Определение № 2093 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1008/2024 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Буларко“ АД /н/, действащо чрез законния си представител срещу определение № 1314 от 15.04.2019г. по ч.в.гр.д. № 971/2019г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определението от 12.11.2018г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по т.д. № 881/2018г. с предмет иск с правно основание чл.694,ал.1,т.2 ТЗ като недопустим - предявен след изтичане на преклузивния срок по чл.694,ал.6 ТЗ. В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното определение поради неразглеждане на доводите на страната за процесуалния характер на срока и неизлагане на мотиви. Твърдението е, че исковете по чл.694 ТЗ обслужват производството по несъстоятелност, те са искове в производството по несъстоятелност, тяхното предявяване представлява процесуално действие в това производство, и срокът за тяхното предявяване също е процесуален. Поради това на основание чл.621 ТЗ по отношение на тях намират приложение разпоредбите за спиране на сроковете, уредени от процесуалния закон. По тези съображения се поддържа, че исковата молба е подадена в рамките на срока по чл.694,ал.6 ТЗ при съобразяване на отменената разпоредба на чл.61,ал.2 ГПК - определението на съда по чл.692 ТЗ е обявено в ТР на 23.04.2018г., 14 дневният срок тече от 24.04.2018г., а исковата молба е подадена на дата 09.05.2018г. при действието на разпоредбата на чл.61,ал.2 ГПК, с оглед на което срокът е спирал да тече по време на официалните празници по чл.154,ал.1 КТ - 1 май и 6 май 2018г. и е спазен. В изложението по чл.274,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса: „Има ли срокът за предявяване на исковете по чл.694,ал.1 ТЗ процесуален характер или не, поради което за него следва, или не да намерят приложение разпоредбите на ГПК относно спирането и възстановяването на сроковете?“. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по съображенията, че по този въпрос е формирана неправилна съдебна практика, изразена от един и същи състав на ВКС по ч.т.д.№ 30/2012г., по ч.т.д.№ 1950/2013г. и по ч.т.д.№ 245/2017г. всички на Второ т.о., т.е. тя не е трайно установена и последователна практика на касационната инстанция. В писмен отговор насрещната страна „Булбилд БГ“ЕООД, [населено място] оспорва наличието на предпоставките за допускане на частното касационно обжалване и основателността на частната касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Изводите на съдилищата за недопустимост на иска са основани на съображенията, че преклузивният 14-дневен срок по чл.694,ал.6 ТЗ е започнал да тече от 24.04.2018 г., тъй като на 23.04.2018 г. по партидата на длъжника „Буларко“ АД /н/ в търговския регистър е обявено определението на съда по чл.692 ТЗ, срокът изтича на 07.05.2018 г., който е неприсъствен, поради което е изтекъл на първия следващ присъствен ден - 08.05.2018 г., а исковата молба е постъпила в съда на 09.05.2018 г. Не е споделен доводът на ищеца за приложение на разпоредбата на чл.61,ал.2 ГПК, действала към момента на предявяване на иска и отменена от 01.09. 2018г. (сроковете спират да текат за страните през дните, обявени за официални празници по чл.154, ал.1 КТ, както и по време на съдебната ваканция по чл.329,ал.1 ЗСВ, с изключение на делата по чл.329,ал.3 ЗСВ), изтъкнат по повод датите първи и шести май - официални празници по чл.154,ал.1 КТ. Въззивната инстанция е изложила правните аргументи, основани на съображенията в определението по ч.т.д. № 30/2012г. на 2 т.о. на ВКС, че дефинираните от разпоредбата на чл.59 ГПК срокове текат във висящия съдебен процес като време за извършване на процесуални действия на страните, а разпоредбите на Глава седма на ГПК „Срокове и възстановяване на срокове“ са неприложими по отношение на всички останали срокове извън рамките на висящ съдебен процес, включително и по отношение на установените преклузивни за предявяване на иск. Обсъдено е, че решението по исковете по чл.694,ал.1 ТЗ рефлектира със своите правни последици върху производството по несъстоятелност, но това не означава, че те се разглеждат в това производство. От правилото, че те се разглеждат от друг състав на съда е изведено, че исковата молба по чл.694,ал.1 ТЗ слага начало на нов съдебен процес, различен от този по несъстоятелността, срокът по чл.694,ал.6 ТЗ е извън производството по несъстоятелността, не е по отношение на висящ процес и спазването му е абсолютна положителна процесуална предпоставка за инициирането на отделното производство по установителните искове в производството по несъстоятелността. Настоящият състав счита искането за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос за неоснователно. Тезата на касатора за „процесуален“ характер на срока за предявяване на установителния иск в производството по несъстоятелност е изведена и се поддържа със съображението, че този иск е част от производството по несъстоятелност, развива се като част и в рамките на този процес, който вече е образуван и висящ с депозиране на молба по чл.625 ТЗ и по отношение на него са приложими правилата за спиране на срокове по висящ съдебен процес. С т.2 на мотивите на ТР № 2 от 13.07.2020г. по тълкувателно дело № 2/2018г. на ОСТК на ВКС е разяснено, че срокът по чл.649,ал.6 ТЗ е преклузивен срок за предявяване на съпътстващ несъстоятелността иск, производството по който е отделно от производството по несъстоятелност. Очертано е, че искът по чл.694, ал.1 - ал.3 ТЗ макар и свързан с производството по несъстоятелност, не е част от това производство и по този иск се образува отделно дело. Изводите на въззивната инстанция са в синхрон с даденото разрешение, което изключва приложното поле на въведената от жалбоподателя допълнителна предпоставка за необходимост от преодоляване на „неправилна“ според него практика на един състав на касационната инстанция. От мотивите към т.2 на цитираното тълкувателно решение може да се изведе, че от характеристиката на срока за предявяване на иска по чл.694 ТЗ като преклузивен - за предявяване на специалния установителен иск и от характеристиката на този иск като самостоятелен, а не част от производството по несъстоятелност, следва, че срокът за предявяването му не е срок за извършване на процесуални действия по вече заведен иск. Отменената разпоредба на чл.61,ал.2 ГПК е регламентирала правило за „спиране на срока“. Съгласно нея, сроковете спират да текат за страните. Разпоредбата предпоставя конституирани страни във висящо съдебно производство, а производствата по несъстоятелност и по иска с правно основание чл.694 ТЗ с оглед на изложеното по-горе, са отделни производства, които се развиват и между различни страни; подлежат на разглеждане от различни съдебни състави. С тълкувателното решение е отречена тезата на касатора, невъзприета и от въззивната инстанция в атакуваното определение, че производството по чл. 694,ал.1 ТЗ не е самостоятелно производство, а е част от производството по несъстоятелност. Съгласно тълкувателното решение, спирането на производството по несъстоятелност също не рефлектира върху развитието на исковото производство по специалния установителен иск именно защото последното е отделно от производството по несъстоятелност. Ако би била вярна тезата на частния жалбоподател, че искът по чл.694 ТЗ е производство в рамките на започналия вече съдебен процес по несъстоятелност, към него не би намерила приложение разпоредбата на чл.61,ал.2 (отменена, но действала към завеждането му) ГПК, тъй като от нейното приложно поле са изключени делата по чл.329,ал.3 ЗСВ, сред които, в т.4, са посочени делата по несъстоятелност. Разноски за производството не се присъждат, тъй като не са претендирани от ответника в частното касационно производство. Частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС държавна такса от 15 лв., която не е внесена предварително. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение