Определение № 201 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3462/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. К. против решение № 646 от 12.3.2020 г., постановено по гражданско дело № 2307 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, в частта, с която е отменено решение № 672 от 30.01.2019 г. за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. М. К. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 4 800 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.364, ал.5, пр.1 във връзка с ал.1 от НК за което е бил оправдан и е постановено друго решение, с което искът за тази сума е отхвърлен.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Желае да бъде допуснато касационно обжалване по следните въпроси:

1. Обстоятелството, че ищецът по иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е осъждан за извършено престъпление, но е реабилитиран по право или по съдебен ред, води ли до намаляване на дължимото от държавата обезщетение? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на определение № 917 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 3210/2018 г. на IIIГО на ВКС.

2. Допуска ли се нарушение на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение съдът значително занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността на ищеца/водени срещу него и други наказателни производства, по които са му налагани и други мерки за процесуална принуда/? Въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с решение № 483 от 9.6.2010 г. по гр.д. № 109/2009 г. на III ГО на ВКС.

3. Спазен ли е принципът на справедливост по чл.52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение съдът не е взел предвид, че ищецът и преди е съден и оправдан и е осъждал държавата по иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ? Касаторът счита, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

4. Как следва да процедира съдът, ако официален документ, представен по делото, удостоверява факти, противоречащи на императивна правна норма? Съдът е предпочел да кредитира справка с невярно съдържание, според която ищецът е осъждан, вместо да приложи закона/чл.85 и 86 от НК/ и да приеме, че ищецът е реабилитиран.Произнасянето на съда по този въпрос е contra legem, поради което решението е очевидно неправилно.

Прокуратурата на Република България не е взела становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Прокуратурата на Република България е повдигнала срещу В. М. К. обвинение в извършено престъпление по чл.346, ал.5, предл.1 във връзка с ал.1 от НК за това, че на 19.10.2012 г. противозаконно е отнел със сила чуждо моторно превозно средство с намерение да го ползва. С влязла в сила на 30.03.2018 г. присъда В. К. е бил оправдан, след което е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на 30 000 лв. обезщетение за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди.

В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е възразила, че обезщетението за неимуществени вреди трябва да се намали, тъй като доброто име на ищеца е било накърнено от предишно осъждане за отнемане на микробус с намерение противозаконно да го присвои. Като доказателство за това твърдение към отговора е представена справка за съдимост от 26.10.2018 г., според която ищецът е осъден с влязло в сила на 1.7.2004 г. споразумение за престъпление по чл.195, ал.2 във връзка с ал.1, т.2 и т.4 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години с отлагане на изпълнението за изпитателен срок от пет години. Представена е и справка от Унифицираната информационна система на Прокуратурата на Република България, от която е видно, че с присъда от 23.06.2017 г. ищецът е бил оправдан за престъпление по чл.346, ал.5, предложение 1 от НК.

Първоинстанционният съд е присъдил на ищеца обезщетение от 6 800 лв. за причинените му неимуществени вреди от незаконното наказателно производство. Въззивният съд е намалил размера на обезщетението на 2 000 лв., като се е мотивирал, че лицето е осъждано и срещу него са водени и други наказателни производства, по които са налагани и други мерки за процесуална принуда. Този съд не е конкретизирал кога и за какви престъпления ищецът е бил осъждан и какви мерки за процесуална принуда са били наложени. От представените от Прокуратурата на Република България справки е видно само едно осъждане, за което ищецът следва да е реабилитиран съгласно чл.86, ал.1, т.1 от НК. Следователно въззивният съд е намалил размера на обезщетението за неимуществени вреди заради осъждане, за което ищецът е бил реабилитиран. Това разрешение на първия въпрос на касатора противоречи на служебно известното на настоящия състав решение № 466 от 9.05.2016 г. по гр. д. № 2978/2015 г. на IV ГО на ВКС. Според това решение предшестващо осъждане, което е заличено заради настъпила по право реабилитация не може да се взема предвид за намаляване размера на неимуществените вреди по чл.2 от ЗОДОВ. Ето защо по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Софийският апелативен съд не е мотивирал намаляването на обезщетението с асоциални характеристики на ищеца, поради което разрешението на втория въпрос на касатора не е от значение за изхода на спора и касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.

Съдът не е обсъждал предишно оправдаване на ищеца и присъждане на обезщетение чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Това обстоятелство няма връзка със спора, тъй като касае съвсем друг период/1999 г.-2006 г./ Затова и по третия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

По четвъртия въпрос на касатора не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като такъв порок не може да се констатира от съдържанието на самото решение. Този въпрос по своя смисъл представлява друга формулировка на първия въпрос, по който се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Ето защо по четвъртия въпрос не е необходимо самостоятелно допускане на касационно обжалване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение