Определение № 129 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2023 г.

С решение № 245 от 14.12.2022 г. по гр.д.№ 270/2022 г. е потвърдено Решение № 260008/18.03.2022 г., по гр.д. № 2549/2019 г. на Районен съд – Дупница, с което на основание чл. 249, ал.2 ГПК е възложен на Г. Н. Г. (починал в хода на въззивното производство, заместен от наследниците му Г. Е. Г., ЕГН [ЕГН], Н. Г. Н., ЕГН [ЕГН] и Е. Г. Н., ЕГН [ЕГН]) допуснатия до делба имот: втори жилищен етаж от сграда с идентификатор № 2, построена в ПИ ***в кв. ***по плана на [населено място], с пазарна стойност към момента на постановяване на решението на имота 58 000 лева. Г. Н. Г., /респективно наследниците му/ е осъден да заплати на Е. К. Х., ЕГН [ЕГН] сумата от 29 000 лв. и на Н. Н. Л., ЕГН [ЕГН] сумата 14 500 лв. за уравнение на дяловете им. На основание чл. 346 ГПК Е. К. Х. и Н. Н. Л., са осъдена да заплати на Г. Н. Г. (респективно на наследниците му) съответно сумите 4 646 лв. и 2 323 лв., представляващи припадащите им се съобразно правата им в съсобствеността части от стойността на направените от Г. подобрения. Против това решение са постъпили две касационни жалби: Е. К. Х. обжалва решението изцяло с оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон относно изводите за подобренията, за допуснати съществени процесуални нарушения поради липса на мотиви в решението на РС и това, че въззивната инстанция не е следвало да допълва мотивите на РС и да ги санира, а да отмени решението на първата инстанция и за необоснованост на изводите на въззивната инстанция относно неотложността и необходимостта от извършване на ремонти. Подадена е и втора касационна жалба от Е. К. Х. и от Н. Н. Л., с която двете правят същите оплаквания против въззивното решение. В изложенията по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към двете жалби са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е съобразено, че е отпаднало в редакцията на чл. 280, ал.1 т.2 ГПК /ДВ бр. бр. 86/2017 г./ като самостоятелно основание за допускане до касация, разрешаването противоречиво на относимия към спора въпрос от съдилищата. Поставен е въпроса за задължението на съда да мотивира съдебния акт и въпроса: може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решение преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на чл. 10 и чл. 235, ал.2 ГПК. По тези въпроси се твърди противоречие със съдебната практика, която е цитирана. По същите въпроси се навежда и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответникът по касация оспорва допустимостта на касационната жалба на основание чл. 280, ал.3 т.1 ГПК поради това, че цената на исковете по чл. 346 ГПК към всяка от касаторките е под 5000 лв. По същество също оспорват касационните жалби. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, но са недопустими на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК в частта, с което се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на РС в частта по претенциите по сметки, предявени по реда на чл. 346 ГПК. Г. Н. Г. е твърдял, че е извършил подобрения в съсобствения имот на стойност в общ размер 9262 лв. Поискал е да бъдат осъдени Е. К. Х. и Н. Н. Л. да му заплатят припадащите на дела им суми съответно Е. Х. - 4 646 лв., а Н. Л. - 2 323 лв. СТЕ е определила стойността на претендираните извършени подобрения в по-голям размер, но не е поискано увеличение на претенциите. С първоинстанционното решение са уважени изцяло претенциите против двете касаторки в посочените размери, в които са предявени против всяка от тях. Претенциите за стойността на подобренията са облигационни. Съгласно чл.280, ал.3 т.1 ГПК, на касационно обжалване не подлежат решения с цена на иска под 5000 лв. Следователно касационните жалби против частта от възивното решение, с което е потвърдено решението на РС, с което са уважени претенциите по чл. 346 ГПК са недопустими и следва да се оставят без разглеждане. Касационните жалби са допустими само в частта, в която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на РС, с което е извършена делбата чрез способа по чл. 349, ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба в частите, в които са допустими и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С влязло в сила решение № 260045/09.03.2021 г. по гр.д. № 831/2020 г. на Кюстндилски ОС е отменено решението на РС досежно квотите, при които е допусната делбата и вместо това са определени квоти на съделителите от допуснатия до делба втори жилищен етаж както следва: 1/2 ид.ч. за Е. Х. и по 1/4 ид.ч. за Г. Г. и Н. Л.. С молба вх.№ 266501/22.06.2021 г. съделителят Г. Н. Г. е заявил претенция по чл. 349, ал.2 ГПК да му се възложи процесното жилище, защото е живял в него към момента на откриване на наследството и не притежава друго жилище. Първото съдебно заседание във втората фаза е проведено на 22.06.2021 г. и в него са приети и двете претенции, заявени от Г. – за възлагане и за подобрения. Това, че семейството на Г. е живяло винаги в процесното жилище е установено със свидетелски показания, които макар и заинтересовани, не са оборени, а са потвърдени от изложеното в становищата и жалбите на съделителката Л. до общината и до РУ на МВР. За доказване твърдението, че не притежава друго жилище, Г. и наследниците му са представили удостоверение за вписване, отбелязване и заличаване от Агенцията по вписвания. Тези удостоверения не са оспорени и доказателствената им сила не е оборена. При така установеното, и двете инстанции са приели, че делбата следва да се извърши чрез способа по чл. 349, ал.2 ГПК поради това, че допуснатия до делба имот е жилище, което е неподеляемо, а съделителите са трима. При наличие на предпоставките за възлагане на допуснатия до делба неподеляем имот, той не се изнася на публична продан. Нормата на чл. 10 ГПК изисква съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото. Този принцип е прокаран чрез редица текстове, между които и изготвяне на доклад от първата инстанция, разпределение на доказателствената тежест и т.н. Правомощията на възивната инстанция във връзка с реализиране на този принцип пред нея са разяснени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не поставят конкретен въпрос, свързан с възлагането на процесното жилище, касаещ противоречие с този тълкувателен акт. Действащият ГПК урежда възивното производство като ограничен въззив – въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на решението на първата инстанция, но за неправилността се произнася само по наведени оплаквания – чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция не може да събира служебно доказателства освен когато трябва да приложи императивна материално правна норма или когато е задължена да следи за спазване интересите на определени категории лица /не навършили пълнолетие, поставени под пълно или ограничено запрещение/ - чл. 266, ал.1 ГПК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, освен при изчерпателно изброените две групи хипотези в ал.2 и ал.3 от този текст. Първата група са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила.. / решение № 38 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 2750/2021 г., IV г. о., решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о., и др./, В случая пред въззивния съд не е поискано събиране на нови доказателства, а извършването на делбата чрез възлагане не се налагало прилагане на императивна правна норма, която първата инстанция да не е приложила, или да е приложила неправилно. По изложените съображения, по въпроса „може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решение преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на чл. 10 и чл. 235, ал.2 ГПК“ не е определящ за изхода от спора, а въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика. Действително чл. 121 от Конституцията на Република България и чл. 236 ГПК изискват мотивиране на съдебните актове. В настоящия случай относно извършване на делбата и конкретно избраният способ за това, както и относно предпоставките на чл. 349, ал.2 ГПК, съдебният акт е мотивиран. Поставеният въпрос не кореспондира на съдържанието на обжалваното решение и не е относим към резултата по спора. Съдът не обсъжда въпросите и доводите, свързани с претенцията за подобрения, тъй като както, вече се посочи, касационната жалба в частта й против решението за подобрения е недопустима на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, защото претенците против всяка от касаторките са под 5 000 лв. По въпросите, по които е наведено основанието по чл. 280, ал.1 ,т.1 ГПК се твърди и наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Наличието на непротиворечива съдебна практика по посочените въпроси, на която се позовават касаторките сочи на липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. В изложението към втората касационна жалба се сочи и очевидна неправилност, като основание за допускане до касация, но то се свързва с мотивите на решението относно претенцията за подобрения. Следва само да се посочи, че в частта, относно извършване на делбата, настоящата инстанция не констатира пороци на решението, които да сочат на очевидната му неправилност. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо решението да страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Решението, в частта, с която е възложено жилището на Г. не е постановено при противоречие с императивна правна норма и е мотивирано, като не са нарушени и правилата на логиката при излагане на мотивите, поради което не е налице и това основание за допускане до касация. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение