Определение № 3103 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. К. и А. М. К., чрез адв. Х. против решение № 458/27.03.2023 г. по в.гр.д. № 203/2023 г. на Окръжен съд Бургас, с което като е потвърдено решение № 260005/27.10.2022 г. на Районен съд Айтос, постановено по гр.д. № 1138/2019 г., са отхвърлени предявените от касаторите против Н. Т. С. - нотариус с район на действие РС К. кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 73 ЗННД вр.чл. 45 ЗЗД, както следва: 1/ за сумата от 8 356,90 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, под формата на претърпени загуби от заплащане на: разноски за адвокатско възнаграждение - 950,00 лв. за производството по пр. № 1506/2014 г. по описа на РП – К., такси за издаване на 27 бр. скици и удостоверения за категория на земята – 216,00 лв., такси за издаване на 27 бр. данъчни оценки на имотите – 270,00 лв., държавна такса за 3 бр. съдебни удостоверения и преводна такса – 17,00 лв., държавна такса за образуване на дело и за преписи от исковата молба – 207,00 лв., държавна такса за вписване на исковата молба – 17,17 лв., държавна такса за частна жалба пред Окръжен съд Бургас – 15,00 лв., доплащане на държавна такса – 914,00 лв., депозит за разпит по делегация – 100,00 лв., депозит за вещо лице по СПЕ – 150,00 лв., депозит за вещо лица по СГЕ – 200,00 лв., разноски за командировки – 500,00 лв., разноски за адвокатско възнаграждение -2400,00 лв. за процесуално представителство, разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на въззивна жалба и насрещна жалба – 2 400,00 лв., всички сторени във връзка с гр.д. № 917/2017 г. по описа на Районен съд Карнобат, ведно с мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 1694,59 лв. за периода от 31.10.2017 до 30.10.2019 г., както и законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; 2/ за сумата от 373,28 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи – неполучена рента от собствените имоти, ведно с мораторна лихва върху главницата в размер на 75,70 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 30.10.2019 г., както и законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и 3/ за сумата от 2 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в чувства на страх, несигурност, емоционално напрежение и недоверие в органите на властта, вследствие незаконосъобразните действия на ответницата, ведно с мораторна лихва върху главницата в размер на 405,55 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 30.10.2019 г., както и законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. С молба от 14.05.2024 г., т.е. преди насроченото по делото закрито заседание, чрез процесуалния си представител, касаторите са направили искане за отвеждане на съдия Попколева /докладчик/ от разглеждане на делото, на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК с доводи, че у тях са налице съмнения относно обективното и безпристрастно решаване на спора, поради изложени в молбата обстоятелства. Настоящият съдебен състав, след съвещание, намира, че съмненията на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените в молбата обстоятелства, е обективно необосновано и неоправдано, поради което не могат да обусловят извод за наличие на основанието за отвод по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, съответно за отстраняване на съдия Попколева от участие в съдебния състав, разглеждащ делото, поради което направеното искане следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, доколкото препис от въззивното решение не е връчван на въззивниците –ищци, и от легитимирани да обжалват страни. Касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу въззивното решение, постановено по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и мораторна лихва върху него и по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и мораторна лихва върху него, всеки един от които искове е с цена под 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради касационната жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част. Касационната жалба е процесуално допустима в останалата й част – срещу частта на въззивното решение, постановена по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, който е с цена от 8 356,90 лв., т.е. над 5 000 лв. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и въведените във въззивната жалба доводи и възражения, които имат значение за изхода на делото, както и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните до делото доказателства и е въведена от ищеца в предмета на спора; 3/ Длъжен ли е съдът при преценка на събраните по делото доказателства да съобрази и приложи научните, логическите и опитните правила; 4/ При нотариално удостоверяване на договор за доброволна делба на недвижими имоти следва ли да бъдат спазени всички императивни изисквания на закона и длъжен ли е нотариусът да следи за наличието им; 5/ Длъжен ли е нотариусът да опазва правата и интересите на страните в нотариалното производство и да не допуска пропуски в работата си, които биха довели до накърняване на техните интереси в съответствие с разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗННД и 6/ Достатъчно доказателство за принадлежността на правото на собственост ли е удостоверението за наследниците по закон, когато страните в нотариалното производство не се легитимират със собствен титул за правото на собственост, а с този на наследодателя си, и следва ли, в изпълнение на задълженията си по чл. 586, ал.1 ГПК, нотариусът да извърши проверка за наличие на обявено завещание или направен отказ от наследство. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 от ТР № 1/2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК и със съдебната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК; по втория въпрос – в противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № 1/2020 г. на ОСГТК и съдебна практика на ВКС – конкретно посочено решение; а по останалите четири въпроса – в противоречие с практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси: 1/ Когато нотариално заверен и вписан в Служба по вписвания договор за доброволна делба на недвижими имоти е нищожен или относително недействителен, достатъчно ли е мнимо представляваният да се позове на тази недействителност извънсъдебно или е необходимо да поиска да се прогласи недействителността на договора по съдебен ред по арг. от чл.87, ал.3 ЗЗД; 2/ Обективно възможно ли е нотариусът да извърши проверка за обявено саморъчно завещание, което към момента на обявяването му /1992 г./ не е подлежало на вписване в Служба по вписванията, и което се съхранява в Архива на Служба по вписвания в съдебен район, извън този, в който нотариусът упражнява дейността си; 3/ Субсидиарен ли е искът по чл.73 ЗННД и зависи ли от възможността ищците да могат да бъдат репарирани за причинените вреди по друг начин и от други лица; 4/ Допустимо ли е въззивният съд в решението си по същество на спора да формира правен извод, различен от този, който е формиран във влязлото в сила определение на въззивния съд в хода на същото производство относно допустимостта на предявения иск; 5/ Какъв е порокът на съдебно решение, постановено в нарушение на принципа за обективност и безпристрастност на съдебния състав(чл.117, ал.2 КРБ, чл.4 ЗСВ, чл. 6 ЕКПЧ), когато от мотивите на съдебното решение и последващото поведение на съда при администриране на делото, може да се направи обоснован извод за пристрастност и наличие на някое от основанията за отвод на съдия, визирани в чл.22, ал.1, т.6 ГПК и 6/ При предявен иск за обезщетение на причинени имуществени и неимуществени вреди, как следва да се разглеждат от съда – като един иск или като два самостоятелни кумулативно предявени иска. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението с обосновка, че изводът на съда, че нотариусът е спазил всички императивни изисквания на закона при удостоверяване сключването на договора за доброволна делба, противоречи на правилата на формалната логика, т.е. че решението е явно необосновано. Със заявление от 23.10.2023 г. касаторите са депозирали допълнение към изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като са формулирали още два въпроса във връзка с приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Насрещната страна по касационната жалба Н. Т. С., чрез адв. Г. и адв. Т., в отговора излага доводи за недопустимост на жалбата на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК и поради неспазване на срока по чл.283 ГПК за подаване на същата. На следващо място се поддържа, че на са налице сочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Третото лице-помагач на ответника „Дженерали застраховане“ АД, чрез юрк. Р. е депозирало отговор на касационната жалба, в която излага становище за частична недопустимост на същата на основание чл.280, ал.3 т.1 ГПК, за липса на основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на изложените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.73 ЗННД вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в сторени разноски за производството по пр. № 1506/2014 г. по описа на РП – К. и по гр.д. № 917/2017 г. по описа Районен съд Карнобат, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те са следните: с решение № 13389/12.07.1995 г. по преписка № 2400/26.11.1991 г. на ОС „ЗГ“, [населено място], са възстановени на наследници на К. Д. К. недвижими имоти, сред които и нива в м. „Керезлика“ с площ от 14,001 дка, а с решение № 13458/12.07.1995 г. по преписка № 3752/30.12.1991 г. на ОС „ЗГ“, [населено място] са възстановени на наследници на П. Д. К. недвижими имоти, част от които с договор за доброволна делба от 19.04.2007 г. са поставени в общ дял на Й. Д., Д. К., А. К., Т. Д. и М. П.; К. Д. К. е починал на 8.03.1992 г., като е оставил за свои наследници Т. К. Д., М. К. П. и Д. К. Д.; на 15.03.1990 г. К. Д. К. е оставил саморъчно завещание, с което завещава на своя син Д. К. Д. всички недвижими имоти – ниви и гори, като завещанието е обявено с протокол от 23.06.1992 г. на нотариус А. Г. – нотариус при Районен съд Варна по нот.дело №3710/1991 г., като обявяването е извършено по искане на Роза К., действаща като пълномощник на Д. К. Д.; Д. К. Д. е починал на 7.03.2005 г. и е оставил за наследници Й. Х. Д. – съпруга и по заместване на починалия преди него син М. Д. К. /поч. през 2001 г./ Д. К. и А. К. – внуци; на 31.10.2014 г. между Т. Д., Й. Д., Д. К., А. К., И. И. и П. И. е сключен договор за доброволна делба за имотите, възстановени на наследниците на К. К. и П. К., с нотариална заверка на подписите, която заверка е извършена от ответника Н. С. в качеството и на нотариус с район на действие РС К.; при сключването на договора нивата в м. „Керезлика“ с площ от 14.001 дка е разделена на три новообразувани имота, които са поставени в три отделни дяла, като единият на стойност 6 469,83 лв. е възложен в дял на Т. Д., вторият на стойност 6 231,30 лв. – в дял на И. и Полена И., а третият дял на стойност 4 769,29 лв. е получен в общ дял от ищците Д. и А. К. и тяхната баба Й. Д., като не е уговорено уравняване на дяловете; при сключването на договора за доброволна делба ищците са представлявани от пълномощник – С. Г.; във връзка с недоволството на ищците, че при делбата са получили по-малък дял в сравнение с описаното в пълномощното, последните са сезирали Районна прокуратура [населено място] с твърдения за извършено престъпление от участниците в нотариалното производство и нотариуса, като оплакванията срещу нотариуса са били свързани с това, че неправилно е преценил представителна власт на пълномощника на ищците; образуваното производство е завършило с постановление от 8.11.2017 г. на ВКП, с което е прието, че липсва престъпление от общ характер; към момента на сключване на договора за доброволна делба, нито ищците, нито нотариуса, извършил нотариалното удостоверяване, са знаели за съществуване на саморъчно завещание на К. К. в полза на Д. К. Д. /дядо на ищците/, тъй като това завещание не е било вписано в Службата по вписвания, доколкото действащата към 1992 г. редакция на Правилника за вписванията – чл.5, б.“в“, не предвижда вписване на завещанията относно недвижими имоти и всички други придобивания на недвижими имоти по наследство; за процесното завещание ищците са научили едва през 2017 г., като още същата година са предприели действия по защита на собствеността си на основание саморъчното завещание, предявявайки срещу останалите наследници искови претенции по чл.108 ЗС, по които е образувано гр.д. № 971/2017 г. по описа на Районен съд Карнобат; на първа инстанция исковете са уважени, обявена е и нищожността на договора за доброволна делба и са им присъдени разноски в размер на 2 873,80 лв.; с решение от 14.10.2020 г. на Окръжен съд Бургас, решението на първата инстанция е потвърдено в частта по исковете с правно основание чл.108 ЗС и е обезсилено само в частта, с която е прогласена нищожност на част от договора за доброволна делба, като на ищците са присъдени разноските в размер на 2 464,60 лв. за въззивната инстанция; с решение от 19.04.2022 г. по гр.д. № 189/2021 г. по описа на ВКС, въззивното решение е оставено в сила, като на ищците са присъдени разноски в размер на 1 600,00 лв., като с оглед направено възражение да прекомерност, искането за присъждане на разноски над този размер до претендирания такъв от 3 000,00 лв. е оставено без уважение от касационната инстанция; При така установените по делото факти и наведените в исковата молбата молба твърдения, че вредите са настъпили в резултат на допуснати от нотариуса неправомерни действия, изразяващи се в неизпълнение на задължението му по чл.586, ал.1 ГПК за проверка собствеността на съделителите, на задължението му по чл.578, ал.4 ГПК – за проверка на представителната власт на пълномощника и нейния обем, на задължението му по чл.25 ЗННД да опазва правата и интересите на страните в нотариалното производство, да ги упътва, да изяснява тяхната воля и фактическо положение, да ги запознае ясно и недвусмислено с правните последици от извършеното правно действие, както и на задължението му по чл.580, т.6 ГПК – нотариалният акт да съдържа подпис и пълно име на страните или техните представители, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция, че в конкретния случай не са налице елементите от фактическия състав на чл.73 ЗННД вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на нотариуса за вреди, настъпили в резултат на допуснати от него нарушения при осъществяване на възложените му нотариални функции. Приел е, че в конкретния случай не е налице причинно-следствена връзка между действията на нотариуса при удостоверяване на подписите на страните по договора за доброволна делба и настъпилите за ищците вреди, дори и да се приеме, че при удостоверяване на сключения договор за доброволна делба са допуснати нарушения във връзка с извършване на проверката по чл.586, ал.1 ГПК, с оглед наведеното твърдение, че към тази дата представените по нотариалното дело документи не са установявали собствеността на съделителите, тъй като имало оставено завещанието от наследодателя К. К.. За да достигне до този извод съдът е приел, че извън задълженията на нотариуса при този вид нотариално удостоверяване е да извършва проверка за достоверността на представените документи за собственост, освен ако тя не се установява при прегледа на книжата или при сравняването им с други документи, като нотариусът не е длъжен да извършва проверка дали по отношение на имотите, предмет на договора за доброволна делба, има оставено завещание, освен ако страните не са му възложили извършването на такава проверка, а в случая такова искане няма, а и самото завещание не е било вписано, за да има изобщо възможност нотариусът да предположи, че наследяването по отношение на процесните имоти не е по силата на закона, а по силата на завещателно разпореждане в полза на наследодателя на ищците. В конкретния случай нотариусът е извършил надлежна преценка относно принадлежността на правото на собственост въз основа на представените пред него документи, които са били пълни и ясни и не е било необходимо извършването на допълнителна проверка на същите или изискване на други документи. Споделяйки изцяло мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е споделил и извода му, че установеното по делото допуснато нарушение относно обема на представителната власт на пълномощника на ищците и полученият в резултат на това по-малък дял от тях, е без връзка с последвалите действия на ищците по завеждане на гр.д. № 971/2017 г. по описа на Районен съд Карнобат и конкретно с твърдяната имуществена вреда, изразяваща се в направените по делото разноски, тъй като увреждането за ищците не е произтекло от неправилната преценка на нотариуса на представителната власт, а от новооткрито обстоятелство – оставеното в полза на дядото на ищците саморъчно завещание от общия наследодател, открито четири години след удостоверяването на договора за доброволна делба, което увеличава делът им в сравнение с частите, които им се припадат при наследяване по закон. Съобразявай и трайната практика на ВКС по приложението на нормата на чл.73 ЗННД, според която при извършване на доброволна делба трябва да бъдат спазени всички императивни изисквания на закона – в делбата следва да участват всички съделители и тя да бъде извършена така, че всеки от тях да получи съответно своя дял в натура или паричната равностойност на припадащата му се част, въззивният съд е приел, че в конкретния случай нотариусът е спазил тези изисквания, като напълно неоснователно е възражението на въззивниците – ищци, че завещанието би следвало да е известно на нотариуса, тъй като такова изискване не се съдържа в закона, а и самото завещание е било обявено от нотариус при Районен съд Варна на 23.06.1992 г., към който момент е действал Правилникът за вписванията в редакцията от 1955 г., съгласно който завещанията относно недвижими имоти и всички други придобивания на недвижими имоти по наследства не подлежат на вписване – чл.5, б. „в“ от П.. Посочил е, че обявяването на завещанието не представлява вписване и не може да придаде гласност за притежаването на недвижимите имоти по силата на този акт, поради което няма как нотариусът да научи за завещание, обявено през 1992 г. и оставено за съхранение в район различен от неговия район на действие, което се установява и от представените по делото справки от А., в които няма данни за процесното завещание, защото вписване на обявените завещания към 1992 г., не се е изисквало. Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба относно дължимостта на сторените разноски за сезиране на органите на досъдебното производство и за водене на гражданското дело, съдът е изложил конкретни съображения защо намира същите за неоснователни, като тези съображения са допълнителни такива в подкрепа на извода му за неоснователност на предявените искове. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска поради неустановяване на един от правопораждащите спорното материално право елемент от фактическия състав на деликтната отговорност на нотариуса, а именно причинно-следствена връзка между действията на нотариуса при нотариалното удостоверяване на договора за доброволна делба и настъпилите за ищците вреди, касационният съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първи и трети въпрос макар и формално да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалби и отговорите на същите, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Повдигнатият от касатора втори въпрос няма характер на правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът за нищожността на процесния договор за доброволна делба е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д. № 917/2017 г. по описа на Районен съд Карнобат. Останалите въпроси са обуславящи, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие със сочената от касатора практиката на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение е, че при нотариално удостоверяване на договор за доброволна делба на недвижими имоти нотариусът следи за спазването на всички императивни изисквания на закона, но с оглед факта, че процесното завещание от 1990 г. не е било вписано с оглед действащата към този момент редакция на чл.5, б. „в“ от П., за нотариуса не е имало задължение да извършва проверка дали по отношение на имотите, предмет на договора за доброволна делба, има оставено завещание, освен ако страните не са му възложили извършването на такава проверка по реда на чл.22 ЗННД. Въпросите са обусловени от становището на касаторите, че въпреки липсата на вписване на завещанието, нотариусът е бил длъжен да извърши проверка дали такова съществува, като не се отчита обстоятелството, че считано едва от 01.01.2001 г. и по силата на чл.112, б.“и“ от ЗС и чл.4, б.“и“ от Правилника за вписванията, саморъчните завещания, с които се завещава право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, задължително подлежат на вписване в Службата по вписванията по местонахождението на недвижимия имот, т.е. към 1992 г., когато е обявено процесното завещание, не е съществувало задължение за вписване на преписи от обявени саморъчни завещания с такъв предмет и съответно за процесното завещание не се съдържат данни и в съществуващия регистър Единство, в който се съдържат данни за завещания от 1998 г. насам. Отделно от това част от цитираната от касаторите практика на ВКС е неотносима към настоящия спор с предмет искове по чл.73 ЗННД вр. чл.45 ЗЗД. В решението по гр.д. № 5600/2013 г. на I г.о. е дадено разрешение, че не е нищожен договор за доброволна делба, след като е постигнато съгласие за заплащане на парично уравнение и за начина на определянето му, дори в договора да не е посочена конкретна сума, която следва да бъде заплатена за уравняване на дяловете; в решението по гр.д. № 225/2011 г. на II г.о. е прието, че при извършване на договор за доброволна делба трябва да бъдат спазени всички императивни изисквания на закона – да участват всички съделители, като всеки от тях получи реален дял в натура, съобразно правата му или едн да получи дал в натура, а останалите – паричната равностойност на припадащите им се части, а в решението по гр.д. № 62/2009 г. на IV г.о. е даден отговор на въпроса симулативен ли е договор за доброволна делба когато не всеки съделител получава реален дял и не е включена уговорка за плащане на суми за уравнение на дяловете. Не е налице и противоречие на въззивното решение с приетото от ВКС по гр.д. № 5152/2016 г. на III г.о., постановено по реда на чл.80, ал.3 ЗННД – реализиране на дисциплинарната отговорност на нотариус, извършил нотариални удостоверявания без удостоверителна компетентност, нито с даденото от ВКС по гр.д. № 2173/2008 г. разрешение, че нотариусът е длъжен да извърши проверка относно принадлежността на правото на собственост върху продавания имот не само въз основа на представените от страните по договора документи, а когато те са недостатъчни, непълни или неясни, да изиска допълнителни такива. Обосновката на последния въпрос е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че нотариусът е спазил императивните изисквания на закона при удостоверяване на договора за доброволна делба, както и че не е имал задължение да проверява за наличието на завещание, което не е било вписано, а съгласно разясненията, дадени в т.1 от посоченото по-горе тълкувателно решение, необосноваността и неправилността на съдебното решение, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност. Повдигнатите от касаторите въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са без значение за изхода на настоящото дело и съответно за формиране решаващата воля на съда, че в конкретния случай не е налице един от елементите от фактическия състав на чл.73 ЗННД вр. чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на нотариуса, извършил нотариалното удостоверяване, а именно наличие на причинна връзка между поведението на нотариуса и настъпилите вреди. При липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, не следва да се разглежда сочения допълнителен критерий, който освен това не е и надлежно обоснован от касаторите по смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При формиране на решаващите си изводи, въззивният съд се е съобразил с трайната и непротиворечива практика на ВКС относно фактическия състав на чл.45 ЗЗД, приложим и при отговорността по чл.73 ЗННД, вкл. и задължителна такава – т.2 на ППВС № 7/30.12.1959 г., според която отговорността за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и презумптивното виновно поведение на дееца и настъпилите вреди и че причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Причинна връзка между вредите и извършеното деяние е налице само когато последното се явява необходимо условие за настъпването на вредите. Наличието на причинната връзка се проверява като мисловно се отстрани деянието от цялата съвкупност от условия, предизвикали вредите. Ако вредите настъпват и без да е налице деяние, то причинна връзка не е налице и обратното – ако вреди не настъпват без да е налице деяние, то причинна връзка е налице. В случая съдът е процедирал съобразно тази практика, като е приел, че за да възникне отговорност за нотариуса, неговото поведение трябва да е необходимо условие за причиняването на вредите – без него вредоносният резултат /заплащането на разноски по гр. дело № 917/2017 г. по описа на Районен съд Карнобат/ да не би могъл да настъпи. Само тогава вредите биха били пряка и непосредствена последица от поведението на нотариуса и би била налице изискуемата се от закона причинна връзка. В настоящия случай извод, че е налице посочената зависимост, не може да бъде направен, тъй като и без оглед на поведението на нотариуса, вредите за ищците биха настъпили поради новооткрито обстоятелство – оставено в полза на дядото на ищците саморъчно завещание от общия наследодател, което е открито от тях четири години след удостоверяването на договора за доброволна делба от нотариуса, което увеличава делът им в сравнение с частите, които им се припадат при наследяване по закон и е станало причина за завеждане на искове по чл.108 ЗС от ищците срещу останалите съделители. Формулираните от касаторите с допълнително заявление от 23.10.2023 г. два въпроса във връзка с приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, не следва да бъдат обсъждани, тъй като са извън срока за подаване на касационна жалба и изложение към нея, а освен това те нямат и характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно, поради необосноваността на направените от съда фактически изводи. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500,00 лв., видно от представения договор за правна защита и съдействие от 22.08.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,