Определение № 367 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2025 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от С. Н. К., чрез адв. В. Д., срещу определение № 12825/03.07.2025г. по в.ч.гр.д. № 6965/2025г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 12129/13.03.2025г. по гр.д. № 7969/2025г. на Районен съд – София. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че изводът на съда за обичайното местопребиваване на детето не е съобразен със събраните по делото доказателства и фактическото положение, доколкото в закона и практиката на ВКС не е определен срок, в който детето да е пребивавало на определено място, за да се счита, че това е неговото трайно и фактическо местопребиваване. По същество претендира за отмяна на въззивното определение и връщане на делото на Районен съд – София за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът З. М. Я. с писмен отговор, чрез адвокат И. С., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното определение не противоречи на съдебната практика. В условие на евентуалност навежда довод за неоснователност на жалбата. Твърди, че при мотивиране на съдебния акт въззивният съд е съобразил установените по делото обстоятелства и е приложил правилно закона. По същество претендира за отхвърляне на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ къде е фактическото пребиваване на детето за определяне на местната подсъдност при искове по чл.127 от СК и колко време детето следва да е живяло на едно място, за да се приеме, че там е фактическото му пребиваване. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в определение №724/19.02.2024г. по ч.гр.д.№469/2024г. на ІІІ г.о.; определение №185/23.04.2013г. по ч.гр.д.№2198/2013г. на ІІ г.о.; определение №324/29.06.2017г. по ч.гр.д.№2536/2017г. на ІV г.о.; определение №1031/07.03.2024г. по ч.гр.д.№514/2024г. на ІІІ г.о.; 2/ за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства имащи значение за определяне на фактическото пребиваване на детето. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС. Направено е искане за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на Районен съд – София за прекратяване на образуваното пред него производство по реда на чл.127, ал.2 от СК и за изпращането му по подсъдност на Районен съд – Пловдив. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенният съд било образувано по искова молба от С. Н. К. срещу З. М. Я. с правно основание чл.127 от СК по отношение на детето Н. К.. Посочил, че в исковата молба и частната жалба ищецът С. К. навел доводи, че детето Н. К. е живяло в [населено място] заедно със своята майка и сестра си до 19.01.2025г., от когато до предявяване на иска (11.02.2025г.) живее в [населено място], заедно със своя баща. Отбелязал, че обстоятелството, че детето пребивава в [населено място] от 19.01.2025г. е признато и от ответницата в подадения отговор на исковата молба, която твърдяла, че детето е отведено и държано против нейната и неговата воля, в нарушение на предварителните уговорки с ищеца направени при неговото отвеждане. Въз основа на така установеното, въззивният съд развил принципните съображения, че съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 СК, исковете за родителските права са подсъдни на районния съд по „настоящия адрес“ на детето, а съгласно § 1, т. 15 от ДР на ЗЗДетето „настоящ адрес на детето“ е адресът, на който то пребивава. Посочил, че определената в чл. 127, ал. 2 СК местна подсъдност е специална и изключва общата такава по чл. 105 ГПК, респ. чл. 112 ГПК, предвид необходимостта за защита интереса на детето. С оглед на това, посочил, че при изясняване на понятието „настоящ адрес на детето“ следва да се има предвид неговото трайно фактическо местопребиваване към момента на предявяване на исковете, в какъвто смисъл е и установената практика на ВКС (определение №185/23.04.2013 г. по ч. гр. дело № 2198/2013 г. на ВКС, II г.о.; определение № 187/25.03.2013 г. по ч. гр. дело № 1956/2013 г. на ВКС, на IV г.о; определение № 1031/07.03.2024г. по ч. гр. д. № 514/2024 Г. на ВКС, ІІІ г.о.). Въз основа на тези принципни разяснения и предвид безспорните между страните факти, че: до 19.01.2025г. детето имало обичайно местопребиваване в [населено място], на адреса на своята майка Я., посещавало училище и имало личен лекар; пребиваването му в [населено място] било установено при спорни обстоятелства и за относително кратък период от време от 19.01.2025г. до предявяване на иска (11.02.2025г.), направил извод, че фактическото местопребиваване на детето е в [населено място], където е неговата обичайна среда на живот. Посочил, че училището и личния лекар на детето били сменени от бащата впоследствие с такива в [населено място]. В заключение приел, че спорът е подсъден на РС – [населено място] и същият правилно е бил изпратен за разглеждане от този съд, в съответствие с правилата на чл.127, ал.2 СК вр. § 1, т. 15 от ДР на ЗЗДетето. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният въпрос: “Къде е фактическото пребиваване на детето за определяне на местната подсъдност при искове по чл.127 от СК и колко време детето следва да е живяло на едно място, за да се приеме, че там е фактическото му пребиваване“, макар и некоректно зададен е свързан с това как се определя фактическото местопребиваване на детето към момента на подаване на исковата молба. По него е налице трайно установена съдебна практика (определение №4138/19.09.2024г. по ч.гр.д.№3417/2024г. на ВКС, ІV г.о.; определение №724/19.02.2024г. по ч.гр.д.№469/2024г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение №187/25.03.2013г. по ч.гр.д. №1956/2013г. на ВКС, ІV г.о.; определение №3192/24.06.2024г. по ч.гр.д.№2298/2024г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.), включително и соченото от касатора определение по ч.гр.д. №2198/2013г. на ВКС, ІІ г.о. Според дадените в същата разяснения, фактическото местопребиваване на детето е мястото, където е неговата обичайна среда на живот, където е неговата интеграция в социална и семейна среда, за която се съобразяват, продължителността, редовността, условията и причините за престоя, както и причините за преместването. Временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването. Отвеждането му от обичайното местопребиваване от единия родител също не може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където то инцидентно се намира или е отведено. Прието е още, че специалната местна подсъдност по тези искове е подчинена на закрилата интересите на детето, във връзка с последващите процесуални действия при разглеждане на спора, поради което нито фактическите, нито административните действия на родителите, с които те отвеждат или декларират друг настоящ адрес на детето, могат да имат значение за определяне на компетентния съд. Фактическото пребиваване на детето е мястото, където е неговата обичайна среда на живот. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с дадените разрешения. При обосноваване на крайния си извод съдът е съобразил данните по делото за фактическото местопребиваване на детето, към датата на предявяване на иска, в [населено място], където живеело със своята майка и сестра си, посещавало училище и имало личен лекар, както и обстоятелствата свързани с отвеждането му в [населено място] от неговия баща на 19.01.2025г., което било временно и за кратък период до подаване на исковата молба. Ето защо, по поставеният въпрос не е налице специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че част от сочените в изложението съдебни актове са такива, с които не е допуснато касационното обжалване, поради което не са задължителна практика по смисъла на т.1 от ТР по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства имащи значение за определяне на фактическото пребиваване на детето. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в определението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.235 и чл.12 от ГПК следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, кои въведени пред него възражения не е разгледал, както и дали същите са от значение за крайния резултат по спора. Във връзка с поставения въпрос касаторът е изложил единствено бланкетното твърдение, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, без да посочи кои доказателства не са били разгледани и взети предвид от съда. Както беше посочено, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил относимите към предмета на спора факти и обстоятелства съществували към датата на подаване на исковата молба и въз основа на същите е направил извод за компетентния по спора съд. Изложените от страната възражения са свързани с оплакванията за необоснованост на постановения съдебен акт, поради което същите са по същество на повдигнатия с жалбата спор. С оглед на изложеното, по отношение на поставения въпрос не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От друга страна, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени никакви обстоятелства относно искането по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а именно по поставените обуславящи въпроси да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Наличието на установена съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обуславя извод за липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са налице предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция, както и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл, не е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствени правила, нито е формирал решаващите си изводи в противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,