Определение № 1333 от 19.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4857/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. С. от [населено място] срещу решение № 288 от 19.02.2014г по гр.дело № 3828/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5077/03.07.2013г на Софийски градски съд по иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане срещу касаторката по нотариално заверено споразумение, с което е било признато и уредено нейното задължение в размер на 129 747 лева в качеството й на отчетник, материално отговорно лице, за причинени липси на работодателя. След като на свой ред е приел за установено ,че ответницата е заемала отчетническа длъжност по смисъла на чл. 207 ал.1 от КТ и поради това нейната отговорност за липса е в пълен размер и като е намерил за неоснователно възражението на последната ,че извънсъдебното споразумение е нищожно поради противоречие с разпоредбата на чл. 211 от КТ като ред, по която се реализира пълната имуществената отговорност на работник или служител, въззивният съд е изтъкнал право установяващото и регулиращо действие на споразумението. В приложеното към жалбата изложение при изтъкнато основание на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е формулиран процесуалноправен въпрос за неизпълнение на служебни задължения на въззивния съд в тяхната цялост, при решаване на спора по същество и е цитирано ТР №1 / 2001г ОСГК, т.3 от ТР №1/09.12.2013г ОСГТК Изтъква се необсъждането на свидетелските показания, не е обсъдено и по каква процедура е установена липсата и нейния размер. Формулиран е материалноправен въпрос, валидно ли е извънсъдебно споразумение между страните по трудово правооотношение (подписано под психически натиск и заплаха ) когато се касае за пълна имуществена отговорност на работника в нарушение на императивните норми на чл. 211 КТ ,чл. 26 ал.1 предл.първо, чл. 30 ЗЗД. Според защитата, този въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС по решение №95 от 22.05.2011г по т.д.№134/2011г ТК. Същият въпрос по- общо е бил формулиран и в постъпилото в срок изложение от 26.04.2014г, доразвит е при дадена възможност за отстраняване на формални недостатъци (разп.№185 от 14.05.2014г, ІV г.о на ВКС) В отговор ответника [фирма] оспорва да е налице основание за допускане до обжалване ,.Няма правна норма която забранява пълната имуществена отговорност да се уреди по доброволен начин, със споразумение Посоченият в чл. 211 КТ ред не означава забрана, договорът за спогодба не е лишен от основание, той обема вида и размера на вредата, начина на възстановяването й и няма пречка служител и работодател да сключат споразумение ,извънсъдебно или съдебно, по този въпрос, което е установеното в практиката разрешение. Претендира се възнаграждение за защита пред настоящата инстанция. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не е конкретно формулиран процесуалноправен въпрос извън оплакването за необсъждане на конкретни доказателства. Не се отчита както съдържанието на обжалваното решение и обстоятелството, че въззивният съд е парвораздавал при условията на ограничен въззив. Оплакванията на обжалвалата първоинстанционното решение страна са били обсъдени и Софийски апелативен съд мотивирано е изтъкнал защо ги намира за неоснователни. След като по фактите е достигнал до извод, че ответницата е заемала отчетническа длъжност по смисъла на чл. 207 ал.1 от КТ и поради това нейната отговорност за липса е в пълен размер, въззивният съд се е позовал на правоустановяващото и регулиращо действие на споразумението, след като го е приел за действително. Така, САС не е разрешил въпроса за установените обстоятелства и основаване на решението си на тях, в противоречие със задължителна практика по прилагането на чл. 235 ал.2 ГПК (защитата е цитирала чл. 188 ал.1 ГПК, отм). Формулираният материалноправен въпрос от една страна се услови на обстоятелства, които съдът не е приемал за установени, а именно че споразумението е било сключено под психически натиск, заплаха и пр. На следващо място ,чрез въпроса защитата тълкува чл. 211 КТ като единствено разрешен от закона ред ,по който да се стигне до реализиране на пълна имуществена отговорност Това разбиране няма опора в закона и установената практика, която е в обратен смисъл. Извънсъдебното споразумение между работник и работодател, като договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, има приложно поле в отношенията им както при възникнала имуществена отговорност на работодателя към увреден негов работник ( реш.№ 536 от 2012 по гр.д №215/2011г ІV г.о, постановено по реда на чл. 290 ГПК ) така и в обратния случай, когато работникът е имуществено задължен към работодателя. Приложеното от защитата решение №95 от 22.05.2011г по т.д.№134/2011г ТК само потвърждава това принципно разрешение. Както е изтъкнато и от въззивния съд ,споразумението ще се окаже нищожно ако противоречи на императивна норма.Императивни са правилата ,ограничаващи имуществената отговорност на работника или служителя в някои случаи ,тъй като режимът на ограничена имуществена отговорност по КТ е императивен и страните не могат да го преодоляват посредством споразумение. Отговорността на отчетника за липси обаче е винаги пълна и ако уреждането на тази отговорност е предмет на извънсъдебно споразумение, както в случая, от разпоредбата на чл. 211 КТ не е може да се направи извод за неговата нищожност ,поради противоречие с императив на закона относно реда за установяване, като съдебен ред. Разрешението следва от отговора, даден в реш. №478 от 2010г по гр.д № 339/2009г ІІІ г.по реда на чл. 290 ГПК във връзка с тълкуването на чл. 211 КТ .Друг е бил подоходът при тълкуването на чл. 211 КТ за случай, при който работодателят е опитва да реализира пълна имуществена отговорност по реда на чл. 410 ГПК (реш №379 от 23.05.2013г по гр.д № 314/2014г ІІІг.о) Въззивното решение не е в противоречие, а в съответствие с установена практика по поставения правен въпрос - в тази му част, която има връзка с решаващите съображения на съда и обстоятелствата, които са ги обусловили. По отношение на праворегулиращото действие на споразумението възприетото от въззивния съд също не е в противоречие с пракитката на ВКС по чл. 290 ГПК, предвид изтъкнатото вече в реш.№ 536 от 2012 по гр.д №215/2011г ІV г.о. на ВКС. Разноски на ответника по жалбата за адвокат следва да се присъдят, до установения размер на заплащането им, или сумата 1188 лева Предвид горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.