Определение № 2573 от 28.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 847/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„Е. ЛАЗУР-Д. А.“ Е. (н.) обжалва Решение № 719/10.12.2024 г. по в.т.д. № 780/2024 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 1045/19.07.2024 г. по т.д. № 761/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявения от него срещу „У. Лизинг“ ЕАД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за присъждане на парично вземане в размер от 6 516 000 щ.д., представляващо непогасената част от дължимата цена по договор за продажба на самолет.

В жалбата са заявени касационните основания по чл. 281 ГПК. Касаторът поддържа, че процесното вземане първоначално е било погасено с прихващане със задължението му за първа лизингова вноска по сключен с ответника договор за финансов лизинг, но впоследствие прихващането е изгубило своя погасителен ефект поради разваляне на лизинга с негово изявление, съдържащо се в исковата молба по настоящото дело и мотивирано от неосигурено от ответника ползване на лизинговия актив за периода след януари 2014 г. и последвало отчуждаване на същия. Сочи, че развалянето има обратно действие спрямо задължението за първоначална лизингова вноска, тъй като тя е свързана с предстоящото придобиване на вещта, а не с ползването й, както и че с развалянето отпада погасителният ефект на прихващането спрямо съответната част от продажната цена. Заявява, че отхвърлителният диспозитив на решението, постановено по предходно водено между страните дело за връщане на първоначалната лизингова вноска на основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД, не решава по задължителен начин (при липса на предявен инцидентен иск) въпроса дали договорът за лизинг е развален от „У. Лизинг“ ЕАД, към кой момент и с какво действие е станало това, тъй като тези факти са предмет на изследване само в мотивите към решението. Според касатора обаче въззивният съд погрешно е приложил процесуалните правила на чл. 297, чл. 298 и чл. 299, ал. 1 ГПК, приемайки за обхванати от силата на пресъдено нещо релевантните за вземането за продажна цена въпроси, съответно не е изложил мотиви по същество и така е нарушил и разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторът допълва, че с настоящия иск е релевиран нов факт, възникнал след формиране на силата на пресъдено нещо, а именно – разваляне на договора за лизинг по негов почин, но съдът поради неправилна преценка на обвързващата сила на пресъдено нещо не е извършил действия за събиране на поисканите доказателства (вкл. счетоводна експертиза) за така релевирания факт и в частност – за установяване, че изявлението за разваляне на лизингодателя не е породило потестативен ефект поради липса на неизпълнено задължение на лизингополучателя. В този смисъл се сочи, че въззивното решение е останало и необосновано. За да мотивира допускане на касационно обжалване, касаторът поставя въпроси, които според него са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът „У. Лизинг“ ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният акт, с който се зачита влязлото в сила решение по въпроса относно задължението за връщане на първоначалната лизингова вноска на отпаднало основание, е съобразен със задължителната и казуалната практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „У. Лизинг“ ЕАД осъдителни искове за парични вземания, произтичащи от договор за лизинг и за продажба. След частичното му прекратяване поради отвод за сила на пресъдено нещо делото е останало висящо по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за присъждане на сумата от 6 516 000 щ.д., представляваща непогасената част от продажната цена по договор за продажба на самолет от 31.03.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването.

Този иск е предявен при твърдението, че през 2007 г. във връзка с търговската си дейност ищецът е придобил самолет, а за финансиране на сделката е сключил с ответника договор за финансов лизинг, по силата на който ответникът се е задължил да придобие от него собствеността върху самолета, след което да му предостави обратно ползването на актива срещу лизингово възнаграждение. Заявено е, че на 31.03.2008 г. във връзка с постигнатите договорености са сключени съответно договор за продажба на самолета, по силата на който ответникът го е придобил от ищеца, и договор за обратния му финансов лизинг, а също и споразумение за прихващане на първоначалната лизингова вноска на стойност 6 516 000 щ.д. с част от дължимата от ответника продажна цена. Посочено е, че на 17.01.2014 г. ищецът е получил изявление на ответника за разваляне на договора за лизинг поради неплащане на дължими лизингови вноски и неучредяване на договорените обезпечения, а на 20.01.2014 г. самолетът е предаден на трето лице, легитимирало се като негов следващ купувач. Според ищеца ответникът не е имал потестативното право да развали договора, тъй като към датата на изявлението не са съществували непогасени надлежно падежирали задължения, а неучредяването на договорените ипотеки не е съставлявало неизпълнение със съществен характер, защото вземанията са били обезпечени другояче. При тези твърдения и с оглед отнетото ползване на лизинговата вещ и невъзможността да бъде прехвърлена собствеността й на ищеца последният е направил в исковата молба изявление за разваляне на все още действащия според него договор за лизинг. Излагайки доводи, че развалянето е с обратно действие относно вземането за първоначална лизингова вноска (предвид характера й на част от бъдещата продажна цена, а не на възнаграждение за ползване на лизинговата вещ), ищецът е мотивирал отпадане на ефекта на прихващането, а оттук – възстановяване на вземането му за прихванатата част от продажната цена по договора за продажба на самолета.

Първоинстанционният съд е съобразил, че между страните е налице влязло в сила решение, постановено по предявени от „Е. ЛАЗУР-Д. А.“ Е. (н.) срещу „У. Лизинг“ ЕАД евентуални съединени искове, както следва: по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на първоначалната лизингова вноска на стойност от 6 516 000 щ.д. поради отпадане на основанието за плащането й в резултат от разваляне на договора за финансов лизинг; по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 9 381 736,80 лв. (равностойна на 6 516 000 щ.д.) - обезщетение за имуществени вреди от лишаването на ищеца от възможността да придобие правото на собственост върху самолета; по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 10 285 145 лева (равностойна на 7 143 454,30 щ.д.) - обезщетение за имуществени вреди от лишаването на ищеца да ползва лизинговата вещ за периода 20.01.2014 г. – 11.01.2019 г.; по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 7 143 454,30 щ.д. за изравняване на неоснователно обогатяване в резултат на заплащане от съдлъжник на лизингови вноски за периода 20.01.2014 г. – 11.01.2019 г. по разваления на 17.01.2014 г. договор за финансов лизинг. С горепосоченото решение исковете са отхвърлени, като в мотивите към него е прието, че отправеното от лизингодателя на 17.01.2014 г. изявление за разваляне е било годно да породи потестативния си ефект поради наличие на неизпълнени съществени задължения на лизингополучателя към този момент; че развалянето няма обратно действие, включително по отношение на задължението за първоначална лизингова вноска, както и че след прекратяване на правната връзка лизингодателят не е имал задължение да осигури нито ползване на вещта, нито възможност за нейното придобиване от ищеца. По пътя на инстанционния контрол тези изводи са възприети от въззивната инстанция, като към мотивите на въззивното решение е добавен и правният извод, че прихващането не води до „даване“ по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Съобразявайки силата на пресъдено нещо на горепосоченото решение, както и установеното от съдебно-счетоводната експертиза плащане на остатъка от продажната цена, първоинстанционният съд по настоящото дело е счел, че няма непогасено вземане по договора за продажба – част от задължението на купувача е погасено чрез прихващането, чийто правен ефект не е отпаднал с обратна сила, а останалата част – чрез плащане. По тези съображения искът е отхвърлен.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, а по наведените от въззивника оплаквания за нарушение на чл. 298, ал. 1 ГПК и неправилна преценка на обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с решението по предходно водения между страните процес, съдът е посочил, че съгласно трайната практика на ВКС предмет на задължителното съдебно установяване е не само субективното право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира, а напротив – всички факти, очертани в хипотезата на правната норма и заявени като пораждащи материалното право. Допълнено е, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, част от правопораждащите факти за които са общи, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, съдът, сезиран с решаване на следващия спор, е длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо по общите факти. В тази връзка съдът е отчел, че с влязлото в сила решение по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отречено правото на ищеца да получи обратно първоначалната лизингова вноска поради неосъществяване на въведените от него факти (а именно - че договорът е развален с обратно действие). Оттук е направен извод, че е формирана сила на пресъдено нещо за разваляне на договора (по вина на ищеца) с действие занапред; че въпросът за дължимостта на същата вноска поради последващо разваляне на договора от страна на лизингополучателя и с обратно действие не може да се преразглежда, а оттук – че не може да се приеме за отпаднал ефектът на прихващането като погасителен способ за част от продажната цена. Съдът е счел за неоснователно и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказ за събиране на доказателства относно надлежното изпълнение на лизинговия договор от лизингополучателя, отново изхождайки от забраната за пререшаване на този въпрос. Посочено е още, че необсъждането на въведеното от ищеца възражение за разваляне на договора за лизинг с изявление в исковата му молба не е довело до нарушения във връзка с мотивиране на акта, защото такова възражение не може да се разглежда при формирана сила на пресъдено нещо за вече упражнено от насрещната страна преди предявяване на иска потестативно право на разваляне. В допълнение към мотивите на първоинстанционния съд въззивният е посочил и че дори лизинговият договор да е развален от ищеца с исковата молба, то това няма да доведе до отпадане на ефекта на прихващането (а оттук – и до основателност на иска), тъй като развалянето – и за спорната първа вноска - е с действие занапред.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Какви са обективните граници на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, постановено по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД?

2. Допустимо ли е разпростиране на обективните предели на силата на пресъдено нещо по отношение на правните изводи на съда?

3. Какви са обективните граници на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по отношение на преюдициално правоотношение, от което произтича спорното право?

Първият въпрос е поставен в контекста на оплакването за неправилно приложение на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК и в частност – за разпростиране на силата на пресъдено нещо по отношение на факти, необхванати от нея. Както беше посочено, въззивният съд е мотивирал два основни довода за неоснователност на иска – първият е свързан с непререшаемост на въпроса относно развалянето на договора (по вина на лизингополучателя) с действие занапред, а вторият – със самостоятелен извод, че договорът за лизинг не се разваля с обратно действие. Поставеният от касатора въпрос касае първия довод, но доколкото са изложени касационни оплаквания за правилността и на втория довод, то въпросът може да се приеме за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на него обаче не е удовлетворен допълнителният селективен критерий, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС, според която обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат фактите, включени във фактическия състав на спорното право и очертани от ищеца при съдебното му предявяване. Константно се приема, че непререшаемостта се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото или отречено вземане. (Решение № 52/19.02.2025 г. по к.т.д. № 1674/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). От това следва, че по иска за връщане на даденото на отпаднало основание силата на пресъдено нещо се формира върху фактите на даването, получаването, основанието за тях и отпадането му – при уважаване на иска тези факти се потвърждават, а при отхвърляне – се отричат (всички или някой от тях). Именно тези предели са зачетени от въззивния съд – с влязлото в сила решение по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД между страните е отречено правото на лизингополучателя да получи обратно първоначалната лизингова вноска, тъй като не е установено развалянето на договора за лизинг да е с обратно действие. На това (отречено) право обаче е основан и искът за заплащане на тази част от продажната цена, която е прихваната със същата лизингова вноска, т.е. основателността на втория иск предполага позитивно установяване на вече отречения от съда факт за разваляне на договора с обратно действие. Отказвайки да го пререши, съдът е съобразил изложените по-горе постановки относно пределите на силата на пресъдено нещо. Цитираната от касатора задължителна и казуална практика на ВКС не изключва правилността на такъв извод, тъй като в нея се разглежда съотношението между силата на пресъдено нещо по фактите от спорното право и мотивите по преюдициалните факти, като се отрича разпростирането на тази сила по отношение на преюдициалното правоотношение. Конкретиката на процесния казус обаче е друга – въззивният съд е приложил силата на пресъдено нещо не към факти с преюдициален характер спрямо отреченото право по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а към факт, включен във фактическия състав на вземането за връщане на даденото на отпаднало основание, въведен от самия ищец и основен за предмета на делото – развален ли е договорът за лизинг с обратно действие. Вината за разваляне на договора пък е елемент от фактическия състав на евентуалните искове за обезщетение за вреди от противправното поведение на лизингодателя и възприемането за непререшаем на факта, че договорът е развален по причина на лизингополучателя (ако този факт има релевантност за реституцията), също не съставлява разпростиране на силата на пресъдено нещо към преюдициални правоотношения.

От горните разсъждения следва и извод за липса на обуславящ характер на втория и третия въпрос – те предпоставят, че съдът е разпрострял силата на пресъдено нещо относно правни изводи и преюдициални факти, а това той не е сторил. Правният извод, че договорът за лизинг е развален от лизингодателя с действие занапред (сочен от касатора като извод, необхванат от силата на пресъдено нещо), всъщност почива на фактите, включени във фактическия състав на вземането за връщане на даденото по разваления с обратна сила договор, а именно: развален договор и периодичност/продължителност на престациите по разваления договор. В този смисъл въззивният съд не е придал сила на пресъдено нещо на правни изводи, а на фактите, въз основа на които те са формирани, и поради това отговорът на въпросите на касатора по т. 2 и т. 3, даден теоретично в поддържания от касатора смисъл (че сила на пресъдено нещо не се формира върху правни изводи и преюдициални факти), не би довел до промяна в изхода на настоящото дело.

Въз основа на изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,