Определение № 345 от 19.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1267/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура [населено място] и по касационна жалба на И. З. И. против въззивно решение № 257 от 14.06.2012г. по гр. дело № 579/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 370 от 06.03.2012г. по гр. дело № 2863/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. З. И. сумата 15000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан, а наказателното производство е било прекратено частично по отношение на останалите две обвиненията, ведно със законна лихва считано от датата на подаване на исковата молба 13.10.2011г. до окончателното изплащане на задължението и иска до предявения размер 50 000 лв. е отхвърлен. Апелативна прокуратура [населено място] обжалва решението в частта, с която иска е уважен. В изложение за допускане на касационно обжалване поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС - П. № 4/68г.; ТР № 3/2004г. ОСГК ВКС и ТР № 1/04.01.2001г. ОСГК ВКС е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД - приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И. З. И. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен иска до предявения размер. В изложение за допускане на касационно обжалване поддържа, че в противоречие със съдебната практика на ВКС, съдът е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД като неоправдано е занижил размера на обезщетението за неимуществени вреди. Жалбоподателят не се е позовал на конкретна хипотеза от приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и двете страни поставят материалноправния въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поставеният правен въпрос с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС в т. 11 е прието, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите съдът посочва конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, чрез което придобива съдържание съобразено с фактите. Когато съдът е съобразил всички доказателства относими към реално претърпените от увреденото лице болки и страдания, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в съответствие с принципа за справедливост. С обжалваното решение съдът е съобразил всички преки и непосредствени последици от увреждането. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди покрива само тези болки и страдания, които са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъплението и пряко са произтекли от незаконните актове на правозащитните органи. В този смисъл решението е съобразено й със задължителната съдебна практика установена с Тълкувателно решение № 3/22.04.2004г. по т. д. № 3/2004т. ОСГК ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Размерът е определен при точно прилагане на материалния закон и на установените по делото факти към материалния закон. Съдът е съобразил броя и тежестта на деянията по повдигнатите обвинения, обстоятелството че наказателното производство е било прекратено по отношение на две от обвиненията, а по третото е постановена оправдателна присъда, продължителността на наказателното преследване продължило година и девет месеца, наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” за 72 часа, негативните преживявания на ищеца засегнали пряко бита, емоционалния и професионалния му живот - ищецът останал без работа и бил затруднен да посреща нуждите на семейството си, имал амбиции да се развива професионално, но с повдигнатите обвинения те останали нереализирани, изпитвал срам и неудобство пред близки, приятели, колеги от обвиненията, особено от това в блудство, производството по което било прекратено, изпаднал в депресия, бил накърнен авторитета и злепоставено името му в обществото - обстоятелства преценени от съда поотделно и съвкупно, дали основание за уважаване на иска в определения размер. По този начин обжалваното решение се явява постановено при спазване на изискванията в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. ОСГК, ВКС. Предвид изложеното не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.