Определение № 3647 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 265/21.11.2025 г. по в.гр.д. № 392/2025 г., с което Апелативен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 313/18.06.2025 г. по гр.д. № 1109/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, на основание чл. 2а ЗОДОВ е осъдил Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ) да заплати на Р. К. С. сумата 8 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконните решения на КОНПИ за предявяването на иска и за наложените обезпечителни мерки по гр.д. № 313/2018 г. на ВТОС, ведно със законната лихва от 05.04.2018 г., като искът е отхвърлен до предявения размер 100 000 лв. Касаторът КОНПИ обжалва решението в частта, с която искът е уважен. Повдига следните материалноправни въпроси, по които счита да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК (общата и допълнителните) за допускане на касационния контрол: 1. Налице ли е незаконен акт, когато към момента на взетото решение за предявяване на иск за отнемане на незаконно придобито имущество все още не е било прието ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС и непосредствено след обявяването му КОНПИ е взела решение за отказ от иска, основан на тълкувателното решение, и производството по делото е прекратено на основание чл. 233 ГПК, а наложените обезпечителни мерки – отменени, съгласно чл. 402 ГПК? и 2. Налице ли е основание за ангажиране на отговорността на държавата, ако в тази хипотеза единствените обезпечителни мерки са запор на банковите сметки на проверяваното лице с незначителна наличност? Касаторът Р. С. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен. Повдига следните въпроси (материалноправен и процесуалноправен), по които счита да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1. Следва ли да се ангажира обективната отговорност на държавата за това, че КОНПИ е предявила иск за отнемане на незаконно придобито имущество срещу втори ответник, за когото в предварителната фаза на производството не са събрани категорични доказателства да е свързан с проверяваното лице (§1, т. 15 ДР ЗОНПИ), а искът е насочен и срещу втори ответник с единствената цел КОНПИ да обоснове значителното несъответствие по § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ? и 2. Има ли съдът по предявения иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно предявяване и поддържане на иск за отнемане на незаконно придобито имущество задължението служебно да изиска и приложи приключилото гражданско дело, за да установи какви са били конкретната ангажираност и процесуални усилия на ответника по него/на лицето, което претендира обезщетението, както и служебно да установи кога е влязла в сила присъдата за престъплението, послужило като основание за проверката, за да обоснове или да изключи паралелното развитие на двете производства – гражданското и наказателното, като обстоятелство от значение за определяне размера на обезщетението по справедливост? И двамата касатори повдигат въпроси (материалноправен и процесуалноправен) за релевантните обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по този иск и за дължимите мотиви, с които съдът е длъжен да се обоснове. Всеки счита и тези въпроси обуславящи – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. и с практиката на Върховния касационен съд по тези дела – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е определил обезщетението в завишен размер (така Прокуратурата), респ. в занижен размер (така Р. С.). Прокуратурата на Република България не взема становище по касационните жалби. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че гр.д. № 313/2018 г. на ВТОС било образувано след две решения на КОНПИ за налагане на обезпечителни мерки и за предявяване на иска по чл. 141 ЗОНПИ срещу Р. С./ищеца. След решение за отказ от иска, което КОНПИ е основала на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС, делото било прекратено с определение от 20.09.2023 г. (чл. 233 ГПК), а наложените обезпечителни мерки - отменени (чл. 402 ГПК). Въззивният съд е приел, че последиците на влязлото в сила определение – държавата не може да предяви отново същия иск (чл. 233, изр. 2 ГПК), и причините, поради които КОНПИ е взела решението за отказ от иска – тълкувателното решение, което съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ задължава КОНПИ и съдът да приемат, че упражненото с иска материално право на държавата не съществува, обосновават незаконност на двете решения по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ: за искането за наложените обезпечителни мерки – запор на две банкови сметки на ищеца с наличност съответно 4.18 лв. и 12.00 лв., и за искането за отнемане в полза на общата сума 198 121.08 лв. - равностойност на един отчужден недвижим имот, 26 моторни превозни средства и преминалите суми по банковите сметки, които в края на 10-годишния период на проверката по чл. 112, ал. 3 ЗОНПИ не са били налични в патримонуима на проверяваното лице/на ищеца. Въззивният съд е заключил, че държавата дължи да обезщети неимуществените вреди, които ищецът е понесъл по причина на незаконните решения по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ. Пристъпил е към обсъждане на онези обстоятелства, които е намерил да са по причина незаконните решения и от значение, за да определи размера на обезщетението по справедливост. Общата продължителност на гр.д. № 313/2018 г. на ВТОС – въззивният съд е приел, че през 6-годишния период на висящност ищецът се е притеснявал за развитието и възможния му неблагоприятен изход. Предмет на делото - по иска по чл. 141 ЗОНПИ в тежест на проверяваното лице е да обори предположението за незаконност на придобитото имущество в 10-годишния период по чл. 112, ал. 3 ЗОНПИ, т.е. законни доходи, с които е придобито, като по всяко такова дело за значителни обемът на релевантните обстоятелства и необходимите усилия за успешното провеждане на доказването. Въззивният съд е добавил, че ищецът не е доказал да е понесъл неудобства над обичайните, типичните за дело по иск по чл. 141 ЗОНПИ с подобна продължителност, предмет и сложност, включително поради това, че ищецът не е поискал, респ. по делото не е било приложено приключилото гражданско дело, за да установят конкретното развитие и положените от увреденото лице процесуални усилия. От друга страна, въззивният съд е приел, че рефлексът на наложените обезпечителни мерки в неимуществената сфера на увреденото лице е бил незначителен – по банковите сметки на ищеца била запорирана незначителна наличност. Намерил е, че делото не се е отразило на отношенията на увреденото лице с близките. До смъртта си майка му го подкрепяла - била изявила готовност да свидетелства в установяване законността на доходите на сина си, а нейната кончина, която попречила на намеренията й, е без връзка с делото. Намерил е, че още към момента на предявения иск по чл. 141 ЗОНПИ били проблемни отношенията с И. С. – лицето, с което ищецът живял около година живял на съпружески начала и втория ответник, срещу когото искът бил насочен също. Намерил е, че приятелите не променили отношението си към ищеца. По време на делото ежеседмичните им срещи продължили. Гражданското дело не е засегнало професионалната реализация на ищеца. Той се е занимавал с внос на коли, които оставял за продажба в автокъща на приятел. Тази дейност продължила безпрепятствено в периода на висящност на делото, т.е. то не му е пречило да реализира доходи от тази дейност. Ищецът не е понесъл и репутационни вреди по причина на гражданското дело. То не било дискутирано в обществото, нито разгласено в медиите. Въззивният съд е добавил, че за определяне размера на обезщетението от значение е и обстоятелството, че по едно и също време са се развили производството по иска по чл. 141 ЗОНПИ и наказателното производство, по което с влязла в сила присъда ищецът е признат за виновен и осъден за престъплението по чл. 255, ал. 3 НК - основание за извършената проверка от КОНПИ (чл. 22, ал. 1, т. 15 ЗОПДНПИ (отм.), респ. чл. 108, ал. 1, т. 18 ЗОНПИ). Приел е също, че негативните психически преживявания на ищеца са били свързани и с двете производства, като тези по наказателното са с по-висок интензитет. За престъплението по чл. 255, ал. 3 НК законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години, престъплението е тежко (чл. 93, т. 7 НК), и притесненията на ищеца за крайния му изход са били значително по-интензивни от тези за развитието и изхода на гражданското дело. (Осъдителната присъда не е приложена). Въззивният съд е намерил за неоснователен довода, въведен в исковата молба като допълнително основание за незаконност на решенията на КОНПИ. Ищецът е твърдял, че КОНПИ е злоупотребила с правото на иск, като го е насочила и срещу втори ответник И. С.. Мотивирал се е с това, че решението по за предявяване на иска е взето, след като е влязъл в сила ЗОНПИ, а това, което КОНПИ е поискала да се отнеме от Р. С., е оценила на 198 121.08 лв., т.е. в обосноваване на предположението да е незаконно придобито, не е било необходимо КОНПИ да добавя и имуществото на И. С.. Като отчел всички тези обстоятелства – доказаните, но и недоказаното, и икономическата обстановка към момента на увреждането – през третото тримесечие на 2023 г., минималната работна е 710.00 лв., а средната около 2 000.00 лв., въззивният съд е заключил, че сумата 8 000 лв. обезщетява по справедливост понесените от ищеца неимуществени вреди от двете незаконни решения по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ. При така изложените мотиви от въззивния съд повдигнатите въпроси обуславят решението. За всички, с изключение на въпроса, свързан с довода за злоупотреба с правото на иск по чл. 141 ЗОНПИ, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В изследване на допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, на които касаторите се позовават, настоящият състав намира следното: На първия материалноправен въпрос, повдигнат само от КОНПИ, въззивният съд е дал положителен отговор, като е приел, че незаконосъобразността на двете внесени в съда решения по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ по образуваното гр.д. № 313/2018 г. на ВТОС произтича от ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС и от последиците на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска след решение на КОНПИ, основано на тълкувателното решение. ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС изключи материалното право на държавата по ЗОНПИ да отнеме парични средства, които са придобити през проверявания период, но в края на периода не са налични в патримониума на проверяваното лице, и/или да отнеме равностойността на придобито през периода и отчуждено по противопоставим на държавата начин имущество, паричните средства от които в края на периода не са налични в патримониума на проверяваното лице. Това нормативно тълкуване на ВКС се инкорпорира в разпоредбите на ЗОНПИ, като всеки орган на съдебната власт е длъжен да приеме, че съдържанието им е такова още към момента на влизане в сила на ЗОНПИ – арг. от чл. 130, ал. 2 ЗСВ. В своята практика по § 5, ал. 2 ДР ЗОНПИ, ВКС еднозначно приема, че условията и редът на ЗОНПИ се прилагат за недовършените производства по отменения ЗОПДНПИ, т.е. тълкувателното решение се прилага и за недовършените производства по Закона от 2012 г. В своята практика ВКС еднозначно приема също, че когато отказът от иска не е свързан с поведение на ответника, предприето по време на висящия процес, с рефлекс за спорното материално право – напр. плащане, ищецът дължи да репарира понесените вреди от ответника, които са по причина неоснователно отнесения до съда спор. Това се отнася и за хипотезата, в която КОНПИ е взела решение за отказ от иска (чл. 13, т. 10 ЗОНПИ), основано на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС, и производството е прекратено с определение по чл. 233 ГПК. Мотивите към т. 1 от решение № 2/23.05.2013 г. по конст.д. № 1/2013 г. на Конституционния съд на Република България (обн., ДВ, бр. 50/2013 г.) изясняват, че незаконосъобразността на решенията на КОНПИ е установима от общите/гражданските съдилища. Това обяснява деликтния състав в чл. 2а ЗОДОВ, който и понастоящем предвижда отговорност на държавата да обезщети понесените от частноправни субекти вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите на ЗОНПИ – съд и КОНПИ. Това, че от влизането си в сила - със ЗИДЗОДОВ (Обн., бр.38 от 2012 г.), през годините на своето действие разпоредбата на чл. 2а ЗОДОВ визира различни държавни органи и длъжностните лица в състава им, рефлектира единствено върху приложимите за тези дела специален ред/облекчени процесуални условия в ЗОДОВ– процесуална субституция, проста държавна такса, изборна подсъдност, задължително участие на прокурор, специални правила на отговорността за разноските по делото. Различните редакции на чл. 2а ЗОДОВ не изключва задължението на държавата да обезщети вредите, причинени на частноправни субекти от незаконни актове, действия и бездействия на органите на ЗОНПИ – съд и КОНПИ. Основанието е в Основния закон – чл. 7 КРБ. Обобщението от така извършения анализ на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС, на практиката на ВКС и на решението на Конституционния съд, налагат еднозначно положителен отговор на първия материалноправен въпрос, повдигнат от КОНПИ. Такъв е дал и въззивният съд. По въпроса е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск, основан на незаконни решения на КОНПИ по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ, се определя глобално, включително за понесените от наложените обезпечителните мерки. В съответствие с практиката на ВКС съдът е приел също, че незначителният рефлекс на мерките върху имуществото на проверяваното лице/на ищеца по приключило гражданско дело по чл. 141 ЗОНПИ – в случая, запор върху вземания по две банкови сметки с незначителна наличност, е обстоятелство, което не може да се свърже с понесени големи неудобства и сериозни притеснения от ограниченията в имуществената сфера на увреденото лица, а налага съдът да определи сравнително нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди и за тях. Въззивният съд в решението си е изложил и необходимите мотиви за всички онези обстоятелства, които са от значение за приложения критерий за справедливост, така както е разяснен в ППлВС № 4/1968 г. и в практиката на ВКС по тези дела, включително е съобразил, че след като ищецът не е доказал интензивна интервенция на двете незаконни решения на КОНПИ по чл. 13, т. 7 ЗОНПИ в неимуществената си сфера, защитена директно от Конституцията – чест, достойнство, добро име, личен интегритет, включително здравословно състояние, следва да определи обезщетението съобразно типичните, обичайни последици от незаконния акт. В обобщение, както на втория материалноправен въпрос, повдигнат само от КОНПИ, така и на въпросите, повдигнати от двамата касатори, е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите само от касатора Р. С. процесуалноправни въпроси, са свързани с неговата теза, че съдът е имал задължението служебно да събира доказателства за факти, които налагат по-висок размер на обезщетението – да приложи приключилото гражданско дело, за да установи конкретната процесуална активност и положени усилия на ищеца, и служебно да установи точния момент на влизане в сила на осъдителната присъда по чл. 255, ал. 3 НК, за да отхвърли възможността от паралелно развитие на гражданското и наказателното дело във времето. Тезата надхвърля онази граница на служебното начало (чл. 7, а и чл. 155 ГПК), която поставя диспозитивното (чл. 6, ал. 2 ГПК). В своята практика ВКС разяснява, че основните начала на ГПК изискват в правораздавателната си дейност съдът да провежда онези граници, които началата взаимно си поставят, за да не достигне никое от тях до своето отрицание. Казуалното тълкуване, което касаторът очаква настоящият състав да проведе с положителен отговор на тези въпроси, би бил в противоречие с тази практика на ВКС. По тях са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Повдигнатият материалноправен въпрос само от касатора Р. С. не обуславя решението в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Въпросът се обяснява оплакването в тази касационна жалба, че въззивният съд е бил длъжен да сподели довода/въведеното в исковата молба допълнително основание за незаконност на решението на КОНПИ. Отричайки възможността за злоупотреба с упражненото право на иск по гр.д. № 313/2018 г. ВТОС, въззивният съд се е мотивирал с момента, в който КОНПИ е взела решението – след влизане в сила на ЗОНПИ; с новите условия и ред, приложими за неприключилото производство за отнемане на незаконно придобито имущество по ЗОПДНПИ (отм.) - § 5, ал. 2 ДР ЗОНПИ, и с оцененото имущество, което КОНПИ е поискала да бъде отнето само от Р. С. – достигащо необходимия размер по § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ. Дали преценката му се основава на събраните по делото доказателства и в частност, дали действително решението за предявяване на иска КОНПИ е взела след влизането в сила на ЗОНПИ и дали по гр.д. № 313/2018 г. ВТОС действително е претендирала отнемане на равностойност над релевантния размер по чл. 1, § 3 ДР ЗОНПИ, в настоящото производство не може да се провери. Изложените мотиви в решението за неоснователност на този довод обаче съответстват на практиката на ВКС по § 5, ал. 2 ДР ЗОНПИ, а въпросът се свежда до касационно оплакване за неправилност на решението, което в производството по селектиране на касационната жалба ВКС няма правомощие да провери – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. При тези мотиви, съдът