Определение № 5262 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 274/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от Р. Д. Г. чрез адв. Цв. В., против решение № 333 от 23.10.2023 г. по в. гр. д. № 479/2023 г. на Старозагорския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 41 от 20.04.2023 г. по гр. д. № 278/2022 г. на Районния съд - Р. в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу И. И. К. положителен установителен иск за признаване право на собственост на основание чл. 92 ЗС върху гараж с площ от 80 кв. м., построен през 1984 г., като частично попадащ в УПИ [№] и в УПИ [№], двата от кв. 3 по плана на [населено място], [община]. В касационната жалба ищцата се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което почти приповтаря жалбата, жалбоподателката не е формулирала материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се допусне касационно обжалване. Заявява, че съдът е приложил презумпцията на чл. 92 ЗС самостоятелно, без да отчете другите доказателства по делото, и без да се съобрази с практиката на ВКС в тази насока и по-конкретно с решение № 486 от 08.10.2009 г. по гр. д. № 9/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., относно правния режим на сградите, построени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Изтъква се още липсата на спор по факта, че гаражът е построен през 1984 г., както и че представлява търпим строеж, с оглед на което е годен обект на гражданския оборот и за придобиване по давност. В тази насока са посочени решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1013/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 532 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 1459/2009 г. на ВКС, I-во г. о. Твърди се, че в процеса е следвало да участва и съпругата на ответника като необходим другар, предвид възмездното придобиване на дворното място по време на брака. Искането е съдът да приеме, че ищцата е придобила спорния гараж на основание кратката петгодишна давност като добросъвестен приобретател. В писмен отговор ответникът И. И. К., представляван от адв. Ф. Г., оспорва жалбата по съображения за неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане. Претендира разноски. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е посочил, че изложените от ищцата в исковата молба обстоятелства, съставляващи фактически основания на претендираното право на собственост, са за придобиването от нея с договор за гледане и издръжка, сключен с н. а. № 179 от 19.12.2013 г., на дворно място, съставляващо УПИ [№] от кв. 3, и за това, че на 09.09.1982 г. съпругът й Н. Т. Г. закупил от В. Т. К. 80 кв. м., касаещи югозападния ъгъл от съседното дворно място, съставляващо УПИ [№] от кв. 3, собственост понастоящем на ответника по иска, за което платил 80 лева. През 1984 г. построил гараж, който се е ползвал от него и от ищцата след смъртта му. Твърди, че на съпруга й било отстъпено право на строеж чрез т. нар. търпими действия. Искането към съда е да се признае за установено по отношение на ответника, че е собственик на спорния гараж на основание чл. 92 ЗС. С оглед на тези фактически твърдения и формулираното искане, въззивният съд е намерил, че ищцата претендира да е собственик на гаража, тъй като е собственик на дворното място, и че гаражът е построен върху част от дворното място на съседа, закупена от съпруга й. Намерил е, че ищцата не се позовава на придобивна давност, произтичаща от осъществявано от нея владение. Твърдението, че ползва сградата след смъртта на съпруга си, е неконкретизирано, респ. недостатъчно, за да се приеме, че тя претендира да е собственица по давност. Посочил е, че изложеното относно т. нар. търпими действия по-скоро касае съпруга й, поради което е приел, че ищцата се позовава на давност, която е изтекла в негова полза и неправилно се идентифицира с него във връзка с това. Въззивният съд е приел, че нито ищцата, нито съпругът й са станали собственици на „закупените“ 80 кв. м. от УПИ [№] от кв. 3 поради липсата на договор, сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма - нотариален акт, а н. а. № 179/2013 г. не е титул за собственост на гаража, тъй като той не попада върху закупената с договора по този нотариален акт земя - установено е по делото, че сградата, която е с площ от 41 кв. м., изцяло попада в собствения на ответника УПИ [№] от кв. по сега действащия регулационен план на селото от 1991 г. Ето защо съдът е приел, че ищцата не е собственик на гаража по силата на приращението. По отношение на т. нар. търпими действия въззивният съд е приел, че по делото има данни за отстъпване на право на строеж чрез търпими действия, предвид представените по делото декларация № 16/26.04.1984 г. от В. Т. Ж. и декларация от 10.09.2003 г. от неговия син П. В. Т., от които се установява, че Ж., който към 1984 г. е бил собственик на [№] по плана на селото от 1938 г. (сега УПИ [№]), е допуснал съпруга на ищцата да построи гараж в югозападния ъгъл на имота си и да го ползва необезпокоявано повече от 10 години. По делото е установено, че претенциите на св. Руси Р., който закупил имота през 1990 г., са били отблъснати от установилия фактическа власт върху сградата съпруг на ищцата, като не е установено така започналата придобивна давност да е била прекъсната по надлежния начин от някой от собствениците на УПИ [№] от 1984 г. насам. На практика Г. е станал собственик на гаража през 1994 г., когато изтича 10-годишната давност. Това обаче предшества сключването на граждански брак на 20.05.2000 г. между Г. и ищцата. След като давността не е изтекла по време на брака, ищцата не е станала собственик в условията на съпружеска имуществена общност. Това обаче нито я ползва, нито й вреди, тъй като ищцата е собственик на друго правно основание - наследствено правоприемство, което обаче не е заявено в това дело. За пълнота на изложението въззивният съд е намерил за необходимо да отбележи, че не може да става дума за предаване на владението от Н. Г. на ищцата, каквото становище е застъпено във въззивната жалба, тъй като не са установени никакви конклудентни действия по предаване на ищцата на фактическата власт - тя е ползвала гаража като съпруга на собственика. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва служебно да допусне касационно обжалване на въззивното решение поради възникнало съмнение за неговата допустимост, за да се прецени дали съдът не се е произнесъл по нередовна искова молба, предвид изложените в обстоятелствената й част факти, които могат да доведат до придобиване на спорната сграда на основание придобивна давност, и несъответния на тези обстоятелства петитум, с който като придобивен способ е въведен принципът на приращението по чл. 92 ЗС. Ето защо касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.