Определение № 2240 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 963/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от T. M. А. и И. M. А. чрез процесуалния им пълномощник – адв. Т. Г., срещу въззивното решение № 227/12.12.2025г., постановено по в.гр.д. № 259/2025г. на Апелативен съд – Варна, с което е отменено решение № 260000/28.03.2025г. по т. д. № 25/2019г. на Окръжен съд – Силистра в обжалваната му част, като исковете на касаторите срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за сумата от по 10 000 лв. за всеки, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие смъртта на брат им - О. М. А., починал при ПТП, настъпило на 30.05.2014г. в района на [населено място], Румъния, са отхвърлени. Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Считат, че съдът е приел, че следва да е приложимо румънското материално право към процесния случай, но е постановил решението си, мотивирайки се с разпоредби на българския закон. Според касаторите с горното е допуснато противоречие между мотиви и диспозитив в обжалваното решение. Касационните жалбоподатели сочат, че в нарушение на процесуалните правила, при отправено искане за обмен на правна информация, въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 43, ал. 1 КМЧП. Излагат, че в направеното искане до Министерство на правосъдието на Република Румъния са налице непълноти, а в отговора има още по - малко информация, но апелативният съд не е отправил допълнително запитване. По изложените доводи касаторите претендират допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите им претенции. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „В отправено искане по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави и при изпълнение на задължението си по чл. 43, ал. 1 КМЧП, следва ли решаващият състав да направи и изиска задълбочен анализ на всички спорни пред него факти и събраните доказателства, както и да обсъди всички доводи и оплаквания на страните като противоправното поведение на застрахования водач, причинната връзка между неговото поведение и претърпените от пострадалия вреди, съпричиняването и всички други конкретни релевантни факти по отношение на конкретното ПТП?“, като се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 70/12.03.2025г. по т.д. № 772/2024г. на 1 т.о.; 2. „Правилно ли е конкретно решение, в чиято обстоятелствена част се посочва, че е приложим румънският закон, а диспозитивът е мотивиран единствено и само с прилагането на български правни норми?“, за който се изтъква разрешаването му в противоречие с решение № 233/22.01.2013г. по т.д. № 914/2011г. на ВКС; 3. „Правилно и обосновано ли е конкретно съдебно решение, което в обстоятелствената си част определя, че въз основа на Регламент /ЕО/ № 864/2007 на ЕП и на ЕС от 11.07.2007г. / Рим II/, приложимо за спора е румънското материално право, а в диспозитива отхвърля исковете на основание българския Кодекс на застраховането?“, за който въпрос се сочи разрешаването му в противоречие с решение №187/07.07.2016г. по гр.д. №1332/2015г. на ВКС, 4 г.о., решение №96/03.12.2020г. по гр.д. №1076/2020г. на ВКС, 2 г.о.; 4. „Когато, въпреки постановено определение на съда за прилагане на чуждо законодателство и въпреки предприетите в тази връзка действия на участниците в процеса, диспозитивът на крайното съдебно решение се основава само на български материалноправни норми, налице ли е противоречие с принципа на законност, прогласен в чл. 5 ГПК, и по - специално задължението на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите и/или на принципа на служебното начало, прогласен в чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК, според който съдът следва да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна?“, като се сочи разрешаване в противоречие с решение №156/21.01.2020г. по гр.д. № 336/2019г., 2 г.о. на ВКС.; 5. „Правилно ли е въззивно решение, чийто диспозитив се основава на българските материалноправни норми по въведения от страните правен спор, когато в същото решение са непълни или липсват мотивите относно приложимия български закон, но съществуват мотиви за прилагането на румънския закон?“, като се изтъква разрешаване в противоречие с решение № 25/02.04.2021г. по гр.д. № 1849/2020г. на ВКС, 3 г.о.; 6. „Обосновано ли е решение, когато има противоречие в мотивите?“, по който се сочи противоречие с ППВС №7/1965г.; 7. „Дали конкретното обжалвано решение е неправилно поради съществено процесуално нарушение, когато в него е налице противоречие между мотивите и диспозитива?“, също според касаторите разрешен в противоречие с ППВС №7/1965г. Ответникът по касационната жалба – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ я оспорва по съображения, изложени в писмен отговор от 19.03.2026г. чрез процесуалния си представител – адв. Е. Б.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са братя на починалия при ПТП, настъпило на 30.05.14г. в Румъния, О. М. А., като ПТП е причинено от М. Б.. Последният като шофьор на камион, състоящ се от влекач марка „МАН“, с рег. № BTJV01 и полуремарке Reisch, с рег. № KR805T, по време на пътуване по път DN7, в посока Арад Дева, е навлязъл в насрещната посока на движение. Апелативният съд е отчел, че е постановена наказателна присъда № 1024/20г. по дело № 3576/221/2019 на Градски съд - Дева и наказателно решение № 745/20г. по апелативно дело № 3576/19г. на Апелативен съд - А. Ю. за потвърждаване на присъдата. Съдът е приел, че за водача на камиона е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със застрахователна компания „Achmea (Centraal Beeher) Shadeverzekeringen“, валидна към датата на ПТП. Изложил е, че представител на застрахователя за България към 30.05.14г. е било ЗД „Евроинс“ АД, като не се спори между страните, че е водена кореспонденция между М. А. С. /баща на починалия/ и посоченото застрахователно дружество, но двамата ищци не са предявили извънсъдебна претенция, а такава има само от бащата М. С.. Въззивният съд е посочил, че се претендират обезщетения от увредени лица, пребиваващи в България, при наличието на застрахователен договор на виновния водач, който е сключен със застраховател, установен в държава членка на ЕС, различна от Република България, а именно - Нидерландия; застрахованото моторно превозно средство на виновния водач обичайно се намира в държава - членка, различна от Република България (с регистрация в Нидерландия) и застрахователното събитие е настъпило извън Република България, в друга държава - членка (Румъния). Апелативният съд е изтъкнал, че след присъединяване на Република България към ЕС от 01.01.2007 г., създаденото с КЗ, в сила от 01.01.06г., Национално бюро на българските автомобилни застрахователи (НББАЗ), изпълнява две функции - на представително национално бюро от системата „Зелена карта“ и на Компенсационен орган чл. 282, ал. 3 и ал. 4 от КЗ (отм.). Посочил е, че НББАЗ действа като Компенсационен орган при наличието на хипотезите на чл. 284 от КЗ (отм.), с която норма е изцяло транспонирано правилото на чл. 6 от Директива 2000/26/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 май 2000 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства, идентична на нормата на чл. 24 от следващата Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в сила от 27.10.2009г. Апелативният съд е посочил, че възражението на ответника за недопустимост на предявените искове поради непредявяването предварително и извънсъдебно на претенциите от ищците пред НББАЗ, е неоснователно, тъй като следва да се прилага нормативният акт, действал към момента на настъпването на ПТП, а в случая това е КЗ (отм.), в който няма норма като чл. 516, ал. 1 от действащия КЗ, установяваща като процесуална предпоставка предварителното предявяване извънсъдебно на претенцията. Въззивният съд е посочил, че е неоснователно и възражението за недопустимост на иска с оглед липсата на отправена извънсъдебна претенция към чуждестранния застраховател или към неговия представител за уреждане на претенции в България, тъй като изискването за такава извънсъдебна претенция, регламентирана с чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.), не представлява процесуална предпоставка за допустимостта на предявения от увреденото лице иск против Компенсационния орган, а е част от фактическия състав, при наличието на който може да се ангажира отговорността на НББАЗ за заплащане на компенсационно обезщетение. Апелативният съд е приел, че предпоставките на чл. 284, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 КЗ (отм.) са налице и за двамата ищци, но не е налице нито една от предпоставките на чл. 284, ал. 1, т. 1 или т. 2 КЗ (отм.), а именно: ищците не са отправили претенция пред чуждестранния застраховател или пред неговия представител в България. Въззивният съд е посочил, че това изискване следва от логическото и систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 284 – чл. 286 КЗ (отм.). Предвид липсата на предпоставка за ангажиране на отговорността на компенсационния орган, съдът е изложил, че не следва да бъдат обсъждани събраните по делото доказателства, свързани с механизма на настъпването на смъртта на пострадалия, с вида и характера на претърпените от ищците вреди, чието обезщетение се претендира, както и начина на определяне на обезщетението според приложимото румънско материално право. С тези мотиви съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която са били уважени исковете за обезщетение за по 10 000 лв. и е постановил отхвърляне на претенциите. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касаторите въпрос е процесуален, свързан със задълженията на съда за установяване на приложимото чуждо право. По приложението на разпоредбите на чл. 43 КМЧП и чл. 44 КМЧП е налице утвърдена съдебна практика, обективирана в решение № 156 от 21.02.2020 г. на ВКС, ІІ ГО, по гр. д. 336/2019 г., решение № 233 от 22.01.2013 г. по т.д. 914/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 180 от 02.02.2018 г. по т.д. 340/2017 г. на ВКС, ТК, I ТО, решение № 971 от 09.01.2014 г. по т.д. 971/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др., с която е прието, че по силата на чл. 43 КМЧП съдът е задължен служебно да установи съдържанието на чуждото право, като си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изиска информация от Министерството на правосъдието или от друг орган, както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право. Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 2 КМЧП страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган, като съдът може да ги задължи да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право - чл. 43, ал. 3 КМЧП. Касационните жалбоподатели твърдят, че въпреки изисканата информация от съда от Министерство на правосъдието на Румъния, отговорът бил непълен, както по отношение на съпричиняването, така и по отношение на конкретната фактическа обстановка за настъпилото ПТП. Според настоящия съдебен състав въззивният съд не е процедирал противно на задълженията си да установи чуждото право, тъй като с определение №382/10.06.2025г. е изискал подробно описаната информация и е предоставил възможност на страните да вземат становище след постъпването й. Касаторите са депозирали становище от 14.10.2025г., че според тях не следва да се прилага румънското право, но дори и да се приложи, са легитимирани да търсят обезщетение и не са заявили възражения относно непълнота на постъпилия отговор от Министерство на правосъдието на Румъния или искания за допълнителна информация. Независимо от горното, доколкото решаващ мотив на апелативния съд за отхвърляне на исковите претенции е липсата на предпоставките по чл. 284 КЗ / отм./ за ангажиране отговорността на компенсационния орган, а не легитимацията на ищците да получат обезщетение или наличието на съпричиняване, то питанията не биха обусловили различен резултат по спора и не може да се приеме, че удовлетворяват критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от втори до седми въпроси са взаимосвързани и са поставени с оглед тезата на касаторите, че във въззивното решение има противоречие между мотиви и диспозитив, тъй като съдът бил приел за приложим румънския закон, а отхвърлянето на исковете било мотивирано с прилагане на български правни норми. Питанията следва да бъдат разгледани общо, доколкото въпреки различното им формулиране - във връзка с Регламент №964/2007, с чл. 7 и чл. 5 ГПК, са с идентични оплаквания. Въззивният съд е приел, че НББАЗ като компенсационен орган би бил легитимиран ответник в производството по иска за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо или живеещо в Република България, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава - членка на ЕС, от делинквент с местоживеене в друга държава - членка на ЕС при предпоставките по чл. 282 - чл. 286 КЗ (отм.), но приложим с оглед датата на процесното ПТП. Счел е, че правната регламентация на производството по чл. 284 КЗ (отм.) не ограничава и не препятства пострадалия да предяви пряк иск срещу застрахователя, а пасивната легитимация на ответника произтича от Четвърта моторна директива за автомобилното застраховане, която засилва защитата на пострадалите лица, но при определени предпоставки, които са определени в законите на държавите - членки. Апелативният съд е приел, че относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди и спазването на правилата за движение по пътищата при процесното ПТП, настъпило в Румъния, е приложимо чуждото материално право, а именно румънския закон, чието съдържание е установил. Следователно не е налице соченото от касаторите противоречие между мотиви и диспозитив, нито вътрешно противоречие в акта, тъй като относно предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника като компенсационен орган съдът е приел за приложима разпоредбата на чл.284 КЗ / отм./, а относно активната легитимация на ищците като братя на починалия и размера на обезщетението – румънското право. Питанията на касационните жалбоподатели са в резултат от допуснатото от тях смесване на приложимото материално право относно исканото обезщетение и предпоставките за получаване на такова именно от компенсационния орган – ответника НББАЗ. Предвид горното съставлява неотносима практика соченото от касаторите решение на ВКС №70/12.03.2025г. по т.д. №772/2024г. на ВКС, 1 т.о., тъй като то касае хипотеза, в която е било приложимо унгарското право относно правото на обезвреда, но съдът е приложил критериите по чл. 52 ЗЗД. Както изрично се посочва в решение №56/18.11.2019г. по т. д. №1409/2018г. на ВКС, 1 т.о. отговорността на НББАЗ като Компенсационен орган, е различна от функциите му като представително национално бюро, по смисъла на чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./, независимо че българският законодател е избрал да възложи и двете функции на един и същ правен субект. Отговорността на НББАЗ не е задължителна, нито изключителна, и възниква при определените в чл. 284 КЗ /отм./ условия, т.е. може да се ангажира само при установяване наличие на регламентираните в чл. 284 КЗ (отм.) предпоставки. Възззивният съд е процедирал съгласно практиката на ВКС и не е допуснал погрешно възприетото от касаторите противоречие поради смесване на предпоставките за получаване на получаване на обезщетение за вреди и тези за заплащане на такова не от деликвента или неговия застраховател, а от компенсационния орган - НББАЗ. С оглед горното не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито необоснованото надлежно поддържано от касаторите селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се следват. От ответника е заявено изрично искане за присъждане на заплатеното по представената с отговора на касационната жалба фактура №1873/16.03.2026г. адвокатско възнаграждение в размер на 1 196,40 евро, която сума следва да му бъде присъдена. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение