Определение № 1081 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 790/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ем Ти Джи и Ко“ ЕООД, [населено място], срещу решение №10/10.01.2023г. по т.д.№672/2022г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав. С него е потвърдено решение №269 от 18.07.2022г. по т.д.№649/2021г. по описа на Пловдивски окръжен съд, ТО, XXІІІ-ти състав, с коeто са отхвърлени исковете, предявени от „Ем Ти Джи и Ко“ ЕООД, [населено място], против „А1 България“ ЕАД, за заплащане на сумата от 47 358,97 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за задържане на абонат за сключени в периода м.01.2018г. – м.06.2018г. договори за услуги, предоставяни от „А1 България“ ЕАД и формирана от сбора на следните суми: - 7 879,75 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение №1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.01.2018г. договори за услуги; - 6 715,43 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение №1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.02.2018 г. договори за услуги; - 5958,65 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение №1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.03.2018г. договори за услуги; - 7 489,73 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение №1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.04.2018г. договори за услуги; - 7 783,85 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение № 1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.05.2018г. договори за услуги; - 11 531,56 лв. с ДДС - неизплатена част от дължимата съгласно т.4 от Приложение №1 към Договор от м.01.2017г. комисиона за задържане на абонат за сключени през м.6.2018г. договори за услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че вместо да изложи самостоятелни мотиви, въззивният съд се е задоволил да обсъди единствено едно от изложените във въззивната жалба възражения, свързани с граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.4 от Приложение №1 към процесния договор, като при това е направил неправилния извод, че понятието „активиране“ се свързва само с нова услуга. Изтъква, че самото заглавие „комисиона за задържане на абонат“ предполага всяко физическо лице, което е страна по договор с ответника, като в разпоредбата никъде не се споменава нова услуга. Също прави оплакване, че съдът не е направил тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други. Поддържа,че страните по процесния договор са имали волята разпоредбата на чл.4 от Приложение №1 към процесния договор да се прилага за заплащането на комисиона както при продължаването на срока на действащи договори за услуги без включването на нова услуга, така и за продължаването на договори за услуги, при които се активира нова услуга. Прави оплакване, че съдът не се е произнесъл и по възражението му, че процесният договор е изготвен само и единствено от ответника, който като икономически по – силната страна едностранно е наложил текста на този договор. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че са обусловили изводите на въззивния съд: 1.Следва ли съдът да пристъпи към тълкуване на договорна клауза, без да е налице спор между страните или съмнение относно нейното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл.20 от ЗЗД? 2 Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи? Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №81/07.07.2009г. по т.д.№761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №89/17.07.2009г. по т.д. №523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №502/26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №504/26.07.2010г. по гр.д.№420/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №16/28.02.2013г. по т.д. №218/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №67/30.07.2014г. по т.д. №1843/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. По втория въпрос сочи противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №536/19.12.2012г. по гр.д.№89/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Ответникът по касация „А1 България“ ЕАД, поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Също излага доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да потвърди обжалваното решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е обсъдил предпоставките, при които са дължими комисионите, уговорени в Приложение № 1 към сключения между страните договор от м. януари 2017г. По силата на същия ищецът се е задължил да извършва от името на ответното дружество чрез търговски консултант на принципа „от врата на врата“ – на място, при съответния абонат или потребител, дейностите, посочени в предмета на договора, които се изразяват в сключване на договори за услуги, приемане на заявки за услуги от абонати и потребители, продажба на стоки и стартови пакети като се сключват договори за услуги на абонаментен план „bob“. Въззивният съд е установил, че в Приложение № 1 към сключения договор страните са уговорили няколко вида комисиони: - комисиона за активация на нова услуга; - комисиона за продължаване на срока за ползване по действащ договор за услуга и комисиона за задържане на абонат. Тълкувайки съдържанието на чл.4 от Приложение №1, регламентиращ уговорената комисиона за задържане на абонат, съдът е приел, че тази комисиона е дължима само за активиране на нова услуга по договор, сключен от ищеца, която до този момент не е била активна и в случай, че същата е продължила не по – малко от 6 месеца от активирането й. Изтъкнал е, че макар в текста на чл.4 от Приложение № 1, да не е изрично посочено, че се касае за „нова“ услуга, този пропуск е преодолим с оглед граматическото тълкуване и при съобразяване използваната лексика и нейното значение, а именно „активиране“, което предполага привеждане в действие. Счел е за невярно твърдението на жалбоподателя, че такова тълкуване приравнява двете комисиони, а именно тази за активиране на нова услуга и тази за задържане на абонат. Изтъкнал е, че първата комисиона се дължи за нов абонат, като размерът й е определен единствено от срока, за който е сключен договорът, а втората се дължи в хипотеза на активирана нова услуга, чието ползване е продължило не по – малко от 6 месеца. В хипотезите, в които услугата е вече активирана и между страните е уговорен срок за ползването й, ако преди изтичането му, този срок на договора бъде продължен, то тогава на ищеца се дължи втората уговорена комисиона за продължен срок без да му се дължат другите две комисиони – за активация на нова услуга и за задържане на абонат. С оглед изложеното съдът е счел за неоснователна претенцията на ищеца, че комисионна за задържане на абонат се дължи за всички договори, сключени от него, независимо дали с тях се продължава срок на съществуващи договори, без изменение на услугите или се активира нова по вид услуга, като достатъчно условие е договорите да не са били прекратени в рамките на 6 месеца от сключването им. Предвид изложеното и с оглед изводите в заключението на ССЕ, че таксата е начислена от ответното дружество коректно само за нови услуги, а не и за продължаване на срока на действие на договори за същите услуги, решаващият състав на ПАС е приел, че дължимата за процесния период комисиона по чл.4 от Приложение №1 към договора е заплатена изцяло на ищеца. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. По въпроса относно тълкуването на договорни клаузи е формирана последователна практика с посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора решения на ВКС, както и със служебно известните на състава решение №151/05.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, ТК, решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. В цитираните решения е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на процесния договор като е съобразил смисъла, който произтича от отделните клаузи за уговорени възнаграждения /комисиони/ и връзката между тях, за да установи различните предпоставки, при които се дължи всяка от комисионите. Извършил е и граматическо тълкуване на текста на чл.4 от Приложение №1, за да изясни неговото съдържание и е извел съдържащото се в него изискване за новост на услугата от използването в текста термин „активиране“. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на клаузите на договора, не подлежат на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора процесуален въпрос също е обуславящ за изхода на спора, но и по отношение на него не се установява допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно цитираната от касатора практика на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към съществуването на претендираните от ищеца вземания за комисиона по чл.4 от Приложение № 1 към процесния договор. Въззивният съд е съобразил представените по делото писмени доказателства, заключението на съдебно – счетоводната експертиза, както и показанията на разпитания по делото свидетел. Въз основа на този анализ е приел, че комисионата по т.4 от Приложение №1 се дължи само за първоначално активиране на услуга, предлагана от оператора, чието ползване е продължило не по – малко от 6 месеца и че предвид изводите в заключението на ССЕ изплатената на ищеца сума от 10471,99 лева съответства на дължимата комисиона за задържани клиенти с активирани нови услуги през процесния период. По този начин съдът е обсъдил и преценил релевантните факти и доказателства по делото, както и е мотивирал своя акт, в съответствие със задължителните разяснения относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Действително съдът не е обсъдил изрично доводите във въззивната жалба, че ответникът като икономически по – силната страна едностранно е наложил текста на договора. Този пропуск обаче не е обусловил изхода на делото, доколкото доводите биха били релевантни при спор с участието на потребител, каквото качество касаторът няма. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. На ответника по касация не се дължат разноски, въпреки направеното искане, тъй като по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение за касационното производство. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд