Определение № 377 от 17.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3870/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 09.02.2015 г. по гр. д. № 14606/2012 г. Софийски градски съд, след като е отменил частично решение от 20.08.2012 г. по гр. д. № 19904/2007 г. на СРС на основание чл. 208, ал. 1 ГПК отм. във вр. с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК е решил спора по същество като е признал за установено по отношение на Н. С. Д., че Столична община е собственик по разпореждане на закона - § 7 от ПЗР на ЗМСМА на недвижим имот съставляващ: партерния етаж с площ от 304 кв. м., състоящ се от десет стаи, коридори, чакалня, санитарен възел за мъже и жени, с отделен вход от към ул. Д., както и на първи партерен етаж с площ от 304 кв. м., състоящ се от девет стаи, коридор и санитарен възел за мъже и жени, съблекални, при съседи: от изток - [улица], от север – ул. Д., от запад – двор, и от юг – стълбище, заедно с избено помещение с площ от 175 кв. м. както и 260/1000 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, представляващо УПИ VІ-6 в кв. 308, местността „ГГЦ-Г-б-ІІ част” по плана на [населено място]. С решението е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от Н. Д. срещу Столична община иск за ревандикиране на описания по-горе имот. В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Н. Д. с оплаквания за недопустимост на решението както и за неправилност и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани пет материалноправни и процесуални въпроса (въпроси 4 и 6 съдът обединява в един, съобразно правомощията му разяснени в ТР № 1 по т. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК), за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и се решават противоречиво основание за допускане по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК Ответникът по касация не е подал отговор по жалбата. Върховният касационен съд за да се произнесе взе предвид следното: Въззивното решение е постановено по предявен от Столична община срещу Н. Д. ревандикационен иск за описания по-горе имот, а при условията на евентуалност на установителен иск за собственост. Правния интерес от иска е обусловила с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 8236/2002 г. на СРС, по иск предявен от Д. срещу СДВР, с което ответникът, на когото имотът е предоставен за управление, е осъден да ревандикира в полза на Д. 1/12 ид. ч. от описания имот. Решението е влязло в сила след като е било потвърдено с решение по гр. д. № 2949/2003 г. на СГС и решение по гр. д. № 2339/2004 г. на ВКС. Столична община е поддържала, че е придобила правото на собственост върху имота по разпореждане на закона § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Ответницата е противопоставила твърдение, че е собственик на 1/12 ч. от имота на основание наследствено правоприемство. От фактическа страна по делото е установено, че през 1928 г. И. Д. Д. и Р. И. Д. са закупили от Българското акционерно строително дружество „Работник” празно дворно място от 262.40 кв. м., съставлявало парцел ХІІ в кв. 308, по плана на [населено място]. Същата година Ю. И. Д. и С. Ю. Д. са закупили от същия праводател празно дворно място с площ от 494.04 кв. м., намиращо се в [населено място], кв. 308, съставлявало парцел ХІІІ и ХІV. След смъртта им, настъпила през 1944 и 1945 г. И. и Р. Д. са наследени от сина им Й. И. Д.. Той е починал през 1946 г. и е оставил за наследници: съпруга С. Хр. Д. (починала през 1962 год.), И. Й. Д. - син и Х. Й. Д. син. И. Й. Д. е починал през 1984 год. и е оставил наследници по закон: съпруга Е. Д. Д., син Й. И. Д. – починал през 1993 год. и оставил за свои наследници съпругата си Н. С. Д. (сега касатор - ответник по делото) и син И. Й. Д. и син Д. И. Д.. Х. Й. Д. е починал през 1989 год. и оставил за наследници съпруга Р. Т. Д., и дъщеря С. Х. В.. През 1954 г. е бил одобрен архитектурен проект и издадено строително разрешение за застрояване на парцелите със сграда с партерен и пет надпартерни етажа. Същата година на 27.10. лицата инж. С. Х. И., Й. С. Г. и Г. И. К., на които е било възложено построяването на сградата от съсобствениците на терена, са сключили предварителен договор с „Пренос превоз” при СГНСДТ за продажба от собствената им новострояща се сграда на [улица] ъгъла с [улица]на: избено помещение на площ от 176 кв. м., партерния и първи етажи, всеки с площ от 305 кв. м.; таванско помещение от 100 кв. м. заедно с 260/1000 ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, върху което е построената сградата, съставляващо парцели ХІІ, ХІІІ и ХІV в кв. 308 по плана на [населено място]. В т. 5 на договора (л. 187 от гр. д. № 14606/2012 г. на СГС) е посочено, че владението на избеното помещение и партерния етаж ще бъде предадено най-късно до 30.12.1954 г., а на първия надпартерен етаж до 30.03.1955 г. От представеното писмо издадено от Пренос-превоз при СГНС и адресирано до председателя на ИК на СГНС на 11.06.1960 г. се установява, че владението върху обектите в сградата е предадено в началото на 1956 г. на „Пренос-превоз”както и че строителството на тези обекти от сградата е финансирано от Б. (Българска инвестиционна банка) на основание Разпореждане на МС от 25.06.1955 г. (л. 174 от гр. д. № 14606/2012 г. на СГС). На 27.08. 1955 г. е сключен договор за доброволна делба между съсобствениците на терена - физическите лица на имота, представляващ неделимо дворно място, състоящо се от три парцела ХІІ, ХІІІ и ХІV в кв. 308 по плана на [населено място], с площ от 775 кв. м., с който в дял на наследниците на Х. Д. - С. Х. Д. и Х. и И. Й. Д. са били поставени процесните имоти заедно с 260/1000 ид. ч. от общите части на сградата и дворното място. Един от съсобствениците по договора под № 40 е Й. С. Г., който е праводател по предварителния договор и изпълнител на строежа като предприемач. Другият праводател по предварителния договор Г. И. К. е участвал като генерален пълномощник на собственика И. А. М., посочен под № 36 в договора. От представеното писмо, издадено от СНС на 16.10.1964 г. и адресирано до Б. Районен народен съвет – Държавни имоти (л. 147 от гр. д. № 14606/2012 г. на СГС), се установява, че с решение № 738-І от 25.11.1963 г. по гр. д. № 5040/1956 г. на Софийски градски съд, преобразувано в гр. д. № 3778/1964 г. е признат за окончателен сключеният между „Пренос-превоз” и С. Х. И., Й. С. Г. и Г. И. К., членове на ТСК „Пионер”, предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти: избено помещение на площ от 176 кв. м., партерния етаж на 304 кв. м. и първия етаж също на 304 кв. м. в сградата на [улица]. В писмото е указано да се състави акт за държавна собственост. На това основание е съставен А. № 5131 от 05.12.1964 г. за обектите в сградата, предмет на иска, в който е посочено че имотите :избено помещение от 175 кв. м., част от партерния етаж на 304 кв. м. и част от първия етаж на площ от 304 кв. м. са отстъпени за ползване на отдел „Народно здраве” при СГНС за нуждите на V-та медицинска санитарна част на основание потоколно решение на ИК на СГНС от 14.07.62 г. По делото е установено, че делата от 1963 г. са унищожени, поради изтекъл срок за съхраняването им, поради което не е възможно изготвяне на заверен препис от решението или представянето му в оригинал по делото. При тези данни законосъобразно е прието, че фактът на постановяване на решението може да се установи с косвени доказателства. След влизане в сила през 1958 г. на ЗРПВПННИ е била образувана преписка № 73/1960 г. по чл. 8 от същия закон за отчуждаване в полза на държавата на недвижими имоти от лицата Х. Й. Д., И. Й. Д., С. Х. Д., както и от предприемачите С. Х. И., Й. С. Г. и Г. И. К. и подставените им лица Х. Д., И. Д. и С. Д., относно ателие на тавана застроено на площ от 70 кв. м. В постановеното решение от 25.04.1961 г. по тази преписка е прието, че собствениците на терена са отстъпили на предприемачите правото да построят сграда в имота, срещу което са получили по един апартамент както и 40000 лв. След като е намерено, че отстъпеният имот е на стойност по-малка от получените като обезщетение апартаменти и парична сума, е постановено отнемането в полза на държавата на идеални части от предоставените апартаменти, както и на ателието в таванския етаж. В преписката не е установено С. Д. и Х. Д., И. Д. да са декларирали, че притежават и други имоти в сградата, т. е. процесните. След влизане в сила на решението за отнетите в полза на държавата идеални части от апартаментите през 1961 г. са съставени актове за държавна собственост. От подадената жалба на 26.05.1961 г. от предприемачите срещу решението на комисията по чл. 8 от ЗРПВПННИ се установява, че същите обясняват, че не са прехвърлили право на собственост върху процесния имот в полза на задруга „Пренос-превоз”, тъй като тя не е заплатила стойността му и че сградата не е била приета от компетентните технически органи. С разпореждане № 966 от 25.06.1955 г. на МС е било разрешено на Българска инвестиционна банка да отпусне на С. преносно-превозна задруга при СГНС средства за заплащане на сградата. В подадената жалба от същите лица чрез ИК на СГНС до Министерство на правосъдието, заведена с вх. № 12991 от 05.08.1961 г., те заявяват, че за да охранят интересите си спрямо задругата, т. е. да им се изплати стойността на имота по предварителния договор са оставили тези имоти на собствениците на терена, като от последните имат насрещно писмо, че се задължават да прехвърлят имота на задругата, щом като предприемачите им наредят писмено това. Въз основа на писмените доказателства съдът е проследил и реорганизацията на преносно-превозните задруги. Установено е, че с ПМС от 27.03.1959 г. е постановено считано от 15.05.1959 г. те да преминат временно към министерство на транспорта и съобщенията, а с постановление от 10.10.1959 г. е било разпоредено ИК при народните съвети, където условията позволяват, да създават държавни предприятие за пренос-превоз на мястото на задругите. В изпълнение на това СГНС е взел решение от 26.05.1960 г. по протокол 17 решение З. „Пренос-превоз” при СГНС да се ликвидира считано от 1.04.1959 г. като всичките активи и пасиви по баланса към 31.03.191960 г. се поемат от новосъздаденото СП „Пренос-превоз”. След анализ на събраните доказателства съдът е направил извод, че придобитите права по договора за доброволна делба от С. Д., Х. Д. и И. Д. са непротивопоставими на държавата, тъй като те са действали като подставени лица на предприемачите. Това следва и от обстоятелството, че в производствата по чл. 8 ЗРПВПННИ, образувани срещу тези лица, тези имоти не са били предмет на преценка дали не представляват реализиране на прекомерно обогатяване. Аргумент за този извод е намерен и в това, че собствениците не са упражнили правото си по чл. 18, ал. 5, изр. последно от Правилника за приложение на цитирания по-горе закон да посочат жилищата или обектите в сградата, по отношение на които да се проведе отчуждаването. Намерил е, че удостовереното в акта за държавна собственост, който е официален свидетелстващ документ, не е опровергано. След влизане в сила на ЗМСМА имотът е преминал в собственост на общината. Ответницата не доказва да е носител на противопоставими на ищеца права. Тъй като ищецът не е установил ответницата да е във владение на имота, е уважил иска само в установителната му част. Първия поставен в изложението въпрос за това дали имотът, предмет на иска, е идентичен с този предмет на договора за доброволна делба от 1954 г., от който ищцата черпи права, не е решаван от съда. Между страните не е имало спор за това. На следващо място въпросът е фактически, а не правен и може да се поставя ако бъде допусната касационна проверка на решението. Не обуславя основание за допускане касационна проверка на въззивното вторият въпрос за това дали процесните имоти са от вида недвижими имоти, които по разпореждане на закона - § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА са станали общинска собственост. Съдът е обсъдил характера на имотите, предмет на иска, както и установеното по делото, че от завършване на тези части от сградата до степен на годност за ползване, те са използвани от купувача по предварителния договор. В предварителния договора е посочено, че избено помещение на площ от 175 кв. м., както партерния и първи етажи се продават на „Пренос-превоз” при СГНСДТ, като разпределението на продадените етажи е отразено в плана, подписан от двете страни, който е неразделна част от договора, при цена, която включва и стойността на инсталациите за нуждите на Здравпункта, който е структурно звено на купувача. От представеното решение от 25.04.1961 г. на Комисията по чл. 8 от ЗРПВПВННИ се установява, че идеални части от правото на собственост върху дворното място е било прехвърлено от съсобствениците Д. на всички купувачи на обекти в новата сграда, с изключение на Пренос-превоз при СГНС, поради което тази организация е направила искане за приложение на чл. 55к от ЗПИНМ, което искане е било изпратено на 31.10.1960 г. на Б. РНС за провеждане на процедура за снабдяване на Пренос-превоз с нот. акт за собственост. Текстът повелява, че ИК на ОНС по искане на Ж., на отделни кооператори или на лица, включени в групов строеж може да снабди с нот. актове лица, които са изплатили определени за тях жилища по действителната им строителна стойност, както и припадащата се на жилището част от мястото и подобренията в него. Въз основа на това е направен извод, че след обявяване на предварителния договор за окончателен със съдебно решение, постановено в производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, имотът е бил предаден на V-та медсанчаст на отдел Народно здраве при СГНС. Праводателите на касаторката никога не са били във владение на имота и не са противопоставяли придобитите от тях права по договора за доброволна делба. Прието е, че сключеният договор за доброволна делба през 1955 г. в т. 41 е симулативен. Собствениците на терена, в дял на които са поставени спорните части от сградата, са действали като подставени лица на предприемачите. Изводът за това е изведен от подписаното между праводателите на ищцата и предприемачите обратно писмо, с което първите са се задължил при заплащане от страна на задругата стойността на обектите в сградата, собствениците на терена, в чиито дял те са поставени, да им прехвърлят правото на собственост по предвидения в закона ред. Аргумент за симулативния характер на договора е изведен и от това, че той е сключен при действието на Закон за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имот, обн. в ДВ. бр.78 от 5 април 1946 г., но процедура за отнемане на придобитите имоти на това основание няма данни да е била образувана. От събраните доказателства не се установява наследодателите на касаторите да са ползвали тези имоти. Обратно, установено е, че през 1956 г. спорните обекти в сградата са владяни от задругата, а през 1962 г. в първия етаж от сградата е била настанена медицинска санитарна част. При влизане в сила на ЗМСМА имотът е бил използван от държавата, която го е предоставила за ползване на структурно звено на МВР и съобразно това е направено законосъобразно позоваване на разпоредбата на § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА. До влизане в сила на реституционните закони касаторката, а преди това праводателите й, не са противопоставили на държавата своите права, произтичащи от договора за доброволна делба с възражението, че при постановяване на съдебното решение в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД продавача по него не е бил собственик на имотите, предмет на предварителния договор. Държавата е осъществявала владение върху имота и до предявяване на иска за ревандикацията му през 1997 г., от касаторката и останалите наследници на първоначалните собственици на терена, по който е било образувано гр. д. № 3326/1997 г. на СРС. Договорът за доброволна делба е бил вписан в нотариуса, но касаторката не установява наследодателите й да са декларирали имотите в данъчната служба и да са заплащали данъци за тях, както и да са заявявали своите права по него или да са се противопоставяне на осъществяваното върху него владение. То е осъществявано с тяхното знание и непротивопоставяне поради което е породило правно действие – държавата е придобила право на собственост върху имотите, лицата срещу които е владяно, са загубили това право. Спорните имоти от построяване на сградата са били във владение на юридически лица, в които те са осъществявали дейност от местно значение, от което обосновано е прието, че на основание давностно владение имотът е станал държавна собственост, а след влизане в сила на ЗМСМА, на основание § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР е преминал в собственост на общината. Третият въпрос в касационната жалба съдържа твърдение за необоснованост на извода на съда, че независимо от записаното основание за придобиване на право на собственост върху имота в съставения А. № 5131 от 05.11.1964 г. – решение № 738-І-25.11.1963 г. по гр. д. № 3778/1964 г. на СГС, съдът неправилно е приел, че имотът е станал собственост на държавата на основание чл. 6 ЗС, тъй като правото е загубено от досегашния му носител и то е преминало в държавата. Въпросът не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка по него. От събраните доказателства е установено, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е предявен от „Пренос-превоз” при СГНС срещу С. Х. и други през 1956 г. и е образувано гр. д. № 5040/1956 г. на СГС. Решено е на 18.11.1963 г. и след като това решение е било отменено от ВС на РБ и върнато за ново разглеждане е било образувано гр. д. № 3778/1964 г., което е архивирано под № 2667/65 г. Делото от тази година е унищожено поради изтичане на срока за съхраняването съгласно Правилника в съдебните учреждения (по данни от писмо от 31.10.2006 г. издадено от СГС, л. 59 от гр. д. № 19904/07г.). Съобразно това обявяването на предварителния договор за окончателен може да бъде доказано с косвени доказателства и такива са събрани по делото. Неправилното посочване на основанието за придобиване на имота от държавата не опорочава акта, след като тя е била носител на това право на друго правно основание, към момента на съставяне на акта. Правното основание е обявения за окончателен предварителен договор, който е сключен от държавното предприятие Пренос-превоз като купувач. Актът за държавна собственост няма конститутивно действа, а има оповестително и удостоверително такова. Той е официален свидетелстващ документ. Погрешното посочване на основанието за придобиване право на собственост от държавата не опорочава удостоверителното му действие. Ако вписаното е невярно, то трябва да бъде опровергано с установяване, че правото не принадлежи на държавата. Ищецът по иска се е позовал и на придобивния способ давностно владение, осъществявано от държавата. По делото е безспорно установено това, че ищците никога не са упражнявали фактическа власт върху имота, а тя е упражнявана от СГНС, която е владяла имота първоначално чрез здравната служба към нея, на която е предоставен за ползване, а след 1982 г. чрез структурно звено на МВР. При тези данни крайният извод, че ищците не се легитимират като собственици на имота, тъй като праводателите им са загубили това право, поради придобиването му от друг (чл. 99 ЗС) съответства на данните по делото. Поставените процесуални въпроси в т. 4 и 6 на изложението за задължението на съда да обсъди доказателствата и да формира правните си изводи въз основа на тях също не обуславя основание за допускане касационна проверка по него. Съдът е изпълнил задължението си и е обсъдил събраните доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и въз основа на приетите за установени с тях факти е формирал правните си изводи. Поставеният в т. 5 на изложението въпрос – допустимо ли е съдът да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, когато е сезиран с ревандикационен иск не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане касационна проверка по него. Този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречивата практика е преодоляна с постановяване на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в т. 2а на което се прие, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита- за предаване на владението на имота. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.