Определение № 3532 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4844/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №112829/18.10.2024г. на И. Н. М., чрез адв. Т. срещу решение №5084/04.09.2024г. по гр. дело №20221100507792 по описа на Софийския градски съд за 2024г., с което първоинстанционното решение е обезсилено. Според касатора, въззивното решение е материално незаконосъобразно, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че активната му материално-правна легитимация произтича от качеството му на съсобственик на поземлен имот с идентификатор [№], в дъното на който е изградена собствената му едноетажната жилищна сграда с идентификатор [№]. Твърди, че съществуването на водопроводната инсталация в съсобствения поземлен имот датира отпреди 1958г., като обслужва и двете сгради отпреди 1958г. и това не е нововъзникнало обстоятелство, за което следва да се прилагат сега действащите правила и изисквания на ЗУТ. Излага, че активната му материално-правна легитимация по чл.109 от ЗС се обоснова от поведението на ответниците, които му пречат да реализира в пълен обем правото си на собственост върху неговата едноетажна жилищна сграда чрез извършеното от тях прекъсване на водоподаването към нея. Счита, че въззивното решение е постановено в нарушение на утвърдените процесуални правила, тъй като при формиране на извода си за недопустимост на предявения иск поради липсата на правен интерес, въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, и по-конкретно нотариалния акт за собственост от 1958г. и споразумението от 10.09.2009г., сключено с ответницата Д.. На следващо място твърди, че решението е постановено при нарушение на материалното право и в противоречие с установената съдебна практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 109 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси, по които според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства?“

2. „Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“

По тези два въпроса според касатора, решението е в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК, обективирана в ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; т.19 от ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; т.2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на ВКС, I г.о., Решение №136/11.01.2021г. по гр.д.№ 1865/2019г. на ВКС, I г.о. и Решение №50121/16.03.2023г. по гр.д.№ 4519/2021г. на ВКС, I г.о.

3.“Може ли искът по чл.109 от ЗС да бъде упражнен успешно от съсобственик в поземлен имот срещу всяко неоснователно действие или създадено състояние от друг съсобственик в поземления имот, което му пречи да упражнява своето право според предназначението му или в съответния му обем ?“

4. „Може ли ищецът, собственик на недвижим жилищен имот и съсобственик в поземления имот, в който жилището е построено, да упражни успешно иск по чл.109 от ЗС срещу друг съсобственик поземления имот и собственик в друга жилищна сграда, разположена в същия поземлен имот, който му пречи да упражнява в пълен обем правото си на собственост?“

По тези два въпрос касаторът твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката по приложението на чл. 109 ЗС, възприета в Решение №2177 от 29.09.1973г. по гражданско дело №1598 от 1973 на 1-во ГО на ВС и Решение №340 от 25.05.1994г. по гражданско дело №918 от 1993г. на IV-тo ГО на ВС.

Ответниците по касационната жалба не са депозирали писмен отговор срещу нея.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано по предявен от И. М. срещу Р. И., С. А. и П. Д. иск за осъждане на ответниците да възстановят водоподаването до едноетажната къща на ищеца, разположена в дъното на съсобствения на страните поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място],[жк], [улица] площ по КККР 465 кв.м., а по нот.акт -528 кв.м., както и за осъждането им да се въздържат от действия по спиране на водоподаването от общия водопровод към едноетажната къща на ищеца.

Ответниците оспорват иска.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от М. иск за осъждане на ответниците да възстановят водоподаването до едноетажната къща на ищеца, разположена в дъното на съсобствения на страните поземлен имот поради възстановяване на водоподаването в хода на процеса. Осъдил е ответниците да се въздържат от действия по спиране на водоподаването от общия водопровод към едноетажната къща на ищеца, както и да му заплатят разноски по делото.

По жалба на ответниците, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която те са били осъдени да се въздържат от действия по спиране на водоподаването от общия водопровод към едноетажната къща на ищеца, както и в частта, с която са осъдени да му платят разноски, и е прекратил производството по негаторния иск с правно основание чл.109 от ЗС, като недопустимо.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че страните по делото са съсобственици на поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], в който са построени две жилищни сгради, като ищецът е собственик на едноетажната жилищна сграда, а ответниците - на двуетажната жилищна сграда. Приел е за установено също, че ответниците притежават отделни етажи от двуетажната жилищна сграда на [улица], от което е направил извод, че е учредена етажна собственост, в който случай съгласно чл.38 ЗС сградната водопроводна инсталация в тази жилищна сграда представлява обща част на сградата, чието предназначение е да осигурят пълноценното ползване на отделните обекти в етажната собственост и поради това всеки от съсобствениците има право на гарантиран непосредствен достъп до тях, независимо дали те пряко обслужват неговия имот, а останалите етажни собственици са длъжни да не предприемат действия, затрудняващи това ползване. Когато те нарушат това задължение, заинтересованият съсобственик може да защити своето вещно право с негаторния иск по чл.109 ЗС.

От кредитираното заключение на приетата съдебно-техническа експертиза, съдът е приел за установено, че в процесния съсобствен поземлен имот няма водомерна шахта, тъй като двуетажната сграда отстояла на по-малко от 5 метра от уличната регулация, поради което съгласно чл.11, ал.3 от Наредба №4/14.09.2004г., водомерът е монтиран в коридора на сутерена на сградата. Установява се също, че захранващата тръба от уличния водопровод до водомера е собственост на оператора, който я е изградил и поддържа съгласно чл.7, ал.3 от Наредба № 4/14.09.2004г. и не представлява обща част. Захранването с вода на едноетажната жилищна сграда /на ищеца/, разположен в задната част на парцела е осъществено след общия водомер от вътрешната/ сградната/ водопроводна инсталация на двуетажната жилищна сграда посредством тръба, която минавала по тавана на коридора на сутерена на жилищната сграда, неукрепено и свободно през мазе и излизала от сградата подземно, за да захрани едноетажната жилищна сграда с дължина около 15 метра. Именно там, в санитарния възел, зад тоалетната чиния бил монтиран индивидуален водомер на ищеца. Отклонението към сградата на ищеца било изградено от тръба -полиетилен висока плътност Ф 25 в топлоизолация “Изогоматерм“. Включването на ищеца в тази инсталация на ответниците без тяхно съгласието според в.л. е незаконосъобразно съгласно чл.186 от ЗУТ. Изграждането на отклонение от вътрешната водопроводна инсталация в двуетажната жилищна сграда, която е обща част на собствениците, но не и на ищеца, без тяхно съгласие е нарушение на чл.186 от ЗУТ. Според вещото лице към момента на огледа имало водоподаване към сградата на ищеца. Възможност за прекъсване на водоподаването имало в сутерена на двуетажната сграда, където е монтиран спирателен кран.

С писмо от 10.12.2020г., „Софийска вода“ АД уведомява ищеца М., че съгласно нормативните разпоредби, за всеки поземлен имот се предвижда по един брой водопроводно и канализационно отклонение, но по изключение предвид спецификите по случая, компанията може да допусне изграждането на самостоятелни отклонения за вътрешната къща с административен адрес: [улица]. За целта е необходимо осъществяването на процедурата по ЗУТ за изграждането на самостоятелни сградни отклонения, която включва: изходни данни за проектиране, включително условия за присъединяване; изготвяне на проекти за тези сградни отклонения; съгласуване на работните проекти със „Софийска вода“ АД и останалите експлоатиращи предприятия; сключване на договор за присъединяване/ съгласно чл.84 от ЗУТ/ със „Софийска вода“ АД с всички собственици на УПИ- [№]; одобряване на проектите от Столична община и издаване на разрешение за строеж на сградните отклонения. Изграждането на отклоненията се извършва от „Софийска вода“ АД при изпълнени всички предходни точки.

При тези фактически констатации, въззивният съд е намерил, че производството по делото е недопустимо поради липса на правен интерес от предявения иск по чл.109 ЗС за осъждането на ответниците да се въздържат от действия по спиране на водоподаването от общия водопровод към едноетажната къща на ищеца М., което обуславя съответно недопустимост на постановеното от първата инстанция решение, в обжалваната част. Посочил е, че с предявения негаторен иск се цели изменение на съществуващата вътрешна /сградна/ водопроводна инсталация в процесната двуетажна жилищна сграда/ собственост на ответниците/, чрез прокарване на водопроводно отклонение, свързващо инсталацията с едноетажната жилищна сграда на ищеца. Изложил е, че според заключението на СТЕ, водопроводното отклонение от двуетажната жилищна сграда, собственост на ответниците към едноетажната жилищна сграда- собственост на ищеца, доколкото е било изградено без одобрени строителни книжа, се явява незаконно. Въззивният съд е приел, че сградната водопроводна инсталация в двуетажната жилищна сграда на [улица] собственост на ответниците- етажни собственици, респективно съсобственици, но не и на ищеца, който е съсобственик на поземления имот, в който са построени двете жилищни сгради, и единствен собственик само на едноетажната сграда. Според съда, с предявения негаторен иск с правно основание чл.109 от ЗС ищецът се домогва да преодолее липсата на съгласие от ответниците за извършване на действия по прокарване на водопроводно отклонение от собствената им сградна водопроводна инсталация през сутерена на собствената им двуетажна жилищна сграда, за което законът предвижда друг ред. Според чл.186, ал.1 ЗУТ, изменение на съществуващи общи инсталации или прокарване на нови инсталации в съсобствени сгради или в сгради- етажна собственост, се извършва с изрично писмено съгласие на половината от всички съсобственици, съответно с решение на общото събрание на собствениците в етажната собственост, прието с мнозинство повече от 50 на сто идеални части от общите части. Въззивният съд е посочил, че липсата на съгласие от ответниците- етажни собственици, респективно- съсобственици, не може да бъде преодоляна с иска по чл.109 ЗС, доколкото по съществото си същият е правно средство за защита срещу неоснователни действия, които по недопустим начин накърняват спокойното упражняване на правото на собственост. Отказът да се даде съгласие за прокарване на водопроводно отклонение към съществуващата сградна водопроводна инсталация не разкрива признаците на противоправност като предпоставка за ангажиране на негаторната искова защита, тъй като законът е предоставил тези преценка на мнозинството етажни собственици или съсобственици /в случая ответниците по делото/. Приел е за вярно обратното- прокарване на нова водопроводна инсталация или изменение на съществуващата, без да е налице съгласие за това от мнозинството етажни собственици или съсобственици, би представлявало неоснователно накърняване на собственическите им права /в случая тези на ответниците по делото/, което да обуслови успешното провеждане на иска по чл.109 ЗС.

По изложените съображения, въззивният съд е прекратил производството по делото като образувано по недопустим иск поради липсата на правен интерес.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция и с оглед наведените от касатора доводи, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по следните съображения:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В многобройната съдебна практика по този въпрос / решение № 222 от 06.04.2017г. по т. д. 425/2015 г. по описа на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. 1106/2010 г. и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. и др./ се посочва, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно- релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия въпрос досежно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства, поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд е постановил решението си само съобразно приетото по делото заключение на СТЕ, без да обсъди в мотивите си споразумението от 2009г., което според касатора установява, че водопроводното отклонение е било съществуващо.

Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за преценка дали разрешението на въззивния съд по посочения въпрос е в противоречие с разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., и посочените от касатора Решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на ВКС, I г.о., Решение №136/11.01.2021г. по гр.д.№ 1865/2019г. на ВКС, I г.о. и Решение №50121/16.03.2023г. по гр.д.№ 4519/2021г. на ВКС,

При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 80.00 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,