Определение № 4710 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3562/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. К. Д. от [населено място] срещу определение № 3060 от 12.06.2026 г. по в. ч. гр. д. № 957/2026 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя против определение № 3422 от 04.03.2026 г. по гр. д. № 10219/2025 г. на Варненския районен съд, с което същият е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на И. Г. Г. сумата 511,29 евро / левова равностойност на 1000 лв./, представляваща сторените разноски за адвокатско възнаграждение по гр. д. № 10219/2025 г. по описа на Варненския районен съд. Жалбоподателят счита определението за неправилно и необосновано и иска неговата отмяна. Ответникът по жалбата И. Г. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че Варненския районен съд е сезиран с предявен от Д. Д. срещу И. Г. иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на направеното в полза на последния от наследодателя И. Д. И. дарение, обективирано в нот. акт № 9/25.07.2023 г. Съдът множество пъти е оставял исковата молба без движение за отстраняване на нередовности, след което е извършена размяна на книжа и исковата молба е изпратена на ответника. В срок е представен писмен отговор от И. Г., в който се твърди, че исковата молба е нередовна, тъй като не са изложени факти и обстоятелства, обуславящи иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Възразява се, че искът е недопустим, тъй като липсва материална легитимация за ищеца да го предяви - същият не е лице с право на запазена част от наследството, както и че наследството не е прието по опис. Взето е становище за неоснователност на предявения иск, като се оспорва и размерът, до който се иска да бъде намалено дарението. С отговора на исковата молба е представено пълномощно, както и договор за правна помощ и съдействие, съгласно който ответникът е заплатил на адв. Г. Г. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото в размер на 1500 лв. Именно по повод направените с отговора на исковата молба възражения съдът е оставил отново исковата молба без движение и е дал указания на ищеца да изложи обстоятелствата, от които произтича предявеното от него искане за намаляване на дарственото разпореждане. С уточнителна молба от 14.01.2026 г. ищецът е посочил, че не са налице основания за предявяване на иск по чл. 30 ЗН, поради което е поискал да му бъде допуснато изменение на иска, като същият да се счита предявен като такъв по чл. 31, ал. 2 ЗЗД. С определение от 21.01.2026 г. Варненският районен съд е приел за недопустимо искането за изменение на иска и е прекратил производството по предявения иск с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН. С молба вх. № 10626/10.02.2026 г. ответникът И. Г. е поискал съдът да допълни прекратителното определение в частта за разноските. Ищецът е депозирал отговор на молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, с който се иска дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се присъди на молителя, да е под претендирания размер от 1500 лв., предвид етапа, в който производството по делото е прекратено – само след извършване на едно процесуално действие по подаване на отговор на исковата молба от процесуалния представител на ответника. Първоинстанционният съд е допълнил определението си в частта за разноските, като е присъдил в полза на ответника И. Г. разноски в размер на 511,29 евро /1000 лв./. С оглед на така установеното въззивният съд е посочил, че макар и предявеният иск по чл. 30, ал. 1 ЗН да е неоценяем, същият се характеризира обичайно със значителна правна и фактическа сложност с оглед необходимостта от изследване на множество обстоятелства – издирване на всички имоти и оценяването им, формиране на наследствена маса, определяне на разполагаемата част на наследодателя, респ. запазена част на наследника. Всички тези процесуални действия, освен че се характеризират с правна сложност, налагат извършване на множество фактически действия - събиране на писмени доказателства, скици, данъчни оценки, изготвяне на експертизи и т.н. Затова и какъв ще е видът на правната и фактическа дейност, която адвокатът-защитник по иск по чл. 30, ал. 1 ЗН следва да извърши, не може да бъде определена в началото на производството, още с получаване само на препис от исковата молба. Това важи особено за настоящото производство, в което първоначално ищецът не е изложил ясни твърдения защо се счита за лице с право на запазена част от наследството и откъде произтича легитимацията му. С оглед на обичайната правна и фактическа сложност на споровете по чл. 30, ал. 1 ЗН съдът е приел, че договореното между ответника и процесуалния му представител възнаграждение от 1500 лв. не е прекомерно. Посоченото възнаграждение в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа е предвидено за всички видове неоценяеми искове. Същото е минималното предвидено такова, но с оглед значително по-високата сложност на исковете за възстановяване на запазена част от наследството в сравнение с други неоценяеми искове, съдът не е обвързан от посочения размер. В случая не намира приложение и разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1, тъй като в приложените към отговора на исковата молба пълномощно и договор за правна защита и съдействие изрично е посочено, че последният има за предмет оказване от адв. Г. на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство, водене и защита по делото до окончателното му приключване пред всички инстанции, т. е. предметът на договора не е само за изготвяне на отговор на исковата молба, а и за цялостно представителство по делото. Дали съдът би уважил направеното възражение за недопустимост на иска, или ще го разгледа по същество, като се извършат всички процесуални действия в производството по чл. 30, ал. 1 ЗН, не е предвидимо обстоятелство при сключване на договора за правна помощ и съдействие. Такова не е и оттеглянето на предявения иск. В заключение съдът е посочил, че претендираното от ответника възнаграждение в размер на 1500 лв. не е прекомерно, но доколкото същият не е подал частна жалба срещу присъденото от първоинстанционния съд по-ниско такова, определеното адвокатско възнаграждение в размер на 511,29 евро /1000 лв./ е законосъобразно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е съдът, при преценка на дължимия размер на адвокатско възнаграждение, което следва да присъди при прекратяване на делото на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, да отчете не само фактическата и правна сложност на делото, но и всички останали обстоятелства, които са от значение за преценката, а именно обема на извършената до момента на прекратяването работа, вида на процесуалните действия, които са били извършени, времето, което е необходимо за извършване на осъщественото процесуално действие, и всички останали фактори, които са от значение. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие със сочената от него практика на ВКС, както и с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, тъй като в съответствие с нея въззивният съд е приел, че не е обвързан от посочения в Наредба № 1/09.01.2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, както в случая е постъпила и въззивната инстанция. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателя евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Разноски в производство за разноски, каквото е настоящото, не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,