Определение № 50021 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. А. и К. М. С., подадена чрез адвокат А. Г. С., срещу въззивно решение № 173/05.11.2021 г. по в. гр. д. № 441/2021 г. на Окръжен съд - Хасково. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на всички възражения, доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба, като изложи по тях собствени мотиви и изводи, отразяващи решаващата му воля като инстанция по същество /посочва се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и др./; 2. Представлява ли позоваването на давността елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС /сочи се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК/. Ответникът по касационната жалба С. Г. Г., [населено място], [община], твърди, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация, като оспорва жалбата и по същество. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение №260012/2021г. на РС- Ивайловград по гр.д.№121/2020г., в частта с която признато за установено по отношение на З. А. и К. С., че С. Г. е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот №*, кв.24, за който са отредени УПИ *, УПИ * и УПИ *, * в съсобственост с имот * по плана от 1958г. на [населено място], заедно с построената двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 85 кв.м., по силата на изтекла петгодишна придобивна давност през периода 06.11.2012г. - 06.11.2017г., на основание чл.79 ал.2 от ЗС. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на ответниците, че ищцата Г. е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот №*, кв.24, за който са отредени УПИ *, УПИ * и УПИ *, * в съсобственост с имот * по плана от 1958г., с площ на имота 725 кв.м. /подробно описан/, заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 85 кв.м. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част. Въззивният съд е приел, че от С. Г. Г. е предявен иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗС за установяване правото й на собственост по отношение на ответниците върху 1/2 идеална част от процесния поземлен имот, заедно с построената двуетажна масивна жилищна сграда, с площ 85 кв.м., по силата на изтекла петгодишна придобивна давност. Основните спорни въпроси между страните са свързани с това дали наследодателят на ответницата С. К. /починал на 28.08.1986г./ е придобил по давност правото на собственост върху 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, дали ищцата е придобила правото на собственост върху тази идеална част от имота след сключването на договора за продажба на наследство от 06.11.2012г. и дали същата е владяла имота в продължение на пет години. Приел е, че договор за продажба на недвижим имот, сключен на 25.03.1957г. между Г. Я. като продавач и С. К. като купувач, с предмет празно място в землището на [населено място], м.К. п., от 500 кв.м., не е породил вещноправен ефект по отношение на наследодателя, тъй като не е била спазена изискуемата нотариална форма. Според удостоверение за търпимост на строеж от 31.10.2019г. в имота през 1958г. е построена двуетажна масивна жилищна сграда с площ 85 кв.м. С. К. е починал на 28.08.1986г., а съпругата му - на 29.01.1994г., като техни наследници по закон са двете им деца /ответницата З. А./ и Д. К.. От обясненията на ответницата е установено, че родителите им са живели до смъртта си в процесния недвижим имот. Липсват доказателства приживе родителите да са се позовали на придобиване правото на собственост по давност.Снабдяването с констативен нотариален акт е способ за позоваването от страна на владелеца на изтеклата в негова полза придобивна давност, но същевременно позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Отделно от това, обективно съществува възможността да бъде придобито правото на собственост върху недвижим имот на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Изложеното се отнася както за поземления имот, предмет на договора от 25.03.1957г., така и за построената през 1958г. от наследодателите на ответницата двуетажна масивна сграда, доколкото по силата на приращението, тя става собственост на собственика на земята. Въззивният съд е посочил, че след смъртта на К. неговите законни наследници /съпруга и двете деца/ са получили по наследство по 1/6 идеална част от притежавания от общия им наследодател в режим на бездялова СИО със съпругата му недвижим имот /земя и постройка/. След смъртта на съпругата К. ответницата З.А. и брат й Д. К./ наследяват по равни части от имуществото на своите родители, което се отнася и до процесния недвижим имот. От договора за продажба на наследство от 06.11.2012г., сключен между ответницата З.А. - продавач, и ищцата С.Г. – купувач, се установява, че същият има за предмет „наследството на продавача, останало от покойния С. К. изцяло, без посочване на неговите отделни предмети“. Следователно с договора ответницата е прехвърлила правото на собственост върху останалата от баща й част от процесния недвижим имот и за тази част договорът е породил вещноправен ефект. Условията за валидност на процесния договор за продажба на наследство са изпълнени, същият е сключен в писмена форма, с нотариална заверка на подписите на страните, поради което е действителен. Вписването на договора не е елемент от фактическия състав на сделката, а осигурява единствено противопоставимостта му на трети лица. Ищцата има правен интерес да иска признаването й за собственик на основание чл.79 ЗС по отношение на 2/6 идеални части от процесния недвижим имот, доколкото за тях договорът за продажба на наследство не може да породи вещноправен ефект. Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от време. Съгласно ТР№ 4/17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС, позоваването на придобивна давност има за последица придобиване правото на собственост само при осъществяване фактическия състав по чл.79 ЗС. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Двата му основни признака са: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен - държане на вещта като своя /animus/, и те следва да са осъществени едновременно. Нормата на чл.79 ал.1 ЗС предвижда, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години, като ал.2 от същата разпоредба гласи, че ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на пет години, т.е. придобивната давност се характеризира с два съществени елемента- изтичане на законово определен период от време и извършване на дейност на фактическо господство върху определен имот, с намерение да се свои. В чл.69 ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Правото на собственост не се придобива автоматично с изтичане на давностния срок, тъй като давността не се прилага служебно. Същевременно, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материално правните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Съгласно чл.70 ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Процесният договор по чл.212 ЗЗД за продажба на наследствени права е извършен в нотариално заверена форма, има силата на юридическо основание, защото по своя характер той представлява транслативна сделка, която е насочена към прехвърляне на собственост върху даден имот. По силата на договора за продажба на наследство ищцата е станала собственик на 1/6 идеална част от процесния недвижим имот. По отношение на останалите 2/6 идеални части, ищцата може да се легитимира като владелец и да се ползва от предвидената в чл.79 ЗС възможност за придобиването им по давност, ако докаже, че е осъществявала фактическа власт върху тези части от имота, с намерение да ги свои в продължение на предвидения в същата разпоредба на закона период от време. След обсъждане на гласните доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че владението на ищцата е установено за първия етаж на къщата /1/2 от имота/, построена в процесния недвижим имот, както и полагане грижи за стопанисването му като собственик. Прието е, че неубедително стоят твърденията на ответната страна, че ищцата е била допусната в продължение на години да живее безвъзмездно в имота, тъй като не кореспондират с поведението на ответницата – тя е изразила воля за продажба на наследството, останало от баща й, а твърди, че то касае не процесния имот, а само земеделски земи. За последните няма данни по делото. Предявеният иск по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.2 ЗС е основателен - ищцата е собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос, касаещ дейността на въззивната инстанция, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. посочената и от касаторите. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразено е ТР № 1/2013 г., ОСГТК и установената практика на ВКС, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.Обсъдил е доводите на ответника, вкл. за липсата на позоваване на наследодателя приживе на придобивна давност, както и действието на договора за продажба на наследство. Вторият въпрос също не е решен в противоречие, а в съответствие с посоченото ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК.С него е приет,че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Приетото, че имотът е част от наследството на К., предмет на договора по чл.212 ЗЗД, макар приживе наследодателят да не се е позовал на давността /при безспорно установено владение от негова страна/ не противоречи на цитираното ТР, тъй като позоваването е осъществено от неговите наследници. Отчетени са действията на страните по договора за продажба на наследство, предаването на владението на 1/2 от имота от страна на продавача /съзнанието, че прехвърля 1/2 от него/, последващото съвместно и спокойно ползване на имота от страна на купувача на наследствените права и от страна на другия наследник на К. /по един етаж от къщата/. От данните по делото е приел, че ищцата е владяла процесния имот, поради което прехвърлителната сделка между двамата ответници през 2020г. няма вещноправен ефект, тъй като прехвърлителят вече не е бил собственик на имота. Ищцата е правоприемник на наследника, който продавайки наследството, е предал и фактическата власт /фактическото състояние/, т.е. владението на имота, като ищцата се е позовала на придобивната давност и съобразно приетото в ТР №4/2012г., ОСГК, последиците от позоваването се зачитат към момента на изтичане на срока по чл.79 ЗС. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като от представените доказателства /платежно нареждане/ не се установява такива да са направени конкретно по настоящото дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.