Определение № 50303 от 31.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1824/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 275 385/17.03.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 260 849/09.05.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІІ-В въззивен състав, постановени по гр. д. № 5523/2020 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 69 651/15.03.2020 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение159-ти състав, постановено по гр. д. № 10 554/2014 година в обжалваната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на В. В. Д. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано незаконно обвинение по досъдебно производство № 526/2014 година по описа на СДВР, пр. пр. № 7697/2014 година по описа на Софийската районна прокуратура, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.02.2019 година до окончателното плащане. В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от В. В. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да бъде отхвърлен или евентуално да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК Ответникът по касационната жалба В. В. Д. е подал отговор на същата с вх. № 284 106/04.05.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 849/09.05.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІІ-В въззивен състав, постановени по гр. д. № 5523/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 15.03.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 275 385/17.03.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че В. В. Д. бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК. С присъда от 06.12.2017 година на Софийския районен съд, наказателно отделение, 104-ти състав, постановена по н. о. х. дело № 22 632/2015 година същият бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК. С решение от 25.01.2019 година на Софийски градски съд, наказателно отделение, ІІІ-ти въззивен състав, постановено по в. н. о. х. дело № 432/2018 година, първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло. Решението на Софийски градски съд било окончателно, поради което оправдателната присъда по н. о. х. д. № 22 632/2015 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 104-ти състав била влязла в законна сила на 25.01.2019 година. Въззивният съд приемал, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаряла за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността била обективна и не била обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата било установяването на незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган-т. е. ако изобщо не били регламентирани в закона, или ако противоречали на материални и процесуални норми. Правозащитните органи представлявали държавата като процесуални субституенти, като специалната отговорност по чл. 2 от ЗОДОВ била за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е била процесуално законосъобразна, а вината била без правно значение, тъй като при обективната отговорност се прилагал принципът на риска, а не на вината. Когато било без значение дали увреждането се дължало на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поемала от този, който бил създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът бил за прокуратурата, на която била предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на Република България нямало да настъпят каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност се пораждала в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който била предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В конкретния случай се касаело за искова претенция за вреди от процесуална принуда, когато лицето било оправдано (чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗОДОВ), за които държавата отговаряла, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди били в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът бил за прокуратурата, на която била предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето нямало да настъпят претендираните вреди. Оправдаването на Д. по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК, обосновавало извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттам и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени от В. В. Д. неимуществени вреди. Спорният въпрос по делото бил дали Д. бил претърпял и в какъв размер неимуществени вреди. Предвид характера на тези вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното доказване не можело да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени. Вида на тези косвени доказателства не бил ограничен от закона, поради което не било недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания. В подкрепа от повдигнатите от Д. фактически твърдения, че в резултат на незаконното обвинение бил претърпял неимуществени вреди, били разпитани по делото свидетелите С. М. и В. М. чиито показания въззивният съд кредитирал като достоверни и обективни, доколкото в тях се изнасяли непосредствено възприети факти и задълбочени впечатления за събитията в разглеждания период. От показанията на разпитаните свидетели се установявал вида и обема на причинените на Д. неимуществени вреди- притеснение, страх, стрес и отчаяние. В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. дело № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., било прието, че наказателното производство нормално влияело негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът можел да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсвали други, установяващи обратното. По делото липсвали данни, които да установяват противоположни на посочените от свидетелите на ищеца обстоятелства, поради което следвал да се приеме, че воденото срещу В. В. Д. наказателно производство било довело до изключително негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на подсъдим в наказателния процес бил факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиквал негативни емоции. Затова било житейски оправдано проведеното наказателно производство спрямо Д. да доведе до неблагоприятни изживявания за него. С оглед на това изцяло неоснователни били релевираните във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България доводи за недоказаност на претърпените от Д. неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и повдигнатото обвинение. Неоснователни били и доводите за това, че размерът на обезщетението бил определен в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, както и че същия бил завишен. Първоинстанционният съд бил определил размера на присъденото обезщетение за претърпените от В. В. Д. неимуществени вреди, като бил взел предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като бил приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предишна т. 2, от ЗОДОВ, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди били: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то било за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът бил оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други бил осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то било в рамките или надхвърляло разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се било отразило на ищеца-имало ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид било то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото наказателно производство. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предишна т. 2, от ЗОДОВ се определяло глобално-за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В конкретния случай при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобразявал следните обстоятелства: личността на Димитров (неосъждан); възрастта му в периода на воденото наказателно производство; продължителността на наказателното производство-над 4 години. Въззивният съд съобразявал също така вида и тежестта на инкриминираното деяние-на Д. било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК, като по повдигнатото обвинение той бил оправдан, тъй като не бил осъществил от обективна страна състава на престъплението. В случая, видно от мотивите на двете съдебни инстанции не било осъществено от Д. изпълнителното деяние, съответно той не бил извършил престъпление. От друга страна, престъплението, в което е бил обвинен Д. било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Фактът, че по отношение на него била взета мярка за неотклонение „подписка“ също следвало да бъде взет предвид, като такъв, обосноваващ по-висок размер на обезщетението. Мерките за неотклонение представлявали мерки за процесуална принуда, т. е. те по дефиниция винаги ограничавали правата на обвиняемия или подсъдимия, макар с различен интензитет. Следвало да се има предвид, че вземането на такава било процесуална възможност в рамките на наказателното производство. Следователно когато такава все пак бъде наложена, при незаконно обвинение това обстоятелство следвало да се цени, като упражняване на допълнителна процесуална принуда, дори в случаите, когато мярката за неотклонение била най-леката, предвидена в закона. Съставът на Софийски градски съд отчитал също така начинът, по който като цяло обвинението се било отразило на В. В. Д. в емоционален и психологически аспект, което се установявало от показанията на разпитаните по делото свидетели, а също така и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана по делото съдебнопсихологическа експертиза. С оглед на това, въззивният съд намирал, че за така установените неимуществени вреди и при липса на доказани данни за увреждания, имащи трайни последици за психическото и физическото състояние, които да са в причинна връзка с проведеното наказателно производство, следвало да се приеме, че за обезщетяването на В. В. Д. били необходими 7000.00 лева, който размер съответствал на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда. В конкретния случай при определяне на обезщетението, първоинстанционният съд бил взел предвид всички обстоятелства, които имали отношение към твърдените от В. В. Д. неимуществени вреди и уважавайки предявения иск до размер на сумата от 7000.00 лева бил постановил решение в съответствие с принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за това при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от Държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разрешен от състава на въззивния съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така с решение № 302/04.10.2011 година, постановено по гр. д. № 78/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 321/26.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2516/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд и по материалноправния въпрос за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, който бил разрешен от състава на въззивния съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така с решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година и решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с първия от поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че същият се основава на дадените с ППВС № 4/23.12.1968 година указания в тази насока. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. В случая изложените във въззивното решение мотиви относно определянето на вида и размера на претърпените от В. В. Д. вреди отговарят на изискванията на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и на формираната с посочените от касатора две решения на ВКС. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по този въпрос. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая обезщетението е определено като са преценени всички елементи на понятието справедливост, така както са посочени и в цитираната от касатора съдебна практика, като разминаването на размера на обезщетението с това по представените от касатора решения на ВКС е в зависимост от фактическата обстановка по всеки конкретен случай. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 849/09.05.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІІ-В въззивен състав, постановени по гр. д. № 5523/2020 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 275 385/17.03.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на В. В. Д.в сумата от 1000.00 лева представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение