обсъдил и не е анализирал обстоятелството, че починалият е бил единствен брат, поради което твърдяните болки и страдания от смъртта му няма да намалеят в бъдеще. Според изложеното и двете съдебни инстанции са пренебрегнали доказателствата по делото относно факта, че починалият е бил основният източник на финансови доходи за близките си, както и опора на семейството. Обобщава се, че апелативният съд е извършил нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, с оглед критериите по ППВС № 4/1968 г., необсъждайки всички представени му обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Прави се възражение относно несъобразяване на обезщетението от страна на съда с нарастващия инфлационен процент. Твърдят се нарушения на процесуалния закон от двете съдебни инстанции поради неуважаване от тяхна страна на направеното искане за допускане на допълнителна съдебно-психологична експертиза, която да отговори на въпроса за психологичното и емоционално състояние на тримата ищци по делото към 2023 г. във връзка със смъртта на Т. Т.. Сочи се, че в тази връзка въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, според която той е длъжен да допусне доказателствата, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или с насрещната въззивна жалба страната е поискала събирането им. Според изложеното допълнителна съдебно-психологична експертиза би доказала особено силната емоционална връзка, различна от обичайната за брат и сестра, между П. К. и починалия й брат. Излагат се твърдения, че това възпрепятства възможността да се докаже иска по чл. 432, ал. 1 КЗ на П. К. като основателен. В тази връзка се сочи, че в случая е наложително извършването на нови съдопроизводствени действия по делото, което налага връщането му за ново разглеждане от друг въззивен състав. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен предявеният от П. С. К. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ в размер на сумата от 50 000 лв., ведно със законната лихва, съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ, считано от датата на уведомяване с извънсъдебна претенция - 11.12.2020 г. до окончателното изплащане със съответните последици по отношение на разноските. В условията на евентуалност се моли делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с оглед извършване на нови съдопроизводствени действия. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по ал. 2 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са съществени за изхода по конкретното дело и са обосновали решаващите изводи на съда, като попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ „Между брат и сестра, които са израснали без фигурата на баща в семейството и до последно са живели заедно, може ли да възникне такава трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която да търпят морални болки и страдания, равняващи се такива между баща и дъщеря, които в достатъчна степен да дават основание да се счете, че сестрата е материално легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и съответно - следва ли да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер, равняващ се на такъв както при връзка родител - дете съобразно чл. 52 ЗЗД вр. ППВС №4/68 г. на ВКС?“ По въпроса се твърди противоречие с ТР № 1/2026 г. на ОСНГТК на ВКС. 2/ „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?“ Сочи се противоречие с определение № 2751/05.06.2024 г. по гр.д. № 3793/2023 г. на ВКС, 3 ГО, решение № 205/2010 г. по т.д №218/2010 г. I т.о. ТК, решение №178/2012 г. по т.д. № 458/2012, II т.о., ТК, решение по т.д. № 3586/2015 г. на II т.о., решение по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о, решение по т.д. № 2056/2015 г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 902/2023 г. на III г.о. на ВКС, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, II т.о., ВКС, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 3.02.2017 г. на ВКС по т.д. № 2908/2015 г., I т.о., ТК. 3/ „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?“ 4/ „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?“ Твърди се противоречие с решение № 1 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г.о., решение № 196 от 12.07.2011 по гр.д. № 1724/2009 г., ВКС, IV г.о., решение № 526 от 3.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010 г., ВКС, IV г.о., решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г., Трето г.о., решение № 390 от 8.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г., IV г.о., решение № 9/7.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г., I т.о., решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г., III г.о., решение № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г., III г.о. 5/ „Допустимо ли е изслушване на допълнителна съдебна психологична експертиза, ако въззивният съд е отказал да го допусне при условията на чл. 159, ал.2 ГПК, а впоследствие е счел събраните писмени и гласни доказателства за недостатъчни за установяване на твърденията на страната?“ Касаторът счита, че по смисъла на т. от ТР 1/2009г. от 19.02.2010 г. по описа на ОСГТК този въпрос обхваща едновременно и двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - точното приложение на закона и развитие на правото, поради което формира едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Сочи се, че по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК този въпрос допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип. Тази обща характеристика на хипотезите по разпоредбата определя обособяването им в общо основание за допускане на касационно обжалване поради следни съображения: Процесуалноправният въпрос за допустимостта на тези доказателства е разрешен от въззивния съд неправилно, в противоречие със задължителната съдебна практика. В случая няма забрана за събиране на писмени и гласни доказателства пред въззивния съд, тъй като не се касае за пропуск на страната да бъдат поискани своевременно (чл. 266, ал. 1 ГПК), а за пропуск на съда от първа инстанция да допусне тази СПсЕ (чл. 266, ал. 3 ГПК). Излага се, че АС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК - и решението му следва да бъде отменено. Според касатора спорът не може да бъде решен по същество от касационната инстанция, тъй като се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия (изслушване на КСПсПсЕ), поради което след отмяна на въззивното решение делото следва да бъде върнато за разглеждането му от друг състав на въззивния съд. /Сочи се противоречие с решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г., IV г.о. на ВКС, както и решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 652/2011 г., II г.о. на ВКС/. По формулираните въпроси се поддържа и евентуална неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, като се заявява, че въззивното решение е и очевидно неправилно по изложените съображения в жалбата на касаторите, и с оглед цитирана съдебна практика по сходни казуси. Ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД в депозиран писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за процесуално представителство в настоящата съдебна инстанция, прави и възражение за прекомерност на претендирания от касатора размер на адвокатското възнаграждение. По жалбата на „Дженерали застраховане“ АД: Излагат се оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изтъкват се подробни съображения за неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД с оглед силно завишения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на родителите на починалия. Допълва се, че в случая не е установена някаква изключителност в конкретните обстоятелства, която да обуслови толкова прекомерно високи по размер обезщетения за неимуществени вреди, приети от апелативния съд. Размерът на присъдените обезщетения на родителите на починалия се оспорва и с оглед икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на процесното ПТП с твърдения, че въззивният съд не е съобразил социално-икономическата обстановка в страната. Правят се възражения относно размера на акцесорните претенции на ищците за лихви. Твърди се, че апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени мораторни и законни лихви, без да разгледа направените пред него оплаквания и да изложи свои мотиви за уважаването им. Твърди се, че неправилно с първоинстанционното решение, потвърдено в тази своя част от апелативния съд, за всяка една от главниците /включително и върху доброволно платените суми/ са присъдени по две законни лихви за един и същ припокриващ се период за забава, а именно: законна лихва по чл. 429, ал. 3 КЗ, начислена върху главницата /вкл. и доброволно изплатените суми/, считано от 11.12.2020 г. до окончателното й изплащане и законна лихва по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ, начислена върху главницата /вкл. и доброволно изплатените суми/, считано от 01.01.2021 г. до окончателното й изплащане. В тази връзка се оспорва това „двойно“ присъждане на лихви, като се твърди противоречие на въззивното решение в тази му част с решение № 451/08.07.2024 г. по гр.д. № 2027/2023 г. на ВКС, 3 ГО, както и с решение № 72/29.06.2022 г. по т.д. № 1191/2021 г. на ВКС, I ТО, решение № 50106/03.11.2022 г. по т.д. № 1865/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50001 от 03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о. Излагат се подробни съображения, според които увредените лица и бъдещи ищци до 30.08.2021 г. не са оказали съдействие, необходимо за доброволно изпълнение на задължението на застрахователя да изплати застрахователното обезщетение, с което са поставили застрахователя в невъзможност да погаси доброволно задължението си. С оглед на това се изтъква, че ищците следва да понесат всички последици от неизпълнението си, в т.ч. всички начислени лихви за забава до тази дата, съгласно чл. 95 и сл. от ЗЗД. Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение в осъдителната му част и постановяване на друго решение по съществото на спора в тази му част, с което да се отхвърлят предявените срещу дружеството искове. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са съществени за изхода по конкретното дело и са обосновали решаващите изводи на съда, като попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ „Кои обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди /чл. 52 ЗЗД/?“ 2/ „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?“ 3/ „Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като, без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви, определи обезщетение, което значително надхвърля определените по сходни случаи?“ 4/ „Длъжен ли е съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, да се съобрази с общественото разбиране за справедливост за конкретния времеви период? Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“ 5/ „Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?“ По въпроси от едно до пет се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г. при разрешаване на по-общия материалноправен въпрос за приложението на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение. 6/ „Дължи ли застрахователят едновременно две лихви, начислени върху едно задължение за обезщетение за вреди от едно събитие за един и същ /припокриващ се/ период - а именно лихвите по чл. 429, ал. 3 и чл. 497 КЗ или в цитираните разпоредби става въпрос за една и съща лихва?“ 7/ „Може ли да се присъждат в тежест на застраховател две лихви едновременно върху едно и също вземане за един и същ /съвпадащ/ период?“ С оглед въпроси № 6 и № 7 се твърди противоречие със следните съдебни актове: решение № 451/08.07.2024 г. по гр.д. № 2027/2023 г. та ВКС, 3 ГО, решение № 72/29.06.2022 г. по т.д. № 1191/2021 г. на ВКС, I ТО, решение № 50106/03.11.2022 г. по т.д. № 1865/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50001 от 03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о. 8/ „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните или същият може да почива само на предположения и общи житейски възгледи?“ По въпрос № 8 се сочи противоречие с решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, II ТО за 2013 г., решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, както и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответниците по тази жалба С. Т. Т. и Р. И. Т. в писмен отговор, чрез процесуалния им представител оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски за настоящото производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Бургаски апелативен съд е определил като спорен пред въззивната инстанция въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да бъде определено за всеки от ищците. Въззивният съд е приел като значими за съвкупната преценка на обема на вредните последици следните факти и обстоятелства, установени по делото: пострадалият е загинал на 35 годишна възраст, внезапно и трагично; първите двама ищци, като негови родители, са били съсипани от загубата на своя син. Съдът е посочил и следното: обичта, доверието и съзнанието за неговата опора са причина за силна душевна болка, мъчително преживяване на събитието и бавно и трудно осъзнаване на случилото се; несъмнено загубата на дете, особено във възрастта на неговата младост, се определя като изключително тежко и негативно от емоционална гледна точка събитие, съпроводено със значителни страдания, често съпътствани с влошаване на здравето от внезапния и силен стрес. Съдът не е споделил възражението, че след като пострадалият е създал свое семейство и е живял и работил в друго населено място, това следва да се отрази при редуциране на размера на обезщетението. В тази връзка е подчертано, че в отношенията между родители и деца тези обстоятелства не се отразяват непременно като охлаждане на отношенията, като близостта, привързаността и общите преживявания в семейството в съвременния свят не се определят единствено от съвместното живеене. Съдът е приел за доказани по делото особено близките отношения на ищците с техния син - чести негови посещения в дома им, постоянни грижи, внимание от негова страна, помощ при снабдяване с лекарства и други необходими неща. С оглед заключението на съдебно-психологическата експертиза е приел за установено, че в конкретния случай е налице трайно и тежко увреждане на психиката на двамата родители вследствие на ненавременната и трагична загуба на първородния им син. Що се отнася до исковата претенция на ищцата П. К., въззивният съд е посочил, че споделя частично възраженията във въззивната жалба на ответника относно фактическите положения. Според съда несъмнено следва да се приеме за установена близостта и привързаността на сестрата и нейния починал брат. Приети са за доказани по делото както личната привързаност, така и взаимната помощ и съпричастност между тях при различните житейски събития в живота им. Въззивният състав обаче е изтъкнал, че следва да бъде отчетено и обстоятелството, че ищцата в своето социално и икономическо положение е била самостоятелна и не е зависела от подкрепата на своя брат, като тя е създала свое семейство, за което е полагала самостоятелни грижи. При така изясненото от фактическа страна, от правна страна е изложено, че при определяне на обезщетението на двамата родители, въззивният съд на основание чл. 52 ЗЗД, въз основа на установената по-горе съвкупност от обстоятелства, при които е възникнало увреждането, съобразявайки трайните последици върху психиката им, нанесени от внезапната загуба на сина им, счита, че за справедливо обезщетение на понесените неимуществени вреди е достатъчна сумата от по 200 000 лв. Съдът е допълнил, че обезщетение в такъв размер е съобразено с неотминаващата скръб и силни негативни емоции, които съпътстват живота им след внезапната загуба. Отчетено е, че в хода на съдебното производство е заплатена на двамата родители сумата от по 120 000 лв., което следва да бъде съобразено като частично заплащане на обезщетение и да бъде присъдена разликата от по 80 000 лв. до пълния определен размер от 200 000 лв. По отношение на иска за обезщетение на П. К. въззивният съд е приложил възприетото от ВКС разяснение в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът е пояснил, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди, като са дадени разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Изтъкнато е, че когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Съдът е допълнил, че в тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия. При съобразяване с така определените постановки въззивният съд е счел иска на К. за неоснователен, като го е отхвърлил изцяло. Съдът се е мотивирал с факта, че по делото, при условията на проведеното доказване не се установява ищцата да е изпаднала в душевно състояние, което да се различава от общоприетото за подобна трагична ситуация емоционално състояние на скръб и тъга. Според съда отсъствието на изключителност на житейската ситуация не позволява да бъде призната активна материалноправна легитимация на ищцата за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до частично различаващи се изводи с изложените в обжалваното решение и в тази част е отменил първоинстанционното решение, отхвърляйки иска на П. К.. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено. В решение № 55 от 18.03.2025 г. по в.гр.д. № 226/2024 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без уважение молба по чл. 250 ГПК на „Дженерали застраховане“ АД за допълване на въззивното решение № 239 от 09.12.2024 г. с произнасяне по въззивната жалба на дружеството в частта относно акцесорните искове за лихва и възраженията на молителя относно тях, въззивният състав е приел, че същата молба би била основателна само при липса на произнасяне от страна на въззивния съд. В случая обаче според въззивния състав диспозитивът на решението, така както е формулиран, разпростира своето действие върху целия предмет на делото пред въззивната инстанция. В така общо потвърдената от въззивния съд част от първоинстанционното решение, по отношение на лихвите върху присъдените обезщетения – предмет на касационната жалба на ответника, първоинстанционният съд е приел, че върху определените размери на обезщетения /допълнително присъдените по 80000 лв. на всеки от родителите, освен извънсъдебно изплатените им от застрахователя по 120000 лв. на всеки/, следва да бъде присъдена и законната лихва, съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ, считано от датата на уведомяване с извънсъдебна претенция - 11.12.2020 г. до окончателното изплащане, както и законната лихва върху главницата, считано от датата, на която изтичат 15 работни дни, съгласно чл. 497, ал. 1, т. 1 от КЗ – т.е. от дата 01.01.2021 г. до окончателното изплащане. Посочено е, че основателна се явява и претенцията на ищците – родители за присъждане на законната лихва върху вече изплатените главници в размер на по 120 000 лева за всеки един от тях в размер на 11 134.22 лева за всеки, дължима на основание чл. 429, ал. 3 от КЗ за периода от 11.12.2020 г. до датата на изплащане - 09.11.2021 г., както и че на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 от КЗ, е дължима и претендираната лихва в размер на по 11 402.28 лева за всеки от родителите, считано от 01.01.2021 г. - денят следващ изтичането на 15 работни дни от уведомяване на ответника до окончателното погасяване на вземането - 09.11.2021 г. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато по жалбата на ищцата К. и по жалбата на застрахователя – ответник в частта й срещу въззивното решение в неговата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждането на останалите двама ищци обезщетения в съответните им части по главниците, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. По допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от ищцата К. част: Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът се позовава на оплакванията в касационната си жалба, които обаче са изцяло относими към неправилността на обжалваното решение, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК с описаните й белези, и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че при прочит на въззивното решение, като диспозитив и мотиви, същото не разкрива белези на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне на това основание. Първият въпрос, поставен от този касатор е правен и годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е осъществен допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираната практика на ВКС. Видно от мотивите на въззивния съд и противно на предпоставяното от въпроса, съдът, въз основа на конкретно приетите за установени обстоятелства по делото, е стигнал до крайния си, обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция извод - че между ищцата и починалия й брат отношенията не са такива, че да обосновават материалноправната й легитимация да претендира процесното обезщетение, като при това съдът е приложил именно заложените в цитираната практика на ВКС, включително задължителната, критерии, подлежащи на преценка. Т.е. съдът не е отговорил отрицателно на въпроса, а е приел, че в случая по делото не са осъществени предпоставките, сочещи на основателност на иска на К., при конкретно приетите по делото за установени обстоятелства. Останалите въпроси на този касатор – ищцата К., не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Тези от втори до четвърти не са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция – същите са относими към размера на евентуалното, дължащо се на К. обезщетение за неимуществени вреди, и установените в практиката принципи и критерии за определянето на справедливия му размер, докато въззивният съд въобще е отрекъл дължимостта на такова. Петият въпрос, доколкото отговорът му зависи от конкретните, приети от съда за установени обстоятелства по делото, е относим не към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а към правилността на същото, преценката досежно която правилност е извън възможния предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Същият е и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, видни от мотивите към решението му, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, а и отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от мотивите на въззивния съд към решението му, решаващият за изхода на делото в тази му част извод на съда е основан не само на това, че при условията на проведеното доказване не се установява ищцата да е изпаднала в душевно състояние, което да се различава от общоприетото за подобна трагична ситуация емоционално състояние на скръб и тъга, но и на отсъствието в конкретния случай, и съобразно установените обстоятелства по делото, на изключителност на житейската ситуация на ищцата и загиналия й брат, което според съда не позволява да бъде призната активна материалноправна легитимация на ищцата за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му. По изложените съображения въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В допълнение, по отношение на същия въпрос не са налице и претендираните допълнителни критерии за селектиране на жалбата. Този по т. 3 от чл. 280, ал. 1 на ГПК не е обоснован с конкретни твърдения в задължителните за съдилищата насоки, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а в изложението на касатора само е пресъздадено част от съдържанието на същата. Критерият по т. 1 от същия законов текст също не е налице, доколкото въззивното решение не разкрива противоречие с цитираната практика на ВКС. Разрешенията в първото, цитирано решение на ВКС, са неотносими към действителните изводи на въззивния съд в настоящото производство, доколкото, видно от мотивите му, съдът не е счел събраните писмени и гласни доказателства за недостатъчни за установяване на твърденията на страната, като единствено или главно основание за отхвърляне на иска й, а изводите на съда, обусловили изхода на делото в тази му част, са базирани на извършената от съда комплексна преценка досежно конкретните обстоятелства по делото и установяващите ги доказателства. При второто от двете решения на ВКС, касационно обжалване е допуснато по въпроса как следва да процедира съдът, когато изисканите от трето лице документи, постъпят в периода след постановяване на първоинстанционното решение и преди разглеждане на делото от въззивната инстанция, разрешенията по който нямат връзка с тук поставения от касаторите въпрос. По жалбата на ответника в частта й срещу въззивното решение в неговата част по главниците: Първите пет въпроса, поставени от този касатор, са правни и отговорите им са обуславящи за изхода на правен спор с предмет, като процесния, поради което и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС. Видно от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част и обективирани в мотивите към решението му, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, дейността на съда по определянето на справедливия размер на процесните обезщетения за неимуществени вреди, е осъществена не в противоречие, а в съответствие както с цитираната от касатора, така и със служебно известната на касационния състав, практика на върховната съдебна инстанция по поставените от касатора въпроси. Осмият въпрос е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Касационно обжалване в случая следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по жалбата на ответника – застраховател в частта й срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното такова в неговите части за осъждането на застрахователя да заплати законна лихва върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди, по поставените от касатора шести и седми въпроси, отговорите на които са обусловили изхода на делото в частта му по присъдените лихви върху процесните обезщетения - за проверка на съответствието на въззивното решение в тази му част, с цитираната от касатора към тези въпроси практика на ВКС, както и със служебно известна на касационния състав такава. С оглед недопускането на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на ищцата К., на същата не се дължат разноски в производството, а на ответника по жалбата следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита срещу същата жалба, което касационният състав, съобразно правната и фактическа сложност на делото в тази му част, и начинът му на протичане в касационната инстанция – с депозирането на отговор на жалбата, в закрито заседание и без защита в открито такова, определя в размер на 100 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение