Определение № 10 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 466/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Р. Н. И. и И. Н. А., чрез адв. Р. Д., срещу въззивно решение № 236/27.06.2024 г. по в. гр. д. № 149/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 165 от 04.08.2023 г. по гр. д. № 129/2020 г. на Елинпелински районен съд за допускане извършването на съдебна делба между Р. И. Т., Д. И. М., Д. М. В., Е. М. М., И. Н. А., Р. Н. И., В. Л. Д., Д. С. С., М. Б. Р., И. Б. П., С. А. К., Д. А. Я., на описани поземлени имоти, находящи се в землището на [населено място], при квоти: по 4/144 идеални части за всеки от съделителите Д. И. М., Д. М. В., Е. М. М., 6/144 идеални части за съделителката Р. Н. И., 12/144 идеални части за В. Л. Д., 34/144 идеални части за Д. С. С., 9/144 идеални части за М. Б. Р., 9/144 идеални части за И. Б. П., 9/144 идеални части за С. А. К., 9/144 идеални части за Д. А. Я., 36/144 идеални части за Р. И. Т.. В изложението към подадената касационна жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, като са поставени следните материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. „допуснал ли е въззивният съд неправилно приложение на материалния закон по прилагането на чл. 5, ал. 3 ЗН, че при осиновяване по чл. 102 СК осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя“; 2. „допуснал ли е въззивният съд неправилно приложение на материалния закон по прилагането на чл. 69 ЗН, че само наследникът може да поиска делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя, въпреки прекратеното непълно осиновяване със смъртта на осиновителя“; 3. „правилно ли въззивният съд е приложил чл. 56, ал. 4 СК от 1968 г.“; 4. „кой е моментът на прекратяване на осиновяването: ако същото се счита прекратено със смъртта на осиновителя, осиновеният има ли качеството на наследник и може ли да упражни надлежно иск за делба“; 5. „допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния закон при прилагане на наследствената трансмисия“; 6. допуснал ли е нарушение, „като е приел за възможно правата и задълженията на осиновения да се разпрострат неограничено във времето след смъртта на осиновителя и след прекратяването на осиновяването, както и да се разпрострат неограничено и спрямо роднините на осиновителя, след като не са налице хипотезите на наследствена трансмисия и наследяване по заместване“. Не се сочи съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното решение. Формулирани са и следните правни въпроси по отношение възражението на касаторите за изтекла в тяхна полза придобивна давност: 1. „допустимо ли е съдът да обосновава решението си въз основа на вероятност, а не въз основа на правни изводи, формирани въз основа на доказателствата по делото и формалната логика“; 2. „допустимо ли е съдът да тълкува превратно волята на страните по един двустранен договор, като сключения от свое име и за своя сметка да тълкува, че е сключен от името на всички сънаследници и за тяхна сметка, ако по делото доказателствата сочат, че страните по договора са действали само от свое име и само за своя сметка, само защото срокът по договора е едногодишен“. По тези въпроси се твърди противоречие на даденото разрешение в обжалвания акт с решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, първо г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Р. И. Т. е подал отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Останалите ответници не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба на Р. И. Т. са изложени твърдения, че страните са съсобственици на основание наследствено правоприемство от И. М. С., починал на 08.12.1984 г., като правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено с решения на органа по земеделска реституция от 1997 г. и 2001 г. в полза на неговите наследници. Ответниците Р. Н. И. и И. Н. А. са заявили, че ищецът няма право на иск, тъй като не притежава качеството наследник. В защитата си по същество са въвели възражение, че са придобили по давност делбените имоти, чрез упражнявано владение първоначално от наследодателя им Н. Л. М. до смъртта му през 2017 г., а впоследствие и от тях. Посочили са, че земите са му били предоставени от общия наследодател. По делото е установено, че с влязло в сила на 22.03.1984 г. решение по допускане на осиновяване, ищецът е бил осиновен при условията на непълно осиновяване /чл. 55 СК от 1968 г.-отм./ от сестрата на наследодателя – С. М. И.. И. М. С. е починал на 08.12.1984 г., а С. М. И. - на 11.05.1987 г. В събраните свидетелски показания чрез разпит на свидетелите Д. и С. се възпроизвеждат следните факти: делбените имоти са били отдавани под аренда еднолично от Н. М., като той е получавал пари и продукция. В обжалваното въззивно решение е прието, че основният спор е дали ищецът, след като е бил непълно осиновен от С. М. И., има права върху имотите, възстановени на наследниците на И. М. С.. Посочено е, че при условията на непълно осиновяване осиновеният придобива качеството на наследник както по отношение на осиновителя си, така и по отношение на рождените си родители. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, който е направен въз основа на изключително подробни аргументи, възпроизведени от въззивния съд, че осиновеният при условията на непълно осиновяване Р. И. Т. не упражнява свое собствено пряко право на наследяване по отношение на И. М. С., а той наследява своя наследодател, а именно осиновителката си С. М. И. и по този начин получава по силата на наследствена трансмисия по чл. 57 ЗН нейния дял от наследството, включващо реституираните имоти, представляващи новооткрито наследство по смисъла на чл. 91а ЗН. Изложени са съображения, че не е доказано правоизключващото възражение на ответниците - касатори. Въз основа анализ на гласните доказателства е обоснован извод, че не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на другите наследници. Посочено е, че получаването на ползите от съсобствен имот не съставлява отблъскване на владението на другите съсобственици. Наемните договори са били сключвани за срок от една година и не са подлежали на вписване, поради което обективно не са могли да достигнат до знанието на останалите съсобственици. Не са кредитирани свидетелските показания в частта им, относно предоставянето на земите от наследодателя на Н. М., тъй като той се е грижил за него. Установено е, че през месец март 2017 г. всички страни, включително ищецът, са продали на трето лице един от възстановените имоти, който не е предмет на делбата. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи в обжалваното решение са съобразени с т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 4.11.1998 г., ОСГК на ВКС, според която кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации се определя към момента на смъртта на наследодателя. Това означава, че при преценка кои лица се легитимират като съсобственици в производство за съдебна делба на имот, правото на собственост по отношение на който е възстановено след 1991 г., съдът следва да съобрази кога е открито наследството на лицето, от което имотът е одържавен, обобществен или отнет, кои лица са били призовани към наследяване и съответно, ако някое от тези лица също са починали, да проследи наследствената трансмисия до настоящия момент, като определи правата в съсобствеността по правилата на чл. 5 - чл. 9 ЗН. Въпросите са изведени от положението, че осиновяването е било прекратено със смъртта на осиновителката, като осиновеният наследява единствено осиновителя, както и от поддържаната от касаторите теза, че в настоящата хипотеза не е приложима наследствената трансмисия. В практиката на ВКС, обективирана в решение № 52/02.02.2011 г. по гр. д. № 1896/2009 г. на I г. о., решение № 207/08.06.1996 г. по гр. д. № 70/1996 г. на І г. о. и решение № 661/18.11.2003 г. по гр. д. № 319/2003 г. на І г. о., е възприето, че в хипотеза като настоящата, осиновеният не упражнява свое собствено пряко право на наследяване /в случая по отношение на починалия брат на осиновителката С. И./; той наследява „своя“ наследодател, а именно осиновителя и по този начин получава неговия дял от наследството на по-рано починалия И. С., включващ и т. нар. „новооткрито наследство”, а именно реституираните имоти. По този начин не се нарушава нормата на чл. 5, ал. 3 ЗН, според която непълно осиновеният не наследява роднините на осиновителя. В цитираната по-горе практика е посочено, че всички наследници на починалото преди възстановяване на собствеността лице наследяват по трансмисия новооткритото наследство и имат правата, каквито техният пряк наследодател би имал, ако беше жив при възстановяване на собствеността. Въпросите за правата на осиновения при условията на непълно осиновяване /по чл. 55 СК от 1968 г./ спрямо реституирано имущество, също не могат да обусловят достъп до касационен контрол. Въведеното в чл. 91а ЗН понятие „новооткрито наследство“ цели да уреди начина на наследяване на имоти, които поради одържавяването им не са били в патримониума на наследодателя към момента на смъртта му. Посредством фикцията „новооткрито наследство“ се обособява възстановената собственост в отделен обект за наследяване, за който се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследството, а оттам и кръгът на наследниците. Така поставени, въпросите биха обусловили друг резултат по делото, в случай че осиновителката С. И. е починала преди брат си, какъвто не е настоящият. В конкретния случай към датата на смъртта на И. С. неговата сестра има качеството на наследник /заедно с тримата му братя/; съответно след нейната смърт в нейните права на наследник встъпва осиновеният й син. Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, първо г. о. Приложението на правните последици на придобивната давност като оригинерен придобивен способ предполага осъществяване на всички елементи от фактическия му състав - владението да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, а когато се завладява сънаследствен имот - позовалият се на придобивна давност за чуждата идеална част следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си - така, както е прието в Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Посоченото решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, първо г. о., е относимо към хипотеза, при която фактически наследствените имоти са били разделени, като всеки от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху конкретен имот. В тази хипотеза е възприето, че съществено е действията на своене да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците да са си разпределили имотите и всеки от тях да е започнал да владее за себе си имота, който му е фактически разпределен, без да има неразбирателство между тях. Установената фактическа обстановка, за която е дадено горното разрешение, не съответства на тази по настоящото дело, поради което същото не може да намери приложение. Не се доказва съществуването на уговорка приживе на И. С., въз основа на която наследодателят на касаторите да е започнал упражняването на фактическа власт. Евентуално извършеното от общия наследодател неформално разпределяне на имотите не се отнася за имотите, възстановени с решения на органа по земеделска реституция. В случая въззивният съд е приел, че жалбоподателите не са доказали както техният наследодател, така и самите те да са извършили действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици, и установяващи своене на техните идеални части, като получаването на ползите от съсобствените имоти не съставлява такива действия. Изложените съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници съответстват изцяло на задължителната съдебна практика, обективирана в посочения тълкувателен акт, както и на трайната съдебна практика на ВКС, че отдаването под наем /аренда/ на недвижим имот не обективира намерение за завладяване на чуждите идеални части от съсобствен /сънаследствен/ имот. В съдебната практика е възприето, че управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват такива, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика от чието име е установено материалното държане на вещта. Сключването на договор за аренда представлява действие на обикновено управление, което поначало може да извърши всеки съсобственик, без да е необходимо съгласие на останалите участници в общността /ТР № 91 от 01.10.1974 г., гр. д. № 63/74 г. на ОСГТК/. С оглед на това, договорът за аренда съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. В цитирания смисъл са и решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. и решение № 158/02.01.2019 г. по гр. д. № 4221/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. Съгласно установената практика /решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, І г. о. и решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г. о./, дори по отношение на вписаните договори за аренда, каквито не са настоящите, се приема, че независимо от публичността на книгите по вписванията, вписването на дадено обстоятелство не представлява действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението на владелеца да свои изцяло имота, тъй като не съществува задължение за собствениците да следят за съдържанието на книгите за вписвания, нито установена от закона презумпция, че са запознати с него. Не е обосновано от страна на касаторите допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - не е изяснено с какво разглеждането на спора по настоящото дело ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбите на Закона за наследството относно наследяването по закон са ясни, по тях съществува дългогодишна установена практика, включително за хипотезите на чл. 9а, 90а и 91а ЗН, за наследяването по право на заместване и за наследствената трансмисия. Очевидната неправилност е обоснована с превратно тълкуване на доказателствата по делото, което не се разкрива директно от мотивите на обжалвания акт. С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв. /адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение