Определение № 1322 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. С., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез адвокат Л. В., против въззивно решение № 901 от 17.06.2022 г. по в.гр.д. № 231/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 266437 от 05.11.2021 г. на Софийския градски съд по гр.д. № 14252/2019 г., с което са отхвърлени предявените от А. И. М. срещу касатора искове на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 280 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Вместо това е постановено ново решение, с което Г. П. С. е осъден да заплати на А. И. М. сумата 21 015 евро, представляваща неизпълнено задължение да възстанови преведения му хонорар съгласно подписан между страните договор за правна помощ от 07.02.2017 г. и анекс към него от 01.08.2017 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от депозирането на исковата молба до окончателното ѝ плащане, както и 7603,69 лв. – лихва за забава за периода от 01.01.2018 г. до 24.10.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от А. И. М., [населено място], с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Не претендира деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Софийският апелативен съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 280 ЗЗД за сумата от 21 015 евро, представляваща неизпълнено задължение на ответника Г. С. да възстанови преведения му от ищеца А. М. адвокатски хонорар съгласно подписани между страните договор за правна помощ от 07.02.2017 г. и анекс към него от 01.08.2017 г., ведно със законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на депозиране на исковата молба – 31.10.2019 г. до окончателното плащане, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 603,69 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за периода 01.01.2018 г. – 24.10.2019 г. Приел е за установено от представения по делото договор, че между страните в качеството им на клиент и адвокат, е сключен договор за правна помощ от 07.02.2017 г. с предмет: извършване на юридически услуги, в това число даване на устни и писмени консултации и становища по въпроси на правото; изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби, заявления, молба за отмяна на влязло в законна сила съдебно решение, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа; представителство на клиента пред ВКС по молба за отмяна на влязлото в сила решение № 218 от 29.11.2016 г. на ВКС, IV отд., постановено по гр.д. № 1306/2016 г., като извършва всички необходими действия по изготвянето и подаването на молбата за отмяна и последващото образуване и водене на съдебното производство. Съгласно клаузата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора за правна помощ при сключването му клиентът заплаща на изпълнителя еднократно сума в размер на 10 000 евро или левовата им равностойност, като страните се уговарят неотменимо и безусловно, че тази сума е под условие и има резултативен характер в случай на постигане целта на договора, така както е дефинирана в чл. 5. В случай на непостигане на целта на договора изпълнителят дължи връщане на сумата от 10 000 евро или левовата им равностойност в срок до 2 седмици от датата на непостигане на целта, като връщането става по банковата сметка на клиента. В чл. 3 страните са предвидили, че в случай на постигане на целта на договора клиентът дължи и допълнително възнаграждение в размер на 30 000 евро или левовата им равностойност. Съдът е установил, че към договора е сключен и анекс на 01.08.2017 г., според който, в случай че до 07.08.2017 г. клиентът преведе по сметката на изпълнителя сумата от 3000 евро, общата сума за доплащане при постигане целта на договора се намалява с 6000 евро и става 14 000 евро, платими в брой в срока по чл. 4 от договора. И в анекса е включена клаузата за връщане на сумата в двуседмичен срок от момента, в който целта не е постигната. Въз основа на приетите писмени доказателства, съдът е установил, че по делото не е спорно, че ответникът е получил общо 23 060 евро във връзка с изпълнението на процесния договор за правна помощ, целта на договора не е била постигната, а ответникът е върнал на ищеца общо 4000 лв. При установената фактическа обстановка, апелативният съд е приел, че исковата претенция е доказана и основателна, тъй като чл. 36, ал. 1 ЗА не е императивна правна норма, нарушаването на която да води до нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД на клаузата, с която е уговорено адвокатското възнаграждение между страните. От езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА „има право на възнаграждение“, от систематичното ѝ тълкуване във връзка с чл. 38 ЗА и изхождайки от правилото на чл. 9 ЗЗД въззивният състав е приел, че доброволният отказ от правото да получи възнаграждение за своя адвокатски труд, направен в писмена форма от самия адвокат, не противоречи нито на императивни законови разпоредби, нито на добрите нрави. С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил представения договор за правна помощ, уговорките между него и клиента му, като също така е признал, че доброволно е върнал сумата 4000 лв. Относно размера на претендираното вземане, съдът е приел, че същото е доказано с представените по делото документи за направените преводни нареждания. Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: императивна ли е нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА, която урежда правото на възнаграждение на адвоката за неговия труд; действителна ли е уговорка, с която се заобикаля разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА; може ли страна да черпи права от нищожна клауза. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е налице очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: По отношение на формулираните в изложението въпроси не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване. Във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е представена практика на ВКС, а и поставените въпроси не са разрешени в противоречие с задължителната практика на ВКС. Според ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС „Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход.“ По никакъв начин не е обосновано и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не става ясно защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА е достатъчно ясна, не е налице противоречива практика или пък необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд