Определение № 698 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2344/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. С. С., подадена чрез адв. Кр. Я., против въззивно решение № 131/29.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 893/2022 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено решение № 260051/17.10.2022 г., постановено по гр. д. № 1921/2020 г. на Районен съд - Плевен, с което са отхвърлени предявените от М. С. С., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. С решението са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Следва ли при преценката си по иск за установяване дискриминационно третиране на лишен от свобода, съдът задължително да обвързва провеждането от затворническата администрация на административните мерки за преместване на лишения от свобода с доживотен затвор без замяна в общо помещение с лишени от свобода с по-леки присъди, за да се търси установяване дискриминационно третиране на лишения от свобода след като Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна и при все че очертаните в Закона за защита от дискриминация форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, определят като дискриминация всяко неравностойно третиране на лице, независимо дали при осъществяването на административната дейност са спазени съответните нормативни изисквания?“; 2. „Може ли съдът да извежда извод че при преценката за установяване дискриминация по признак „лично положение“ на осъден на доживотен затвор поставен на строг режим и настанен в зоната за повишена сигурност следва да се прави сравнение единствено с лицата, които и понастоящем се намират в зоната за повишена сигурност, т. е. съдът е приел, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, като личното положение на ищеца следва да се преценява при сравняването му с лишените от свобода, с които заедно изтърпява наказанието си в зоната за повишена сигурност?“; 3. „Следва ли за преценка по иск за установяване дискриминационно третиране съдът да прави сравнение на ищеца изтърпяващ присъда доживотен затвор без замяна в зоната за повишена сигурност спрямо лицата които понастоящем също като ищеца са настанени в зоната за повишена сигурност, и да изключва от своята преценка сравняването на ищеца с лицата които също като него имат същата присъда и режим на изтърпяване на наказанието си в същия затвор, но за разлика от ищеца са изведени от зоната за повишена сигурност и са настанени в общи помещения с останалите лишени от свобода с по-леки присъди и чието дължимо сравняване, ищецът изрично е заявил в исковата си молба и е въвел и доказателства за нееднаквото третиране спрямо сравнимите е него лица? Обосновано и правилно ли и е съдът да приема че за преценката дали е налице дискриминация на лишен от свобода с доживотна присъда и със строг режим на изтърпяване на наказанието, който е настанен от администрацията на затвора в зоната за повишена сигурност, следва да се сравнява положението му само и единствено с останалите лишени от свобода и настанени като него в зоната за повишена сигурност, като се изключва въведеното от ищеца сравняване е лица, които като самият ищец са със „строг режим“ на изтърпяване наказанието и са изведени от зоната за повишена сигурност?“; 4. „Следва ли съдът да направи сравнение между начина, по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т. е. по отношение на които са налице сравними сходни обстоятелства?“; 5. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззивната страна, надлежно въведени в процеса?“ и 6. „Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“. Сочи, че първият въпрос е в противоречие с решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о., вторият и третият с решение № 101/ 02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о., четвъртият с решение № 244/14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о., петият и шестият с решение № 248/07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 60150/29.11.2021 г. по гр. д. № 2080/2020 г. на ВКС, IV г. и др. в съшия смисъл. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, подаден чрез юрк. П. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно.Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260051/17.10.2022 г., постановено по гр. д. № 1921/2020 г., с което Районен съд - Плевен е отхвърлил предявеният от М. С. С., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., за признаване за установено, че за периода от 03.04.2014 г. до 01.04.2019 г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. вр. чл. 197, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 76, ал. 3, чл. 164, чл. 86, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС вр. чл. 213, чл. 133, чл. 216, чл. 217 ППЗИНЗС, изразяващо се в неравно третиране по лично положение на ищеца, като изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ спрямо др. л/св. лица: И. А. С.; П. П. Д.; И. Д. С.; А. С. Я.; Г. З. В. и Й. М. Й., П. М. М. и М. Р. М., по причина изолацията на ищеца М. С., с оглед неосигуряване сравнима с други л/св. лица възможност за извеждане на М. С. от зоната за „повишена сигурност“ и/или възможност за настаняването му в общо помещение с други л/св. лица; неосигурен негов пропорционален престой на открито, включително и чрез отключване на килията му в зоната за повишена сигурност за период равен на другите сравними лица; непредлагане работа от ответника Главна дирекция „Изпълнение на Наказанията“ на М. С. и неосигурен на него достъп до трудова заетост; и неосигуряване от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ достъп на М. С. до социални контакти, обучение, квалификация и преквалификация, като неоснователен и недоказан. Потвърдено е решението на Районен съд – Плевен,с което е отхвърлен предявеният от М. С. С. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. да бъде осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да преустанови твърдените дискриминационни отношения, както и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни идентични дискриминационни третирания на ищеца, като неоснователен и недоказан. Потвърдено е решението на Районен съд – Плевен,с което е отхвърлен предявеният от М. С. С. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр да бъде осъден ответника Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да му заплати обезщетение в размер на 146 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени за периода от 03.04.2014 г. до 01.04.2019 г., вследствие дискриминационното му третиране, като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е приел, че не е осъществена пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, чрез неизвеждането му в общите помещения на затвора в [населено място] за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тъй като не е налице по-неблагоприятно третиране на същия спрямо останалите лишени от свобода. Изложил е, че спорните по делото моменти са свързани с оплакванията на ищеца, че въпреки промяната на режима на изтърпяване на наказанието от „специален“ на „строг“, за него не са настъпили съществени промени и той все още продължава да пребивава в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана и наведените във връзка с това доводи за наличие на дискриминация, изразяваща се в неравно третиране по „лично положение“. Позовавайки се на нормата на чл.198 ал.5 от ЗИНЗС е направил извод, че преместването на тази категория лица, към която се отнася и М. С., в общи помещения с останалите лишени от свобода е законово предвидена възможност за затворническата администрация, а не задължение и същата се преценява за всяко конкретно осъдено лице, а преценката кое поведение представлява достатъчна и основателна предпоставка, обуславяща изменение на мястото на изтърпяване на наказанието е предоставена изцяло и е изключително правомощие на решаващия административен орган, който действа в условията на оперативна самостоятелност, а именно: за част от претендирания период – Комисията по чл. 17 ЗИН, а за останалата част и към настоящия момент – Началника на затвора. Посочил е,че решенията на комисията по изпълнение на наказанията само по ал. 1, т. 3 на чл. 74 ЗИНЗС /отм./, действащ за претендирания период, подлежат на обжалване пред окръжния съд по местонахождение на затвора,а за останалите законодателят не е предвидил възможност за съдебно оспорване, т.е. преценката на Комисията в хипотезите на чл. 74, извън т. 3 ЗИНЗС е била окончателна. Не може да се приеме, че ищецът се намира при „сравними сходни обстоятелства“ с осъдените на доживотен затвор лишени от свобода, които са преместени в общи помещения с останалите лишени от свобода, тъй като по отношение на него не е налице мотивирана заповед за преместването му и той продължава да изтърпява наказанието в „зоната за повишена сигурност“ и в този смисъл, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ М. С. се намира единствено с лишените от свобода, които изтърпяват наказанието си в тази „зона за повишена сигурност“. Не е налице и твърдяната от ищеца продължителна изолация без възможност за общуване, тъй като същият е настанен в една група с други лишени от свобода, също осъдени на доживотен затвор, с които общува. Не отговарят на истината твърденията, че не му е предоставяна работа, не му е осигурен достъп до трудова заетост, както и не му е осигурен достъп до социални контакти, обучение, квалификация и преквалификация. Видно е от приложените пред първата инстанция писмени доказателства, че със заповеди на Началника на Затвора – [населено място], ищецът е назначаван на работа, като същевременно е приложена и декларация, с която същият е отказал да полага доброволен труд; взимал е участие в групова работа „Декупаж“,а в свободното си време рисува картини, които са изложени в постоянната изложба, контактува с лишени от свобода и запълва свободното си време със спорт и четене на литература; провеждал е престой на открито по един час и половина всеки ден; всеки вторник е ходил и ходи на библиотека и редовно си взима литература за четене; всяка сряда ходи по един час на фитнес. Приел е,че по делото липсват данни за твърдяната пряка дискриминация на затворническата администрация, предвид субективното нейно отношение към ищеца, заради водени от самия него дела. Посочил е,че настанените в „зоната за повишена сигурност“ с доживотни присъди получават еднакво третиране, съобразено с действащата нормативна уредба. Във връзка с подадено заявление от лишения от свобода М. С. през 2015 г. да бъде настанен в общи помещения с останалите лишени от свобода е изготвено становище, от което се установява, че за тази категория лица, осъдени на доживотен затвор, следва да се има предвид цялостната оценка за личността на лишения от свобода и комплексната преценка за въздействието на евентуалното му извеждане от зоната с повишена сигурност, както върху него, така и върху останалите затворници и върху мерките за сигурност, като становището на администрацията на Затвора – [населено място] е, че цялостната оценка на личността на М. С. не дава основание да се приеме, че в условията на по-свободен режим на придвижване и контактуване ще съумее да отстоява нормите на доброто поведение и да не допуска нарушения на Правилника за вътрешния ред. По отношение на наведените доводи за търпяни от страна на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в пребиваване 22 часа в денонощието в единична килия, без възможност за общуване с други хора чрез провеждане на разговори, дискусии и др., липсата на осигурена възможност за участие в адекватни образователни, информационни и културно-творчески дейности, които водят не само до изолация от външния свят, но и до десониализация, причиняваща негативни психологически и емоционални състояние с интензивност, която надминава неизбежното ниво на свобода на М. С., претърпяното неблагоприятно засягане – негативните психологически преживявания и емоционален дискофорт, макар и без конкретно увреждане на здравето, е установено безспорно, че по отношение на същия се спазват всички нормативни изисквания, свързани с изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от осъдените на доживотен затвор и доживотен затвор без замяна лица. Обсъждайки в съвкупност свидетелските показания е приел, че в зависимост от положението на осъдения, в зоната има режим за фитнес, библиотека, баня, престой на открито, възможност за пазаруване на лавката, работа, обучение, но съобразени с обстоятелствата, че следва да се извършват в килията и това е за всички от тази група, т. е. М. С. не е поставен в неравностойно положение с настанените в същата група, с които всъщност, той е поставен в сходно и идентично положение и с които следва да бъде сравняван. Всички страдания, които ищецът твърди, че е преживял в резултат на неизвеждането му в общи помещения с останалите лишени от свобода, са неизбежна последица от изтърпяване на наказанието, което му е наложено и не надхвърлят необходимото за изпълнение целите на наказанието въздействие върху личността. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения в касационната жалба, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Поставените от касатора в изложението първи, втори, трети и четвърти въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване ,тъй като по естеството си се свеждат до точното тълкуване на понятията “пряка и непряка дискриминация” и “равенство в третирането” на лишените от свобода с доживотна присъда без право на замяна спрямо останалите лишени от свобода. Константна е практиката на ВКС,че при установяването на дискриминация от значение е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в Закона за защита от дискриминация форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, като при всички случаи санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. ЗЗДискр цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация /чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр/ съставлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. С разпоредбата се забранява прякото или непряко ограничаване на законните права или интереси на лицата на основание изброените критерии. В този смисъл, не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена поради някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр. В случая сравнимите с ищеца лица са били премествани от зоната за сигурност с мотивирано решение на комисията по изпълнение на наказанията, само ако същите са поставени на строг режим и въз основа на оценката за тяхната личност на основание чл. 198, ал. 5 ЗИНЗС. Ищецът обаче многократно е получавал негативна оценка на риска от рецидив и вреди при лица изтърпяващи наказание от различни служители на затворническата администрация, която изключва възможността за преместването му. Същият неправилно изхожда от субективните си представи за личността и поведението си. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС,включително и с цитираната от касатора. Петият и шестият въпроси са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд, който съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в рамките на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, досежно установената фактическа обстановка, обсъдил е подробно събраните доказателства, възраженията и доводите на страните и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на правния спор. Така поставени въпросите, предвид и обосновката на касатора по тях притежават правната характеристика на касационно основание – оплакване по същество на спора, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК и не можат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника по касация – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева, определени съгласно чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25а, ал. 3 Наредбата към ЗПрП. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.