Определение № 91 от 21.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 275/2018 г.

Производството е образувано по две частни жалби, както следва: 1/Частна жалба на [фирма] против определение № 1528/11.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1884/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 10.01.2017 г. постановено по гр.д.№ 185/2016 г на Монтански окръжен съд, за връщане на подадена касационна жалба на [фирма] срещу постановеното по същото дело решение, като недопустима. Жалбоподателят оспорва правилността на постановеното определение,досежно квалифицирането на делото като търговско, а не гражданско, което страната е поддържала със следните доводи: договорът за възлагане на управление е граждански договор, а не търговска сделка и следователно спорът за дължимостта на възнаграждение по договор за възлагане на управление предпоставя граждански характер на делото, при това производството се е развивало по общия ред на две съдебни инстанции, а не по реда на особеното исково производство по търговски спорове, уредено в глава ХХХІІ на ГПК.Поради това и хипотезата на чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК е неприложима към настоящия случай. 2/ Частна жалба на [фирма] срещу определение от 11.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 1884/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е върната като недопустима преждеописаната в п.1 частна жалба срещу определение № 1528/11.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1884/2017 г. на същия съд. И тук са развити идентични съображения по приложението на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, но по начало се твърди неяснота, поради липса на мотиви, на основанието на което е приета за недопустима частната касационна жалба. Ответната страна – П. П. – не е депозирал отговор на частните жалби. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частните жалби са подадени в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. За да се произнесе по същите,настоящият състав съобрази следното: Делото е образувано по иск на П. И. П., за осъждане ответника [фирма] да му заплати сумата от 9 000 лева – дължими възнаграждения за дейността му като член на Съвета на директорите на дружеството,за периода м.януари – м.юни 2014 г., на основание чл.244 ал.7 ТЗ, ведно с обезщетение за забава в издължаването им - 595,94 лева. Срещу постановеното въззивно решение по гр.д.№ 185/ 2016 г. на Монтански окръжен съд е постъпила касационна жалба от [фирма],върната, на основание чл.280 ал.3 т.1 изр. първо пр.второ ГПК, с разпореждане от 10.01.2017 г. по гр.д.№ 185/2016 г. на Монтански окръжен съд. Срещу това разпореждане е постъпила частна жалба, по която, с определение № 1528/11.05.2017 г. по гр.д.№ 1884/2017 г. Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждането на окръжния. Срещу това определение е постъпила частна касационна жалба, която с определение от 11.10.2017 г. по гр.д.№ 1884/2017 г. на Софийски апелативен съд е върната като недопустима, на основание чл.274 ал.4 вр. с чл.280 ал.2 / в предходната редакция на нормата / ГПК. Това определение е атакувано в срок с описаната по-горе / в п.2 / частна жалба. Всяко от атакуваните определения е недопустимо и следва да се обезсили,като правилността на разпореждането за връщане на касационната жалба срещу въззивното решение, на самостоятелно основание бъде преценено в настоящата инстанция, като компетентна такава, по чл.274 ал.2 изр. първо пр. второ ГПК, по следните съображения: Настоящият състав намира, че разпоредбата на чл.274 ал.2 изр.първо пр. второ ГПК следва да се прилага, съобразно препращането в същата към хипотезите на чл.274 ал.1 ГПК и конкретно – само срещу определения на окръжен съд като въззивна инстанция / предвид висящност на производството пред същата /, имащи преграждащ характер за развитието на т о в а именно производство / хипотезата на чл.274 ал.1 т.1 ГПК / и аналогично – чиято изрична обжалваемост е от значение за съществуването и развитието на т о в а – въззивното - производство / хипотезата на чл.274 ал.1 т.2 ГПК/. Преценката по чл.286 ГПК не е част от въззивното производство, макар да е в правомощията на въззивния съд. Определението за връщане на касационна жалба е на общо основание обжалваемо пред касационна инстанция. Не може да се сподели разбирането, че определението на апелативна инстанция,по определението на окръжен съд за връщане на частна касационна жалба, е окончателно, лишавайки касационната инстанция от собствена проверка за допустимост на частната касационна жалба, каквото разделяне на правомощията на последната – по преценка за допустимост и по съществото на жалбата - нито е уредено в закона, нито би могло да бъде логично обосновано, а и не се споделя единодушно във формираната до момента практика на ВКС. В същата се допуска последващ контрол на акта на апелативен съд в идентична хипотеза, което означава двуинстанционност на проверката на определение по чл.274 ал.1 ГПК на въззивна инстанция / каквато хипотеза относно решенията ГПК не урежда, противно на логиката контролът спрямо актовете по същество да е завишен, нито пък двуинстанционен контрол е предвиден и осъществим в хипотезата на чл.274 ал.2 изр. първо пр.първо ГПК, когато определението е постановено от апелативен съд, а би следвало да има процесуална реципрочност /. Отделно от това, подобно тълкуване би било в разрив с мотивите за предприетото изменение на чл.274 ГПК, обн.ДВ бр.50 от 2015 г. – за облекчаване работата на касационната инстанция. Затова, според настоящия състав, само когато определението на въззивна инстанция е от значение за развитието на самото въззивно производство, следва да се сподели логиката за едноинстанционна обжалваемост на актовете на окръжен съд – пред апелативен, съответно тези на апелативен съд - на касационна инстанция. По тези съображения настоящият състав намира, че определенията на Софийски апелативен съд от 11.05.2017 г. и 11.10.2017г. са недопустими / макар предопределени от съществуваща, формирана от ВКС, съдебна практика по приложението на чл.274 ал.2 изр. първо, пр. второ ГПК в този смисъл/. Разпореждането за връщане на касационната жалба, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК, постановено от Врачански окръжен съд, е правилно. Последователна и безпротиворечива е формираната от състави на ВКС съдебна практика, приемаща, че спор, основан на договор за управление - чл.244 ал.7 ТЗ / за АД /, респ. чл.141 ал.7 ТЗ / за ООД / - предпоставя търговски характер на делото / така опр. №140 по т.д.№ 611 / 2011 г. на ІІ т.о., опр. №714 по ч.т.д.№ 646/2011 г. на І т.о., опр.№ 202 по т.д.№ 178/2012 г. на І т.о., опр.№ 670 по ч.т.д.№ 3511/ 2013 г. на І т.о., опр.№ 361 по ч.т.д.№ 3470/2014 г. на ІІ т.о., опр. № 103 по т.д.№ 2599/ 2014 г. на І т.о., опр.№ 299 по т.д.№ 3016/2015 г. на І т.о. на ВКС и др. /. Съображенията за това са следните: Понятието „ търговско дело „ не е дефинирано в закона, но в практиката на ВКС се приема, че неговото съдържание не се изчерпва нито с делата, имащи за предмет търговски сделки по смисъла на чл.286 ТЗ, нито с визираните в чл. 365 ГПК търговски спорове. Търговско е всяко дело, което има за предмет спорове с участие на търговци, свързани изцяло или отчасти с регулирани от обективното търговско право отношения. При предмет на спора - вземане по договор за възлагане на управление, сключен за целите на извършваната от търговското дружество - ответник търговска дейност, търговското качество на ответника и целта на договора, а не приложението на разпоредбите на гражданския закон относно правилата на договора за поръчка, са определящи за търговския характер на делото. Изпълнението на договора се подчинява на правила за управление на търговеца, залегнали именно в ТЗ, поради което, реципрочно, споровете по отговорността за причинени вреди ,във връзка с изпълнението на този договор, също предпоставят търговски характер на делото. Тъй като предявените претенции са с цена под минималния праг за касационна обжалваемост по търговски дела, правилно въззивният съд е върнал касационната жалба като недопустима, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК. Предвид гореизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение