Определение № 668 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 696/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. Х. от [населено място], обл. Ловеч, срещу решение № 2909 от 30.12.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2379/2019 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 116 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 7366/2017 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от М. Й. Х. против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 25.11.2016 г. смърт на Й. Д. за разликата над 80 000 лв. до претендираните 200 000 лв. и иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 25.11.2016 г. смърт на М. Р. за разликата над 40 000 лв. до претендираните 200 000 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на исковете в пълен размер с присъждане на разноски. Касаторката поддържа, че при определяне на справедливия размер на дължимите обезщетения въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не е взел предвид всички установени по делото факти, които в своята съвкупност предпоставят присъждане на обезщетения в по-висок размер. Навежда оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел за доказано наличието на съпричиняване от страна на пострадалия М. Р. и е намалил обезщетението за вреди от неговата смърт, без да съобрази обстоятелството, че до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ответникът не е въвел конкретни фактически твърдения относно поведението, с което М. Р. е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на вредите, а е конкретизирал възражението си за принос едва в писмените бележки пред въззивната инстанция. В жалбата е заявено и искане за допускане на автотехническа експертиза, което е недопустимо с оглед характера на касационното производство. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол е посочена и вероятна недопустимост на обжалваното решение - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, произтичаща от произнасянето на въззивния съд по преклудирано възражение за съпричиняване на вредите. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ЗК „Лев Инс” АД - [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по гр. д. № 7366/2017 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявени от М. Й. Х. против ЗК „Лев Инс” АД искове с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 25.11.2016 г. смърт на Й. Д. и на М. Р. в размер на по 200 000 лв. Ищцата е обосновала активната си материалноправна легитимация по исковете с твърдения, че Й. Д. е нейна майка, а М. Р. е неин биологичен баща, без да е вписан като такъв в акта й за раждане (уточнение на исковата молба в съдебно заседание на 03.11.2017 г.), и вследствие на смъртта им тя е претърпяла и продължава да търпи значителни по интензитет неимуществени вреди. С отговора на исковата молба ответникът ЗК „Лев Инс” АД е оспорил исковете с възражения, че ищцата не е активно материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р., че не е налице виновно и противоправно поведение на участвалия в произшествието от 25.11.2016 г. водач на лек автомобил „БМВ 730Д” с рег. [рег.номер на МПС], чиято задължителна гражданска отговорност като автомобилист е застрахована в дружеството, както и че претендираните обезщетения са завишени по размер. В отговора е направено и възражение за съпричиняване от страна на починалия М. Р., „изразяващо се в две насоки: 1. към настъпване на деликта посредством собствените му действия в качеството му на водач и участник в движението; и 2. принос към леталния изход поради пътуване без поставен предпазен колан”. Възражение за съпричиняване поради неизползване на предпазен колан е направено и по отношение на починалата Й. Д.. За доказване на възраженията за съпричиняване ответникът е поискал допускане на допълнителни задачи към ангажираната от ищцата автотехническа експертиза. С решение от 03.01.2019 г. Софийски градски съд е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на М. Х. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Й. Д. и на М. Р. в размер на по 50 000 лв. и е отхвърлил исковете по чл.432 КЗ за разликите до 200 000 лв. Първоинстанционният съд е приел, че ищцата е материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р., тъй като е родена по време на съвместното му съжителство с нейната майка и е отгледана от него; че са доказани вината, противоправността и причинната връзка между поведението на застрахования в ответното дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите водач и настъпилото на 25.11.2016 г. произшествие; че с оглед установеното по делото действително съдържание на отношенията между ищцата и нейните родители и интензитета на претърпените неимуществени вреди справедливият размер на дължимите от ответника обезщетения възлиза на 50 000 лв. за всеки от починалите при отчитане „голямата степен на съпричиняване”. Основателността на релевираното от ответника възражение за съпричиняване е мотивирана със съображения, че и двамата починали са пътували без поставен предпазен колан, което според заключението на съдебномедицинската експертиза е улеснило настъпването на леталния изход. Въпреки, че до приключване на съдебното дирене ответникът не е конкретизирал с кои действия в качеството на водач М. Р. е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на вредоносния резултат, на база заключението на автотехническата експертиза съдът е отчел като форма на принос от страна на Р. и частичното навлизане с управлявания от него автомобил в лентата за насрещно движение. Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е уважил исковете по чл.432 КЗ до размер на 80 000 лв. - за неимуществените вреди от смъртта на Й. Д., и до размер на 40 000 лв. - за неимуществените вреди от смъртта на М. Р., като е отхвърлил исковете до претендираните размери от 200 000 лв. В очертаните с въззивните жалби предели на проверка Софийски апелативен съд се е произнесъл, че са установени всички елементи от фактическия състав на чл.432 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника ЗК „Лев Инс” АД за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата вследствие смъртта на Й. Д. и на М. Р., и че обезщетенията за неимуществени вреди се дължат в посочените размери. Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилно призната от първоинстанционния съд активна материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р.. След преценка на събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания съдът е приел за доказано, че ищцата е родена от съвместното съжителство между майка й и М. Р., познат в селото, в което живеят, като неин баща; че от момента на раждането си ищцата е живяла в общо домакинство с М. Р. и го е възприемала за свой баща, а той се е грижил за нея като за свое дете до 13 - годишната й възраст, когато тя е напуснала дома си и е заживяла на съпружески начала с мъж на име Т.. За да се произнесе по спора за размера на дължимите обезщетения, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания и заключението на назначената от първата инстанция съдебнопсихиатрична експертиза, ангажирана от ищцата с цел установяване на обема и интензитета на понесените неимуществени вреди. Съобразявайки възрастта на починалите към момента на произшествието - 59 г. и 60 г., момента на настъпване на вредите, и установените по делото факти, релевантни в конкретния случай за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД - че ищцата е била силно привързана към родителите си и при узнаване на новината за едновременната им смърт е преживяла остра стресова реакция, последвана от потиснатост, тъга и нарушения на съня, съдът е направил извод, че ищцата има право на справедливо обезщетение в размер на по 80 000 лв. за неимуществените вреди от смъртта на всеки един родител. Въззивният съд е преценил, че в хода на делото не са доказани обстоятелства, обуславящи присъждане на обезщетения в по-високи от определените размери, в т. ч. влошаване на здравословното или на психическото състояние на ищцата вследствие на инцидента (каквито твърдения са поддържани в исковата молба). При мотивиране на размера на обезщетенията въззивният съд е акцентирал и върху установените от свидетелите факти, че ищцата е напуснала дома на родителите си на 13-годишна възраст, създала е свое семейство и заедно с мъжа, с когото живее без сключен брак, отглежда двете си деца в подкрепяща я в мъката й среда. Като допълнителен аргумент за неоснователност на претенциите за по-висок размер на обезщетенията съдът е изтъкнал и големият брой преки наследници (деца) на починалите, които наред с ищцата имат право на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта им, и възможния разширен кръг на правоимащите, които евентуално биха могли да претендират обезщетения. Въззивният съд се е произнесъл с решението си и по поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на произшествието и на вредоносния резултат, във връзка с което и двете страни са направили оплаквания във въззивните си жалби. След анализ на заключенията на назначените в първоинстанционното производство съдебни експертизи възззивният съд е направил извод, че с оглед установения по делото механизъм на реализиране на произшествието и естеството на травмите, от които е последвала смъртта на родителите на ищцата, липсата на поставен предпазен колан по никакъв начин не е улеснило или допринесло за настъпването на леталния изход. В зависимост от този извод съдът е приел, че възражението за съпричиняване поради неизползване на предпазен колан от починалите е недоказано и неоснователно, респ. че неизползването на коланите не предпоставя намаляване на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза обаче въззивният съд е приел за доказано въведеното от ответника с отговора на исковата молба възражение, че починалият М. Р. е допринесъл за настъпване на произшествието и на собствената си смърт „посредством действията си в качеството на водач и участник в движението”, което възражение е конкретизирано в писмените бележки пред въззивната инстанция. За да мотивира преценката си за принос, въззивният съд се е позовал на констатацията в заключението, че причина за реализиране на произшествието са действията на М. Р., който като водач на лек автомобил „Ауди” е навлязъл частично на завой в лентите за насрещно движение при неправилно разположение на пътното платно, и действията на застрахования в ответното дружество водач на лек автомобил „БМВ 730Д”, който е допуснал същото нарушение, като всеки от водачите е имал техническа възможност да предотврати инцидента, ако е управлявал поверения му автомобил в платното, в което се е движил. От експертното заключение съдът е направил извод, че двамата водачи имат равен принос за настъпване на произшествието и с оглед на това е намалил определеното в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. с Ѕ, съразмерно на установения принос. В резултат на прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд е редуцирал присъденото от първата инстанция обезщетение до сумата 40 000 лв. Оплакването във въззивната жалба на ищцата, че първоинстанционният съд неправилно е отчел наличието на принос от страна на пострадалия М. Р. в качеството му на водач на лекия автомобил „Ауди”, тъй като ответникът не е въвел конкретни фактически твърдения в какво се изразява този принос, не е обсъдено от въззивния съд и по него няма произнасяне в мотивите към въззивното решение. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищцата - сега касатор, е обосновала приложното поле на касационното обжалване с доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. При въведено с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване ответникът трябва ли да изложи фактически обстоятелства за действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането (противоречие с решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, І. г. о.); 2. Длъжен ли е въззивният съд да изясни фактическите твърдения на ответника при само „маркирано” възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (противоречие с решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, І. г. о.); 3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни (противоречие с решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.); 4. Следва ли при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд да обсъди и вземе предвид като ориентир при преценката на размера на дължимото обезщетение нивата на застрахователните лимити и размера на присъжданите обезщетения по други сходни случаи (противоречие с решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ІV г. о.). Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа бланкетно по отношение на въпросите: „ 1. При заявено за пръв път фактическо твърдение относно възражение за съпричиняване в писмените бележки пред въззивния съд, може ли второинстанционният съд да разгледа и обсъди тези фактически твърдения, без да даде възможност на насрещната страна за становище; 2. Следва ли от „разширения кръг на правоимащите” с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21 юни 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, че лицата, спадащи преди 21 юни 2018 г. към кръга на правоимащите, трябва да получават по-ниско обезщетение на това основание”. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на въззивното решение. Касаторката е аргументирала вероятната недопустимост на решението с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия М. Р., което не е основано на своевременно въведени от ответника фактически твърдения за конкретната форма на принос, а е уточнено едва с писмените бележки пред въззивната инстанция. От приложения към първоинстанционното дело отговор на искова молба е видно, че в срока за отговор ответникът е противопоставил възражение за съпричиняване на вредите от починалия М. Р., поради което произнасянето на въззивния съд относно наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не излиза извън рамките на надлежното сезиране от страните и не създава предположение за недопустимост на въззивното решение. Разглеждането на възражение за съпричиняване, което не е конкретизирано от ответника чрез въвеждане на фактически твърдения относно действията/бездействията, с които починалият е допринесъл за реализиране на произшествието и за проявление на вредоносния резултат, е от значение за правилността на въззивното решение, поради което няма основание да се допуска касационно обжалване за проверка на допустимостта на решението по реда на чл.290 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторката се е позовала бланкетно на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи съображения в какво се изразява значението на формулираните от нея въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При отсъствие на аргументация в подкрепа на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, чието съдържание е разяснено подробно от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е осъществено по отношение на първите три въпроса от изложението, които - с оглед мотивите към обжалваното решение, имат обуславящо значение само за отхвърлянето на иска с правна квалификация чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. за разликата над сумата 40 000 лв. до сумата 80 000 лв. Въпросите по т.1 и т.2 - дали при въведено с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД ответникът трябва да изложи конкретни фактически обстоятелства относно действията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането, и длъжен ли е съдът да изясни фактическите твърдения на ответника за принос на пострадалия при въведено с отговора общо (бланкетно) възражение за съпричиняване, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в посоченото от касаторката решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ІV г. о. и в други служебно известни на настоящия съдебен състав решения - решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на І т. о. и решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на І т. о. В посочените решения е възприето разрешението, че приносът на пострадалия като основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт следва да е релевиран надлежно от застрахователя с възражение пред първоинстанционния съд; Възражението за принос трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането; Ако в отговора на исковата молба липсват фактически твърдения за конкретното проявление на приноса, съдът е длъжен да ги изясни по реда на чл.145, ал.2 ГПК до края на първото съдебно заседание, а ако обстоятелствата относно приноса са станали известни на застрахователя в по-късен момент, той може да ги въведе в процеса до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция съгласно чл.147, т.1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е намалил на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определеното в полза на ищцата - касатор обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р., след като е приел за основателно релевираното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия, което не почива на въведени до приключване на съдебното дирене пред първата и дори пред въззивната инстанция конкретни фактически твърдения за действията, с които починалият е допринесъл за проявлението на вредите. Процедирайки по този начин, въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване в противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса от изложението в частта, с която е отхвърлен искът по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. за разликата над сумата 40 000 лв. до сумата 80 000 лв. Във въззивната жалба касаторката е направила оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е намалил дължимото обезщетение поради наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, без да са посочени конкретни действия или бездействия на пострадалия, в които се изразява този принос. Въззивният съд не е обсъдил това оплакване и не е изложил съображения за неговата основателност или неоснователност, което противоречи на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и на практиката в посоченото от касаторката решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. Изложеното предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК в посочената по-горе част и по въпроса следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрично произнасяне по тяхната основателност. Четвъртият въпрос, за който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в първата си част не кореспондира със съдържанието на касационната жалба, в която няма оплаквания, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди не са съобразени лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Втората част от въпроса - дали при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд следва да обсъди размера на присъжданите обезщетения по други сходни случаи, е изведена от оплакването в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. и на Й. Д., без да вземе предвид съдебната практика по сходни случаи. Съставът на ВКС намира, че поставеният въпрос не носи белезите на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а дори да се счете за такъв, по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Разликата в размера на присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди е функция от специфичните за всяко дело факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, и няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол по съображения, че определените с него обезщетения не съвпадат по размер с обезщетенията, присъдени с други съдебни решения по „сходни” (според касаторката) случаи. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.432 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. и на Й. Д. за разликите над сумите 80 000 лв. до претендираните по 200 000 лв., тъй като по отношение на тази част от решението не са доказани основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С разпореждане на Софийски градски съд от 22.06.2014 г. касаторката М. Х. е освободена от заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете по чл.423 КЗ на основание чл.83, ал.2 ГПК. Поради това делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително заплащане на такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,