Определение № 1167 от 29.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2672/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Олимп-Ю.В.-Недвижими имоти” ООД и „Олимп-Ю.В.-Имоти в София” ЕООД, чрез пълномощника им адв. Д. Димитрова от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 517/14.07.2022 г., постановено по в. т. д. № 454/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговска колегия, 11 състав, с което е потвърдено Решение № 260115/11.02.2022 г., постановено по т. д. № 325/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-5, с което са отхвърлени предявените активно и пасивно кумулативно субективно и обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 51 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по страни, както следва: 1 ) от „Олимп-Ю.В.-Недвижими имоти” ООД срещу „Монтеканал България 3” ЕООД за заплащане на сумата от 14400 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за извършено посредничество по Договор за посредничество от 14.10.2011 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 19.02.2021 г., до окончателното ѝ заплащане, както и за запращане на сумата от 2916 евро, представляваща законната мораторна лихва, изтекла за периода от 21.02.2019 г. до 18.02.2021 г. и 2 ) от „Олимп Ю.В.-Имоти в София” ЕООД срещу „Ве и Ха България” ЕООД за заплащане на сумата от 14400 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за извършено посредничество по Договор за посредничество от 27.07.2018 г, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 19.02.2021 г., до окончателното ѝ заплащане, както и за запращане на сумата от 2916 евро, представляваща законната мораторна лихва, изтекла за периода от 21.02.2019 г. до 18.02.2021 г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Считат, че при анализиране на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства и при тълкуване на клаузите в процесните посреднически договори въззивният съд - в противоречие с правилата на логическото мислене, е достигнал до фактическия извод, че не се изяснявало правнорелевантното обстоятелство, че сключването между ответниците на предварителния договор, респ. на окончателния договор за продажба на процесния имот не е в изпълнение на осъществената от ищците посредническа дейност – по тяхното фактическо свързване. Твърдят, че в процеса на доказване е установено, че със съдействието на посредника е извършен оглед на имота и привличането на купувач, като в предмета на посредническия договор не се включва задължението на посредника да сключи самата сделка между страните, тъй като той не е комисионер. В този смисъл, поддържат, че търговския посредник има правото на възнаграждение само поради осъществената връзка между купувача и продавача, независимо дали в крайна сметка транслативната сделка, към която е насочена посредническата дейност, е сключена без знанието му. Считат за неправилен правния извод на въззивния съд, че с едностранно волеизявление вторият ответник „Ве и Ха България” ЕООД (купувачът по процесния възмезден транслативен договор) е развалил посредническия договор, сключен с втория ищец, тъй като с това изявление не се упражнява потестативно право за разваляне на договора, а по своето правно естество то би притежавало правните последици на оттегляне по смисъла на чл. 287, предл. 1 ЗЗД, поради което уговореното посредническо възнаграждение е дължимо – дори и да се приеме, че процесният посреднически договор разкрива правните последици на договора за поръчка (жалбоподателите изрично поддържат, че правилата на мандатния договор не са приложими, но твърдят, че, като е приел противното, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон). Касаторите навеждат правен довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на въззивното решение, тъй като апелативният съд не е обсъдил в своята съвкупност и логическа взаимовръзка всички относими за правилното решаване на спора доказателствени средства и съдържащите се в тях правнорелевантни факти, като не е отговорил на наведените във въззивната жалба правни съждения за неправилност на първоинстанционното решение, вследствие на което е достигнал до необосновани фактически изводи, а именно че е останало недоказано правнозначимото обстоятелство, че посредникът не е провел оглед на процесния имот. Считат, че те не са осъществили изцяло поетото задължение за извършване на всички необходими действия за сключване на предварителния договор, респ. на окончателния договор за покупко-продажба, тъй като ответниците – чрез неоказване на съдействие, са възпрепятствали ищците да осъществят докрай посредническата дейност. Именно предприемането на действия от ответниците, целящи изолиране на посредниците за сключването на сделката без тяхно участие (с цел да не се заплати дължимото възнаграждение), представлявала твърдяната фактическа пречка за осъществяване на уговореното посредническо действие. Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставят следните материалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е посредникът при сделка с недвижим имот да вземе участие при самото сключване на договора, за да има право да получи възнаграждение?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 57/07.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 463/2010 г. и Определение № 690/21.10.2010 г. по т. д. № 328/2010 г., I т. о., ТК) и 2. „Оттеглянето па поръчката съгласно чл. 287 ЗЗД съставлява ли разваляне на договора за поръчка и какви са правните последици от него с оглед разпоредбата на чл. 288, ал. 1 ЗЗД?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 482/13.12.201 1 г. на ВКС по гр. дело № 1486/2010 г., IV г.о., ГК и Решение № 159/22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2015 г., II т. о., ТК). За да обосноват специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторите считат, че от изключителна важност за точното прилагане на закона и за развитието на правото е въпросът дали посредникът, изключен от сключването на сделката, страните по която е свързал и по която е посредничил, има право на възнаграждение, тъй като посредничеството е „чисто фактическа дейност”. В този смисъл, поддържат правното съждение, че посредничеството е възмезден договор, абсолютна търговска сделка, като посредникът не е представител (пряк или косвен) на страните, а единствено съдейства при сключването на сделката, доколкото е договорено и доколкото самите страни преценят. Заявяват и самостоятелното селективно основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - при очевидна неправилност, излагайки правни доводи за необоснованост на обжалваното решение вследствие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които подробно са развити и в касационната жалба. Ответниците са подали в законоустановения срок писмени отговори на касационната жалба, в която развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от посредническите договори, сключени 1) между „Олимп Ю.В.-Недвижими имоти” ООД и „Монтеканал България 3” ЕООД и 2) между „Олимп Ю.В.-Имоти в София” и „Ве и Ха България” ЕООД, се установява пораждането на облигационна обвързаност с предмет посредничество на двете агенции с клиентите им при сключване на сделки с недвижими имоти. Анализирайки предметното съдържание на посредническите договори, апелативният съд е приел, че комисионно възнаграждение се дължи при подписване на предварителен договор с осигурен от агенцията продавач, или при подписване на окончателен договор, удостоверен в нотариален акт, в случай че страните решат, че няма да подписват предварителен договор. При оценка на доказателствата обаче е достигнал до фактическия извод, че в процеса на доказване не е установено, че посредниците са извършили уговорените фактически действия, които да са удостоверени в протоколи за оглед, респ. че процесните предварителен и окончателен договори (последният удостоверен в нотариален акт) са сключени с купувач, осигурен от агенцията „Олимп Ю.В.-Недвижими имоти” ООД. Дори не се твърдяло, че агенцията е уведомявала довереника си за извършвани огледи с потенциални купувачи или пък, че той е присъствал на такива, още повече конкретно с „Ве и Ха България” ЕООД. В този смисъл, е заключил, че липсват доказателства сключените договори да са в резултат на съдействието на агенцията-посредник, поради което не му се дължи уговореното посредническо възнаграждение. Не било установено и настъпването на изискуемостта на задължението за заплащане на посредническо възнаграждение от купувача по процесния възмезден транслативен договор - „Ве и Ха България” ЕООД (по договора му с „Олимп Ю.В.-Имоти в София”). Въззивният съд е приел, че довереникът „Ве и Ха България” ЕООД е развалил договора с агенцията, с изпратено и получено от нея на 15.02.2019 г. изрично уведомление, а договорът за покупко-продажба, удостоверен в процесния нотариален акт, е сключен между страните по него на 14.05.2019 г., т.е. три месеца след разваляне на посредническия договор. Не били наведени нито фактически твърдения, нито било доказано, че след получаването на уведомлението за разваляне на договора на 15.02.2019 г. агенцията е осъществявала посредническа дейност за придобиване на процесния имот, заради която ѝ се дължи възнаграждение. Тъй като въззивният съд е счел, че не е осъществена уговорената посредническа дейност за сключване на процесния договор за покупко-продажба - и от двете агенции, предявените искове за реално изпълнение (за заплащане на уговореното посредническо възнаграждение) са отхвърлени. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените два материалноправни въпроси – по допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар и те да са поставени абстрактно, първият не е разрешен в противоречие с посоченото от касаторите Решение № 57/7.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 463/2010 г., II т. о., ТК – в него са разяснявани различни правни въпроси: за приложението на необоримата презумпция, уредена в чл. 301 ТЗ, при потвърждаване на търговски договор, сключен от лице без представителна власт. Съставът на ВКС, разглеждайки правния спор по същество – при приетите за установени по делото конкретни факти, е достигнал до правния извод, че съобразно общите правила на договорната отговорност е недопустимо кумулиране на иск за реално изпълнение с иск за заплащане на обезщетение за неизпълнение в размер на договорената неустойка. От друга страна, определенията на ВКС, постановени по реда на чл. 280 ГПК, не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият материалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд – той не е приел, че сключеният между „Омимп Ю.В.-Имоти в София” ЕООД и „Ве и Ха България” ЕООД посреднически договор разкрива правните признаци на мандатна сделка. Съдът е счел, че волеизявлението за освобождаване от облигационната обвързаност представлява по своето правно естество упражняване на потестативно право за разваляне на договора. В този смисъл, апелативният съд не е излагал мотиви в твърдения от касаторите смисъл, а именно че това едностранно волеизявление представлява по своята правна същност оттегляне на поръчката съгласно чл. 287 ЗЗД. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по поставения от касаторите въпрос, който е уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно разясненията, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК: „При какви материалноправни предпоставки посредникът, който не е участвал в сключването на сделката между страните, по която ги е свързал и е бил задължен да посредничи, има право на уговореното посредническо възнаграждение?”. Съдържанието на конкретно поетите от страните правни задължения по договора за посредничество, вкл. и задължението за заплащане на уговореното възнаграждение по този договор се определя при проявлението на основните принципи в частното право - свобода на договарянето и автономията на волята (арг. чл. 9 ЗЗД), и съобразно правния институт на договора за търговско посредничество, уреден в правните норми на чл. 49-чл. 51 ТЗ, като за достигане на действителната воля на страните се използват тълкувателните способи, установени в правната норма на чл. 20 ЗЗД. В този смисъл, дали страните по договора за посредничество ще поемат и правни задължения, характерни за мандатния договор - извън конкретната посредническа дейност (фактическото свързване на страните по сделката, за която се осъществява тази дейност), и при чието изпълнение би възникнало субективното право на възнаграждение, е въпрос на конкретни уговорки, чието предметно съдържание не може да бъде обобщено с абстрактен правен отговор. Нещо повече, нормативната воля на законодателя, изразена в правния институт на договора за посредничество, е разяснявана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този правен институт, са ясни и непротиворечиви. Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - то да е очевидно неправилно. Правните доводи, с които се обосновава този селективен критерий, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при обосноваване на логическата мисловна дейност на съда, което е довело до неговата необоснованост. Но за да установи този твърдян порок на въззивното решение, касационната инстанция трябва да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Следователно, неправилността, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците трябва да се присъдят сторените пред касационната инстанция разноски: 1) в полза на „Монтеканал България 3“ ЕООД - сумата от 1600 лв. и 2) в полза на „Ве и Ха България“ ЕООД – сумата от 2000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд