Определение № 948 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3523/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. П. против решение №101 от 15.03.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело № 841 по описа за 2023 г. на Софийския окръжен съд, II въззивен граждански състав, с което е отменено решение №272 от 9.10.2023 г. по гр. д. №429 по описа за 2021 г. на Костинбродския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлена молбата на Д. С. П. срещу Е. К. Т. за изменение на мерките, постановени с решение по гр. д. № 190 по описа за 2018 г. на Костинбродския районен съд относно упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца С. Е. Т. и К. Е. Т., местоживеенето на децата, режима на лични контакти и издръжката. Касаторът твърди, че решението на Софийския окръжен съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Интересите на детето в производството по иск по чл.59, ал.9 от СК налагат ли съдът да възложи изготвянето на социален доклад относно условията за живеене при родителя, който упражнява родителските права?

2. Относно процесуалното задължение на съда да изслуша и двамата родители съгласно чл.59, ал.6 от СК при иск на основание чл.59, ал.6 от СК.

Ответникът по касационната жалба Е. К. Т. застъпва становището, че няма предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховен касационен съд намира следното:

С решение от 6.06.2018 г. по гр. д. № 190 по описа за 2018 г. упражняването на родителските права спрямо малолетните деца С. и К. са били предоставени за упражняване на бащата Е. К. Т., а на майката Д. С. П. е бил определен режим на лични отношения и е била осъдена да им заплаща издръжка. По настоящото дело майката е поискала от Костинбродския районен съд да измени постановените по-рано мерки и да определи нови, с които да и бъдат предоставени родителските права. Като основание за искането е посочила, че от средата на лятото на 2020 г. и е било отказано да осъществява контакти с децата. Костинбродският районен съд е изменил първоначалните мерки и е предоставил на майката родителските права, но Софийският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил молбата на Д. С. П.. Въззивният съд е приел, че след първоначалното съдебно решение през месец юни 2018 г., с което упражняването на родителските права е предоставено на бащата, не са настъпили твърдените от ищцата нови обстоятелства, които да налагат изменение на постановените по-рано мерки. Децата са пребивавали и са били гледани от бащата, а когато той е отсъствал поради служебни пътувания, грижите са били полагани основно от родителите на ищцата. През месец май 2020 г. положението на децата при бащата значително се е подобрило, тъй като е сменил работата си и вече извършва курсове като шофьор само в страната. Според социалния доклад и показанията на свидетелите той е постоянно с децата си, грижи се за тях и осигурява всичко необходимо за нормалното им развитие и възпитание. Майката е заминала на работа в чужбина и е оставила децата изцяло на грижите на родителите по времето, когато бащата е бил на курс извън страната. При тези обстоятелства въззивният съд е счел, че положението на децата не би се подобрило, ако бъдат предоставени за отглеждане и възпитание на майката, независимо че понастоящем тя живее и работи в страната. Майката съжителства на семейни начала с лицето А. Н. от арабски произход, като всички живеят в къща, собственост на баща и-двуетажна, но с обитаем само първи етаж, състоящ се от хол и кухня. Там живеят и родителите на ищцата, като в момента жилището не разполага с необходимите удобства за отглеждане на децата. Ищцата работи като охранител, включително и на нощни смени, което неминуемо отново ще прехвърли грижата за децата върху дядото и бабата по майчина линия. Самата ищца също заявява пред социалните работници и пред вещото лице-психолог, че желанието и е не да вземе децата постоянно при себе си, а иска единствено да има нормален контакт с тях съобразно постановеното съдебно решение. Според съда по делото не е доказано липсата на такъв контакт да е резултат от неправомерното поведение на ответника, а на нежеланието на самите деца поради това, че тя ги е лъгала и изоставяла/св. Й., Г./. В случая трябва да бъде зачетено мнението на децата, които при изслушването им заявяват, че искат да продължат да живеят с баща си, който се грижи отлично за тях от 2020 г. досега. Интересите на децата налагат да не се променят вече установените мерки, тъй като положението им при бащата не се е влошило, а напротив се е подобрило и в момента децата живеят в уютна и спокойна семейна среда. Промяната във вече изградените навици на децата и установения порядък в живота им би им причинила вреда, като няма да способства за по-силно укрепване на връзката им с ищцата.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или груби нарушения на правилата на формалната логика.

Решението на въззивния съд е основано на събраните по делото доказателства, включително на данните относно условията за живеене при родителя, упражняващ родителските права, съдържащи се във възложения от първоинстанционния съд социален доклад. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос съответства на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Въззивният съд обаче е пропуснал да констатира, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да изслуша родителите, както изисква разпоредбата на чл.59, ал.6 от СК и не е отстранил това процесуално нарушение. По този начин вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се както в представеното от касатора решение № 21 от 5.02.2016 г. по гр. д. № 3657/2015 г. на III ГО, така и в много други служебно известни на състава решения № 60169 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 3484/2020 г. на III ГО, № 194/10.06.2014 г. по гр.д. № 7753/2013 г. на IV ГО, № 173/13.07.2015 г. по гр.д. № 6333/2014 г. на III ГО, № 22 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 2909/2015 г. на III ГО и много други. Затова по втория въпрос следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение