Определение № 3331 от 26.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1742/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С Решение № 46 от 21.05.2025 г. по в. т. д. № 57/2025г. Апелативен съд Велико Търново след частична отмяна на Решение № 128 от 19.11.2024 г. по т. д. № 110/2023 г. на Окръжен съд – Плевен е осъдил ЗД „Евроинс“ АД да заплати на ищците А. О. Т. и М. О. Т. допълнително сумата от по 30 000 лв., / разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв./ за всеки от тях, представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди (болки и страдания), вследствие настъпилата на 04.05.2023 г. смърт на техния баща О. А. Т., в резултат на ПТП, състояло се на 25.04.2023 г., причинено виновно и противоправно от Ц. С. В., при управление на МПС - трактор, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 12.05.2023 г. до окончателното им изплащане.

Касационната жалба, по която е образувано настоящото производство, е подадена от ЗД „Евроинс“ АД, чрез процесуален представител, и е насочена срещу въззивното решение в частта, с която на ищеца А. О. Т. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от още 30 000 лв., над присъдените от първата инстанция 120 000 лв., както и в частта, с която на всеки един от ищците е присъдена законна лихва върху вземанията им, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция - 12.05.2023 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне иска на А. О. Т. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 120 000 лв. до присъдения размер от 150 000 лв., както и в частта, с която на всеки един от ищците е присъдена законна лихва, считано от датата на уведомяването на застрахователя -12.05.2023г., до окончателното изплащане на сумите.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд, а именно:

1. „Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост ?“. По този правен въпрос се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на т.11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на Решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на ВКС, II т. о.;

2. „Прилагането на чл. 429, ал.3 КЗ поставя ли в привилегировано положение правните субекти, които имат право на обезщетение, дължимо от застраховател, спрямо онези, които следва да бъдат получат своето обезщетение от Гаранционния фонд ?“ По този формулиран от касатора правен въпрос се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответниците А. О. Т. и М. О. Т., чрез адв. Петя К., в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представят отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. В условията на евентуалност, молят касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, след съобразяване, че за присъдените обезщетения от по 120 000 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила, въззивният съд е установил, че пренесеният пред него правен спор се свежда до това дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, както и за дължимостта на присъдената законна лихва, респективно до началния й момент.

По първия спорен в касационното производство въпрос за справедливия размер на обезщетението за разликата над 120 000 до 150 000 лв., допълнително присъдено с въззивното решение на ищеца А. О. Т., след анализ и кредитиране на събраните по делото свидетелски показания и експертни заключения, от фактическа страна, като част от фактите са общи и за двамата ищци, решаващият съд е установил следното: От свидетелските показания е приета за доказана силната емоционална връзка между починалия родител и децата му – ищци в настоящото производство; Починалият е описан като добър, отзивчив, деен и ерудиран човек, отговорен и любящ родител; Връзката му с пълнолетните деца била много силна и непрекъсвана в годините - помагал им с труд, оказвал им финансова подкрепа, бил им е опора; Развел се с майка им, която заминала за Гърция преди повече от 20-25 години; Децата останали да живеят при него, като дъщеря му точно завършвала средното си образование и била пълнолетна, а синът не бил навършил пълнолетие; Когато децата му създали собствени семейства, им помагал в грижите за техните деца, прехвърлил апартамента на дъщеря си, живял известно време в едно домакинство със семейството на сина си, като няколко години преди катастофата се преместил да живее на село за да се грижи за майка си, която починала; На А. помагал в транспортния му бизнес, тъй като бил дълги години на ръководни позиции в ДАП, даже бащата бил назначен на работа при сина му; След загубата ищецът започнал да пълнее и да посяга към чашката, бил по-напрегнат и изнервен.

Установено е, че при освидетелстването на ищеца А. О. Т. вещото лице по СПЕ е констатирало, че при него загубата на родителя е довела до психотравматични изживявания със значима промяна в обичайния стереотип на живот и преживяване на „усложнена скръб“, когато се прибягва до неефективни решения за справяне с негативните емоции, като завишена употреба на алкохол, прекъсване на обичайните дейности и самоизолация с емоционална и социална оттегленост и вглъбяване в собствените преживявания, свързани със загубата; Към момента на психологическото изследване същият се намирал във фаза на възстановяване, реконструиране и реорганизиране ритъма си на живот, структуриране на ежедневието, преодоляване на тъгата, планиране на бъдещето, т. е. при него е настъпила адаптация към загубата към настоящия момент, с почти пълно възстановяване на интрапсихичния баланс и обичайно социално функциониране в период на приблизително година след травматичното събитие.

Според решаващия въззивен състав, въпреки че първата инстанция е взела предвид всички относими за определяне на претендираното обезщетение факти, не е оценила в достатъчна степен установените по интензитет и продължителност болки и страдания на ищците от загубата на баща им, значението на фигурата на бащата в техния живот, икономическата конюнктура в страната към 2023г. и присъжданите обезщетения в аналогични случаи, както изискват принципите на справедливост и еднакво третиране, с оглед на което е приел, че определените обезщетения за неимуществени вреди от по 120 000 лв. за всеки от ищците са занижени, поради което справедливият им размер, съгласно чл. 52 ЗЗД, възлиза на по 150 000 лв. за всеки от тях и предвид този извод им е присъдил допълнително още по 30 000 лв., над определените от първоинстанционния съд по 120 000 лв.

За неоснователно е счетено съдържащото се в насрещната въззивна жалба оплакване на застрахователното дружество за недължимост на присъденото обезщетение за забава. В подкрепа на този извод въззивният съд е посочил, че при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, покривайки отговорността на застрахования, застрахователят е задължен и за лихвите за забавата на деликвента, които се включват в застрахователното обезщетение съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2, във връзка с ал. 3 КЗ, но не от датата на увреждането, а в съответствие с възприетото от законодателя разрешение в чл. 429, ал. 3 изр. 2 КЗ - от по-ранната от двете възможни дати - уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие или предявяването на претенцията на увреденото лице пред застрахователя; Застрахователят, дължи на увредения и обезщетение в размер на законната лихва по реда на чл. 497, ал. 1 КЗ, което обезщетение обаче е за собствената му забава от датата, на която е следвало да определи и да изплати обезщетението за вредите, ведно с изтеклата законна лихва, още повече, че в случая застрахователят не е изплатил застрахователни обезщетения на ищците не поради липса на посочени банкови сметки, а поради собствения му отказ да приеме налично основание за плащане.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

Насочен към изводите на решаващия съд за дължимост на обезщетение за забава, считано от момента на уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие, вторият въпрос от изложението изхожда от тезата на касатора за противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса от кой момент изпада в забава за настъпилите от ПТП вреди легитимираният да отговаря в зависимост от това дали е застрахователно дружество или Гаранционния фонд. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е излагал съображения за „привилегировано положение“ при разрешаването на този въпрос по отношение на един от посочените правните субекти. Следователно, съдържащата се в питането защитна теза на касатора не е била включена в предмета на обсъждане от въззивния съд, поради което въпросът не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касационно обжалване. С оглед на това, в обжалваната част за началния момент, от който е присъдена лихва за забава върху обезщетенията и на двамата ищци, въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка.

Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос изхожда от несъгласието на касатора с присъденото от въззивния съд допълнително обезщетение в размер на сумата от 30 000 лв. в полза на ищеца А. О. Т. и необсъждане в тази връзка на всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по преформулиран и конкретизиран в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване да е обуславящ изхода на спора, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, на която касаторът се позовава.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 600 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК